Жената в черно бавно пристъпи във вкопаната в скалата църква. Смесица от дълго таена болка, смирение и едва покълнала надежда се четеше в очите й. Наведе се и целуна поред почернелите от времето и пламъка на свещите ръце на изрисуваните светци. И тя, като всички други поклонници, беше дошла да търси утеха, обещание за изцеление или само да се поклони зад вратите на манастира Острог.
Когато планината опре в небето
„Много хора са идвали тук и са намерили отговори и утеха“, тя говореше повече на себе си, отколкото на мен. Ръцете й, снежнобели и отпуснати, се открояваха на фона на черната дреха.
„Аз идвам чак от Ниш, Сърбия. Тръгнахме през нощта с кола, пътувахме цяла нощ, за да дойда и да се помоля пред мощите на Свети Василий Острожки да открия дъщеря си. Излезе с приятелка преди година и оттогава няма следа от нея. Къде ли не ходих, как ли не се опитвах да я открия и все нищо. Сега съм дошла тук и се надявам, че ще намеря дъщеря или поне вест за нея. Казаха ми, че само тук мога да намеря отговори и утеха“.
Манастирът Острог се намира на 1700 метра надморска височина, встрани от главния път и на около 50 км от столицата на Черна гора – Подгорица.
Построен в размирните за Балканите години на XVII век, когато малкото Черногорско княжество се бори за независимостта си срещу Османска империя, той се е превърнал в един от символите на вярата и нейното съхранение. В онези тъмни дни, гонени от османските грабители, много християни намерили закрила и убежище сред недостъпните скали на изсечената планина. Там построили манастир и пазели вярата си.
Пътят свършва точно преди скалата да опре лице в небето. Пред двора на двете църкви, притаили се в две малки пещери - “Св. Въведение Богородично”, на долното ниво, където са мощите на Св. Василий Острожки и “Св. Кръст” на горното, точно под гнездата на лястовиците.
Острожката обител е буквално издълбана в отвесен планински склон в Острожката планина през далечната 1665 година. Манастирът е основан от Василий, епископ на Херцеговина, по-късно обявен за светец под името Свети Василий Острожки.
Дълго време жената в черно остана близо до мощите на Свети Василий Острожки. Притихнала в сумрака на малкото помещение, шепнеше молитви, скръстила кокалестите си ръце на гърдите. Мирис на мокър камък и изгорели свещи, на наранени души и крехка надежда, изпълваше църквичката. (Пълният текст на „Защо плаче скалата“)