Връзката между Държавна сигурност и българският футбол

Сайтът desebg.com публикува изследването „Държавна сигурност и българският футбол” на Теодор Борисов, докторант в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Той изнесе доклада си по време на премиерата на двутомния документален сборник „Държавна сигурност и спортът” на Комисията по досиетата, състояла се на 21 април 2015 г. в Ректората на най-старото висше учебно заведение в България. Текстът е предоставен на сайта от автора.

 

Системата на ведомствения футбол в Източна Европа при социализма

Интересът на Държавна сигурност към футбола е повече от закономерен с оглед на системата на ведомствени клубове, наложена в Източна Европа в периода на социализма. В нея основни съперници се явяват отборите, представящи от една страна министерство на вътрешните работи, и министерство на отбраната от друга.

По-известните представители на МВР, към което принадлежи и местния вариант на Държавна сигурност, са отборите с името „Динамо“ (напр. Москва, Берлин, Букурещ), унгарският „Дожа Уйпещ“ и др. Степента на намеса на тайните служби във футбола на съответната страна зависи от нейните специфики.

В СССР най-голяма помощ на „Динамо“ Москва е оказано в началото на 40-те години, като това се свързва с възхода на Лаврентий Берия, преди това използвал своето положение в полза на „Динамо“ Тбилиси.

 

 

 

 

Ролята на КГБ се свежда до репресиите срещу братята Александър, Андрей, Николай и Пьотр Старостин, които са основатели на големия съперник на „Динамо“ – „Спартак“ Москва. Част от тях са изпратени за различен период от време в ГУЛАГ.

Влиянието на източногерманската ЩАЗИ се усеща най-силно през 80-те години, когато „Динамо“ Берлин печели 10 поредни титли на ГДР. Освен спортно-техническите аргументи, голяма помощ за това оказва председателят на тайните служби Ерих Милке, който осигурява пълен комфорт на подопечния си тим. Запазени документи свидетелстват за съпричастността на ЩАЗИ към смъртта на бившия национал на ГДР Лутц Айгендорф, загинал при автомобилна катастрофа 4 години след бягството си на Запад (на 7 март 1983 г.).

В Румъния ролята на Секуритате не е толкова голяма, тъй като двата водещи отбори – „Динамо“ Букурещ и „Стяуа“, се ръководят от синовете на Николае Чаушеску – Нику и Валентин. Все пак тайните служби спомагат за някои от трансферите на „Динамо“, като в случая с известния нападател от 50-те години Титус Озон се прибягва до силови методи на убеждение. Макар и да е свързан пряко с УДБА, „Цървена звезда“ използва тяхната помощ предимно за осигуряването на играчи, към които интерес има и големия съперник „Партизан“.
 

Ведомственият отбор на МВР

В България ролята на ведомствен отбор на Министерство на вътрешните работи първоначално се изпълнява от основания през 1947 г. „Спартак“ София. За цялото си самостоятелно съществуване обаче тимът печели само един трофей – Купата на съветската армия през 1968 г. В началото на 50-те години „Спартак“ на два пъти завършва на второ място в първенството, като през 1951 г. това става без загубен мач.

Според някои чуждестранни източници това е първият подобен случай в историята на футбола. Редом с липсата на успехи, съотносими с важността на вътрешното министерство, като сериозен проблем се очертава липсата на публика. Това може да се обясни лесно, тъй като за разлика от съседните държави, България запазва традиционните отбори преди войната – „Славия“, „Локомотив“ (преди ЖСК) и „Левски“.

 

 

 

 

Последният е може би най-популярен от тях, но успехите му са спорадични. Това се обяснява както със смяната на поколенията, така и с привилегированото положение на отборът на МНО ЦСКА, имащ възможност да вземе привлече всеки играч в България по време на неговата военна служба. Поради тази причина на 22 януари 1969 г. се стига до обединението на „Левски“ и „Спартак“ под името „Левски-Спартак“, извършено с подкрепата на министъра на вътрешните работи Ангел Солаков.

