Кой е по-добрият стратег: Обама или Путин?
Въпросът не е зададен съвсем коректно. Ясно е, че двамата лидери в някаква степен се опират не само на своите изводи, но и на докладите на своите разузнавания, и на мненията на най-близките си съветници. Съответно оценявайки тяхната работа, ние до голяма степен не ги оценяваме тях самите, колкото техните външнополитически екипи. Въпреки това отговорността, независимо от всичко, лежи на лидера, а последните действия на Русия в Сирия заставиха мнозина да решат, че Кремъл отново е изпреварил, излъгал и надиграл Белия дом. Това наистина ли е така? Успял ли е ловкият бивш служител на КГБ да вземе връх над бившия преподавател по право и обществен активист? И какво ни казват последните новини за способността на тези две страни да формулират и да реализират ефективна външна политика? За да се отговори на тези въпроси има смисъл да се разгледа какво са постигнали Русия и САЩ за последните 7 години. Резултатите от политиката на Путин по едно време изглеждаха много добре. През 2012 г. руската икономика растеше много бързо /благодарение на високите цени на петрола и останалите суровини/. Русия стана член на Световната търговска организация, а така нареченото „презареждане“ на пръв поглед позаглади обтегнатите отношения между Москва и Вашингтон. Но след това делата на Путин тръгнаха на зле.
В момента руската икономика се намира в сериозна рецесия, докато американската върви напред. Също така трябва да се вземе под внимание, че през 2014 г. БВП на Русия не достигаше и 2 трилиона долара, т.е. за последните 6 години американската икономика нарасна с обем, надхвърлящ цялата руска икономика. Към това трябва да се добави и че американската икономика е много по-разнообразна и стабилна. Не по-малко важно е, че САЩ за последните 7 години не са загубили нито един ключов съюзник, а техните отношения с редица държави, например, с Индия и Виетнам се подобриха чувствително.
Русия, на свой ред, започна да сътрудничи малко повече с Китай, но едва ли той може да бъде определен като близък съюзник. При това украинската криза сериозно влоши отношенията между Москва и Европа. Към това трябва да добавим, че членството на Русия в Г-8 беше замразено. САЩ тези дни подписаха голямо търговско споразумение с голям кръг от азиатски страни, докато опитите на Путин да създаде „евразийски икономически съюз“ като цяло се оказаха мъртвородени. Фактът, че Путин сметна за необходимо да спасява режима на Асад, показва, че неговите позиции в Близкия изток също не са стабилни. Междувременно САЩ, въпреки всички търкания, както и преди запазват своите тесни връзки с Израел, Египет, Саудитска Арабия, Кувейт, Йордания, Бахрейн и ОАЕ, а техните отношения с Иран – стар съперник – се подобриха. Следователно, позициите на Америка явно са по-силни и всеки честен анализатор трябва са признае, че Обама и неговият екип умеят да създават полезни връзки с чуждите страни и успешно да избягват опасните блата, в които през глава се хвърляше Джордж Буш младши и неоконсерваторите.
Въпреки това, възниква такова впечатление, че Путин по-добре играе със своите лоши карти, отколкото Обама – с добрите. Отчасти това е свързано с факта, че Обама наследи наведнъж няколко външнополитически катастрофи. На него му е изключително трудно да се откаже от неуспешните проекти и да избегне при това обвиненията в капитулация. Главната грешка на Обама се състои в това, че той недостатъчно бързо се избави от опасното наследство, което получи от предшественика си. Той трябваше по-бързо да се изтегли от Афганистан и да не се занимава със смяната на режима в Либия.
Точно обратното, Путин на пръв поглед изглежда има успехи, защото Русия днес е по-активна, отколкото в годините, когато тя на практика беше парализирана. Ако си спомним в какво състояние тя се намираше през 1995 или дори в 2000 г., тогава става ясно, че тя няма накъде да пада по-надолу. Впрочем Путин също прави някои неща много правилно. Той си поставя малки цели, които сравнително лесно могат да бъдат постигнати и които отговарят на скромните сили на Русия. В Украйна неговата главна задача беше да предотврати сближаването на тази страна с ЕС и нейното последвало членство в ЕС и НАТО. От самото начало той не възнамеряваше да завзема Украйна или да я превръща в нещо подобно на Русия, а съществуващото в момента „замразяване на конфликта“ в Украйна напълно позволява на Путин да постигне желаното. Неговата като цяло негативна цел от самото начало беше достижима, защото Украйна е корумпирана, вътрешно нееднородна и е съсед на Русия.
Всичко това даде възможност на Путин да използва минимална сила и пречеше на заобикалящите го да отговорят на действията му, без да започнат безперспективен цикъл на ескалация. Целите на Путин в Сирия са също толкова прости, колкото и реалистични и отговарят на ограничените възможности на Москва. Той иска да запази режима на Асад като значима политическа сила, способна да служи като опора на руското влияние и неизбежна част от всяко бъдещо политическо решение. Путин не се опитва нито да завоюва Сирия, нито да върне на алевитите пълния контрол над страната, нито да победи „Ислямска държава“, нито да изтласка иранското влияние. И със сигурност той не храни донкихотовски илюзии за изграждането на демокрация в Сирия. Умереното използване на руската бойна авиация и изпращането в страната на незначителен брой „доброволци“ е напълно достатъчно Асад да избегне пълното поражение – особено ако САЩ и останалите големи играчи започнат да гледат на този конфликт по-реалистично. Междувременно целите на САЩ и в двата конфликта изглеждаха нереалистични и противоречиви.
