Иван Вазов в кабинета си в къщата на ул. "Г. С. Раковски" в София, 1895 г.
На 21 септември 1921 г. бе Малка Богородица.
Както всеки ден, в 2 ч. следобед, Иван Вазов остави трапезата и се прибра в своята работна стая, на почивка. Той имаше обичай да се изтяга следобед до 3-4 ч. на канапето или на мекия стол било в дрямка, било в размишления, после излизаше на разходка към Борисовата градина или към Градската градина, или пък ходеше към книжарниците, печатниците. От своята следобедна разходка той се връщаше вкъщи към 6,30 ч., а в 7 ч. се слагаше вечерята.
Когато беше в работната стая или в спалнята, той не обичаше да го безпокоят. Даже неговите близки, сестра и племенница, които живееха с него под един покрив, не смееха да шумят, а още по-малко да влизат при него, когато той четеше или пишеше. Ето защо, целият горен етаж, след смъртта на майка му през 1912 г., бе оставен на негово разположение. Долу, в надземния етаж бе столовата, а също и спалнята на сестра му, която се грижеше за домакинството, и дъщеря ѝ, тогава ученичка от прогимназията.
Единствен нарушител на тоя ред се явяваше, и то в съседния празен двор, някоя котка, чието мяучене дразнеше поета. Може би затова той бе придобил навика да хвърля през прозореца в двора всяка вещ, която той считаше за непотребна. И често там, в двора, домашните му намираха яки, връзки, копчета, писалки със счупен писец, тъпи моливи и др. Иначе, поетът обичаше много животните. Неговото любимо куче Хектор, един интелигентен и предан булдог, не се отделяше от краката му.
Когато Хектор умря, донесоха му едно друго черно кученце, което не можа да спечели напълно привързаността, с която се ползваше предшественикът му. Но дори и когато поетът беше недоволен, когато го безпокояха в работното време – идеха често гости, почитатели, редактори, просители за служби, за помощи, търсеха го и от разни учреждения, той беше премного благ, добър и тих, за да покаже явно недоволството си. Той умееше да се въздържа. „Когато аз се разсърдя, когато викам, после се чувствам унижен“ – казваше той.
На тоя ден следобед, сестра му използва времето, когато той си почива, и отива да посети свои сродници.
Като никога дотогава поетът се е почувствал притеснен, не е можал да си подремне. Напоследък го бе налегнала една необичайна сънливост, виеше му се свят, особено когато изкачваше по учрежденията повече стълби или когато трябваше да се навежда. Но той отдаваше всичко това на случайността или на преумора, считаше тия зловещи признаци за временни явления и не обаждаше нищо на домашните си. Всички го виждаха наглед бодър, жизнерадостен, походката му бе все така горда и въпреки своите 72 години, той се движеше изправен, висок и строен като бор, вечно съсредоточен в някоя неразгадаема мисъл.
В тъй ранен час, около 2,30 ч. следобед, той излиза от вкъщи, тръгва по „Цар Освободител“. Всичко у него е променено: той се движи съвсем бавно, наблюдава с широко отворени очи небето, чисто като неговия блян. Той усилва стъпките си, влиза в Борисовата градина, спира се пред паметника, който приживе му въздигна Художествено-индустриалното училище в София.
Гледа той втренчено белия камък, чете надписа. Липсва още бюстът, поставена е само подложката с надписа. Поетът чувства умора, коленете му отмаляват, той сяда на близката скамейка и продължава да се взира в своя паметник. Тук ще пребъде тялото му, а душата, сърцето му – те ще пребъдат в неговите книги, в песните, разказите, драмите му.
Когато сестра му се връща към 6 ч. вечерта вкъщи, тя узнава, че брат ѝ се е върнал и прибрал бързо в спалнята си. Понеже той никога не е влизал по това време в спалнята, тя се разтревожва, качва се горе, открехва полека вратата. Поетът е легнал с дрехите си върху леглото, обърнат с лице към стената, проснат върху покривката. Без всякакво движение. Никога той не е почивал с дрехи и обуща върху леглото.
Иван Вазов бе голям естет. Той обичаше твърде много реда и чистотата. Даже, преди да влезе в работната или спалнята, той всякога събуваше горе, на коридора, обувките си и обуваше пантофи.
Изплашена, сестра му отива при него, побутва го:
- Бачо, стани да вечеряме.
- Уморен съм, оставете ме да си почина.
Гласът му прозвучава глухо, даже болезнено. Той отново заспива. Макар и чула гласа му, тя, все още смутена, запалва всички лампи в стаята. Искала е да го стресне, да го събуди. Дъщеря ѝ е дошла също в спалнята. Обзета от страх, тя избухва в плач. Майка ѝ я сваля долу, но преди да напусне стаята, тя хваща ръката на поета и вижда, че той няма огън.
Това донякъде я успокоява. Към 9 ч. отново я обзема безпокойство. В стаята на поета все още е светло. Нито веднъж той не позвънява. Обикновено той звъни, когато иска да му се донесе кафе или да поръча нещо. Тя се качва пак горе, влиза тихо в спалнята му. Той все още лежи настрани, сега подпрял глава с ръка; очите му са притворени, Той диша равномерно, спокойно. Тя внимателно изува обувките му, наметва го. Преди да излезе, загасва светлината.
Столовата на къщата, където умира Вазов
На следния ден, 22 септември, както обикновено, в 7 ч. сутринта, той позвънява. Това бе знакът за кафето, което той вземаше сутрин на леглото си. Тоя път го занася сестра му. Поетът още лежи. Поема кафето и забелязва, че ръцете на сестра му потреперват.