В своите „Задочни репортажи за България“ писателят Георги Марков пише:

„Футболът беше добре прикрит повод човек да изрази своята ненавист към режима. Разполагайки с власт да правят каквото си искат, другарите създадоха отбора на ЦСКА, който трябваше да бъде символ на партийна непобедимост. Това естествено тласна огромната маса футболни зрители към „Левски“, който логично се превърна в символ на стара България. Мачовете между двата отбора бяха истински войни. Спортът се командуваше от военните и те взимаха мерки да подсигурят падането на „Левски“. […] За еволюцията на стиловете може да се съди от факта, че години по-късно популярността на „Левски“ бе ликвидирана по най-безобидния начин – направиха го отбор на Държавна сигурност.“

Привилегиите след обединението на „Левски” и „Спартак”

Оставяйки настрана емоционалната страна от думите на писателя, който никога не е скривал пристрастията си към „Левски“, обединението носи повече позитиви, отколкото негативи. Чрез него „сините“ получават качествени спортно-технически придобивки, а чиновете към МВР, които получава всеки от техните играчи, практически ги изравнява по привилегии с ЦСКА. От запазените документи само на едно място се споменава за пряка намеса на ДС в полза на Левски.

 

 

 

 

Това е протокола от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 13 юли 1971 г., след което Ангел Солаков бива освободен от всички заемани политически постове. В него Мирчо Спасов, зам.-министър на вътрешните работи, директно го обвинява, че е използвал подслушвателна апаратура, за да следи треньорът на ЦСКА (по това време Манол Манолов).

ДС докладва на Министерския съвет за футбола

Първият документ на Държавна сигурност, отнасящ се пряко към футбола е писмо до Министерския съвет от 13 октомври 1948 г., разкриващо някои неприемливи за времето си явления. В него се отбелязва, че столичните дружества „Септември при ЦДВ“, „Локомотив“, „Левски“, „Спартак“ и „Славия“ назначават на работа към съответните ведомства свои футболисти, ръководейки се от техните спортни качества, осигуряват им храна след всяка тренировка и състезание, както и необходимата почивка за възстановяване.

Особено остро се посреща заплащането на футболистите, което в „Локомотив“ се изразява в сумата от 1500 лв. на мач, а в „Септември при ЦДВ“ в подаряването на костюм. Причината за подобно отношение към неща, които от днешна гледна точка се считат за напълно резонни, е факта, че още в първите години на социализма във всички държави от Източния блок се налага образа на атлета-аматьор, чийто спортни занимания не могат да го откъснат от трудовата дейност.

Получаването на допълнително възнаграждение и третирането на играчите като стока чрез тяхното трансфериране се представят като отрицателни черти на противниковия капиталистически строй. Имайки предвид, че в тези начални години в България все още е в сила купонната система и всеки от отборите изпитва финансови затруднения, е нормално те да потърсят различни средства за покриване на своите практически нужди.

 

 

 

 

Пример в това отношение е „Левски“, обединил се в началото на периода с „ПСК Княз Кирил“, който получава средства от известния търговец Иван Карадочев, впоследствие завършил живота си в лагера край Ловеч. Опит за регулиране на отношенията с футболните дружества се прави през 1965 г., когато във връзка с мерките на Политбюро на ЦК на БКП за повишаване на високото спортно майсторство се взима решение от 1 юли същата година те да преминат на самоиздръжка. Финансирането трябва да стане най-вече на база приходи от билети. Всички футболисти се зачисляват на работа в съответните клубове, обикновено заемайки длъжността „инструктор по физкултура“.

Документът не засяга вече оформените ведомствени отбори – ЦСКА, „Спартак“ и „Славия“ (по това време тим на Строителни войски). Това решение обаче многократно бива заобикаляно и всеки отбор се ползва с привилегиите, произтичащи от неговите ведомствени специфики. Тимовете с името „Локомотив“ имат право на безплатен превоз с БДЖ, а играчите на „Локомотив“ София получават апартаменти в железничарските блокове в столицата.

Черни каси и ролята на местните партийни величия

Тимовете, свързани с минната промишленост – „Миньор“, „Металург“, „Горубсо“ Мадан и др., успяват да задържат играчите си, водейки ги по документи на работа като първа категория труд. Това дава възможност на играчите да се пенсионират след 10 години трудова дейност, при това повечето от тях никога да са слизали в мината.

Постепенно в провинциалните отбори се заражда системата на т.нар. черни каси – нерегламентирани плащания на футболистите. Те стават със съдействието на местните предприятия, които осигуряват допълнителни премии за играчите.  