В случая с Украйна тесният съюз на фанатичните неоконсерватори /такива като помощника на държавния секретар Виктория Нюланд/ и либералните интернационалисти благополучно се самоубеди, че Споразумението за асоцииране с ЕС е абсолютно безобидно и неутрално, което не може да породи никакво неразбиране. В крайна сметка те бяха напълно изненадани, че Москва, както и преди, мисли в категориите на „реал политик“ и вижда нещата по съвсем друг начин. Освен слепотата, тук имаше и елемент на лицемерие: Русия реши да се държи по същия начин, както дълго време се държаха САЩ в Западното полукълбо. При това американските дипломати се изхитриха да игнорират ясните предупреждения от страна на Москва. Нещо повече главната цел на Запада – създаването на пълноценна демократична държава в Украйна – беше похвална, но трудно изпълнима, докато целта на Путин – да не пусне Украйна в НАТО – беше лесно достижима. Ако говорим за Сирия, то политиката на САЩ там изглежда още по-объркана.
От самото начало на конфликта Вашингтон си поставяше редица трудни и лошо съвместими една с друга задачи. Той твърди, че Асад трябва да си отиде, но не иска на негово място да дойдат джихадистите, т.е. единствените хора, които реално се сражават срещу него. Той иска да унищожи „Ислямска държава“, но при това не желае успех да постигнат нейните противници от „Фронта ал Нусра“. Той се опира на кюрдските бунтовници, но едновременно с това очаква помощ от Турция, която се противопоставя на всякакви мерки, които разгарят огъня на кюрдския национализъм. Той отчаяно търси в Сирия „политкоректни бунтовници“ - същите тези прословути „умерени сили“ - и не намира почти никой подходящ. И накрая не е ясно, какво бъдеще САЩ искат за Сирия, освен оттеглянето на Асад от власт. Няма нищо учудващо, че на този фон действията на Путин изглеждат смели и решителни и той силно печели в сравнение с Обама. Отчасти става дума за методологична разлика.
Тъй като Русия е много по-слаба от САЩ и в бъдеще само ще отслабва, тя е принудена много предпазливо да разиграва останалите й карти и да си поставя само най-важните цели, за които при това не трябва да плаща скъпо. САЩ разполагат с много по-големи ресурси за решаването на глобалните проблеми, а тяхното удобно геополитическо положение им помага в по-голяма степен да избягват последиците от собствените им грешки. Също така не трябва да се забравя, че както неоконсерваторите, така и либералните интернационалисти вярват: разпространението на учението за „свободата“ по света е необходимо, лесно и не ни заплашва нито от неочаквани последици, нито от сериозна съпротива. В резултат на това има цял спектър от амбициозни инициативи, за които се отпускат недостатъчно ресурси, което не може да не доведе до постоянни провали. С други думи, действията на Путин изглеждат по-успешни, защото неговите задачи отговарят на ограничените му възможности. Той обича да се оплаква от американската хегемония, но вие няма да чуете от него високопарни речи, че мисията на Русия е да води след себе си цялата планета.
Силата на Америка и нейното безопасно географско положение позволяват на властите й да си поставят амбициозни цели, постигането на които в действителност не са нужни нито за процъфтяването на САЩ, нито за нейната сигурност. Понякога американската дипломация, независимо от всичко постига успехи /иранската ядрена сделка, Транс-Тихоокеанското партньорство и др./, но много често тя само ни забърква в конфликти, в които ние не можем да победим и от които не можем да излезем. И така, кой от тях двамата е по-добрият стратег? От една страна, Обама, без съмнение, е реалист и разбира, че интересите на САЩ на много места са ограничени. Той също така осъзнава, че ние не винаги можем да определим изхода от нашите действия, особено когато става дума за опитите за социално инженерство в разделени общества, които силно се различават от нашето.
С други думи той разбира, че държавното строителство е скъпа вещ, сложна и много често ненужна. Но нашата външнополитическа общественост е успяла да се пристрасти към осигуряващата й работа идея за „световното лидерство“, а опозицията осъжда всяко „бездействие“ на властта, дори ако алтернативата е „пълна глупост“ Точно обратното наблюдаваме при Путин. Той по-добре съизмерва целите с достъпните ресурси, което безспорно е черта на добрия стратег. Неговият проблем е в това, че става дума за краткосрочни и в своята същност отбранителни мерки. Той води ариергардни боеве, за да прекрати влошаването на световните позиции на Русия и не се опитва да укрепи силата и статута на Русия в дългосрочна перспектива. Както изглежда имаме равна игра. За съжаление, истински губещите са нещастните хора, живеещи в Украйна, Сирия и някои други места.
-----------------
Стивън Уолт, професор по международни отношения в Харвард. Статията му е публикувана в списание "Форин полиси", цитирано от БГНЕС.