- Уморих се, обяснява ѝ той. Цяла нощ бях работил над „Престолът“.Лицето му пак е свежо, бяло-розово, но със слаб бледен оттенък. И очите му, ясни сиво-сини, са променили малко цвета си, станали са по-тъмни.
- Ти не си прави грижа за мен. Аз не се давам.
Тя си спомня, че преди една седмица той бе ѝ съобщил за посещението си у д-р Сарафов. Именитият лекар го прегледал и намерил, че сърцето му е добре.
Както всяка сутрин, тя му оставя вестниците, които четеше още на легло, и слиза долу.
Той става, облича се. В 8 ч. закусва. На утринната закуска той получава редовно чай, масло и една кифла. Закусва в спалнята, понякога и в работната. Той винаги взема цялата си закуска. Тоя път обаче, от кифлата оставя половината, също и от маслото, само чая изпива.
След утринната закуска, когато не пише и няма корекция, той излиза на разходка. В 12 ч. той винаги е вкъщи. Често се връща и по-рано, особено когато времето не е много хубаво. Тогава той се прибира в работната и чете. Той много четеше. И много пушеше, особено когато работеше.
Пушекът вредеше на очите му. От многото четене и пушене зрението му бе доста отслабнало – имаше три вида очила. Поетът постоянно работеше върху произведенията си – поправяше, допълваше, изменяше. Когато близките му го упрекваха, че много работи и с това вреди на здравето си, той отвръщаше:
- Не знам що става с мен. Много пъти не ми се работи, но хваща ме един бяс и не мога да не пиша.
Въпреки всички съвети, случвало се е той да работи по цели дни непрекъснато. Вечер той предимно четеше. Но ставаше понякога и от сън, цяла нощ пишеше и на сутринта го намираха вдървен от студ.
На тоя ден, след утринната закуска Иван Вазов излиза на своята предобедна разходка. Той се вижда с приятели, влиза в едно кафене. На всички познати стиска ръка, както винаги скромен, любезен, учтив. Разсеян е, захласнат, повече от всеки друг път, видимо преобразен.
Часът е 11,30. Поетът спира при Градската градина, зачита се в афишите. Нова България! Театри, опери, концерти, сказки – какъв духовен подем, каква светла надежда след толкова тъги, неволи, разочарования! Очите му са трескави, необичайно блестящи. Той влиза в градината. С бодра стойка и сигурни стъпки той излиза пред Народния театър. Изведнъж тълпа заобикаля поета. Той се сепва, пробужда се от своя блян.
След три минути поета е у дома си. Влиза през главния вход и още от стълбището в предверието, весело извиква:
- Гладен съм!
Трапезата е готова. Той влиза направо в столовата, заема мястото си на скромния черен стол, точно срещу прозореца на изток. Заемат също местата си сестра му и племенницата. Поетът е леко развълнуван. Една тъжна усмивка осеня лицето му.
На трапезата той обичаше да се шегува, винаги безобиден, приятен, духовит. И сега той говори, разправя, като всеки ден, видяно и чуто. Той изпива, както на всеки обяд, чашка с ракия, взема и супата.
Ненадейно клепачите му нервно потреперват, той се обръща към сестра си с малко несигурен глас:
- Ти знаеш ли, Иван к. сопотчанинът умрял. Умрял, защото бил голям пияница.Умрял внезапно, неусетно. Каква блажена смърт!
Настроението доста се помрачава от тази скръбна вест. Тогава племенницата му продумва:
- Днес, вуйчо, имаме празник.
Поетът е приятно изненадан. Той обичаше много белия боб и когато на трапезата слагаха такава гозба, денят се считаше за празник. Но ето че момичето поднася паница зелен фасул. Поетът, усмихнат забелязва на племенницата си:
- А, това не е празник. Сухият фасул е празник.
И както си обядват и приказват, той неочаквано оставя приборите, обляга се на стола, повдига ръце. Те падат отсечено, главата му остава все така, наклонена назад.
Първа извиква племенницата му:
- Вуйчо, какво направи!
При тия думи поетът поглежда към сестра си, после извръща очи към своята племенница. Леки конвулсии обхващат тялото му. Настава смущение. Сестрата разтваря дрехите му, момичето прибягва за вода, племенницата за лекар.
Когато разкопчават яката му, той едва чуто произнася: „Добре“. Това е последната дума на поета.
Обливат го с вода, разтриват му врата. Дишането му е съвсем слабо, нито един мускул не трепва на лицето му. Идва лекар, нарежда да сложат поета на софата, която се намира точно зад стола му на ъгъла на стаята. Лекарят поисква силен коняк или старо вино за болния. Донасят коняк. Дава му се кафена лъжичка. Първата глътка той приема, втората също – тя е и последна.
Ръцете му изстиват, стават мраморно бели, после придобиват бледожълт цвят, който все повече потъмнява.
Лекарят бързо разтваря ризата му: големи синьо-морави петна покриват гърдите му. Съсирена кръв.
Разрив на сърцето. Смърт. Часът е 12,30.
В последния миг, преди да издъхне, той отваря очите си и така умира. Дясната му ръка е простряна към гърдите, като че със своите сетни сили той е искал да овладее и успокои сърцето си.
През прозореца влизат гъсти струи светлина и косата му, плътна и къдрава, блести, сребристобяла.
Зениците на очите му са големи, разширени, като че поетът е жив и съзерцава учудено светлината.
Днес се навършват 100 години от смъртта на Патриарха на българската литература Иван Вазов.