В някои случаи в подобна схема участва и партийни ръководители от Окръжния комитет на БКП, какъвто е случая с Вълкан Шопов в „Добруджа“ (тогава Толбухин), отклоняващ суми от продажбите на яйца на местните ТКЗС-та.

Уговорени мачове и разследване на корупцията във футбола

В тези условия броя на уговорените мачове постепенно нараства и придобива застрашителни размери. Само през сезон 1972-73 от „А“ и „Б“ група са извадени 7 отбора („Дунав“, „Черноморец“, „Кърпачев“, „Лудогорец“, „Бдин“, „Чавдар“ и „Загорец“).

 

 

 

 

В повечето случаи конкретните казуси се прикриват зад формулировката „груби нарушения на социалистическия морал“. По време на обсъждането на документа „За поврат в развитието на българския футбол“ на 5 февруари 1985 г. (самият той е публикуван на първа страница на „Работническо дело“ 4 дни по-късно), секретарят на ЦК на БКП Стоян Михайлов отбелязва, че близо 500 души на окръжно ниво трябва да попаднат в затвора заради участие в подобни схеми.

През сезон 1982-83 „Спартак“ Плевен е изваден от А група заради опит да уреди мач с „Черно море“, което поставя началото на мащабно разследване за корупцията в българския футбол. Основна роля в него играе Държавна сигурност.

Констатациите на Държавна сигурност

В документалните сборници „ДС и спортът“ са публикувани документи по разследването на тримата подсъдими – президентът на БФФ Димитър Николов (Мобуту), началникът на международния отдел Дочо Нанов и Атанас Хаджийски, изпълняващ длъжността методист. Основните обвинения към тях са свързани с валутни злоупотреби във връзка с турнетата на националния отбор зад граница. В хода на разследването се установяват редица случаи на натиск на съдии, уговаряне на срещи, както и подкупи на длъжностни лица.

„Футболистът Тренчев от Беласица публично заявил, че за да замине в чужбина трябва да похарчи минимум 2000 лева за подкуп на отговорните ръководители на българския футбол. Секретарката на Димитър Николов сподели, че във Франция на финалите на европейското първенство са заминали без да имат каквито и да е заслуги треньорът на Осъм, тъй като в Ловеч той урежда производството на специални мебели за председателя. Треньорът на Троян бил под закрилата на Вуцов. В редакцията имало телефонни обаждания, че на Димитър Николов се строи вила на Рударци в Пернишки окръг. Друг телефонен разговор обявил, че сливенското мебелно предприятие е направило обзавеждане на дъщерята на председателя, като помощ за това е оказало дружество Загорец от Нова Загора.“

Сред по-куриозните облаги, които получават футболните ръководители са семейна почивка в Сандански, осигурена от местния „Вихрен“, както и 250 кг риба за сватбата на дъщеря на Николов, получени от „Радецки“ Козлодуй с цел благоприятно съдийство на мача срещу „Дунав“ Лом. След края на двубоя Шумен – Ботев Враца анонимен деятел получава от домакините печка и пред него се е играло „голо хоро“. Президентът Николов е обвиняван в това, че има „жени за настроение“, а на съдии на международните мачове с българско участие също са били предлагани „жени с леко поведение”.

През 1986 г. Димитър Николов получава присъда от 18 години затвор, Дочо Нанов е осъден на 12, а Атанас Хаджийски – на 7. Впоследствие наказанието на Мобуту е редуцирано последователно на 12 и 6 години, но  за разлика от останалите, които впоследствие се завръщат на работа, той умира през 1996 г. без да има нищо общо с футбола.

Разработването на Иван Вуцов

Навсякъде в оперативните документи по делото под една или друга форма фигурира името на националния селекционер Иван Вуцов. В мемоарите си разузнавачът Димитър Иванов казва, че ДС е организирала операция по задържането на специалиста, но самия той, бидейки майор от службите, е бил информиран предварително и успява да се измъкне.

 

 

 

 

С помощта на  председателя на Комитета по култура Георги Йорданов и секретарят на ЦК на БКП Емил Христов акцията е отменена. Вуцов става обект на специална разработка – „Аматьор“, в която се посочват редица негови отрицателни прояви. В два документа с разлика от 3 години (1986 и 1989 г.) се изразяват съмнения  в това, че той е уговорил осминафинала за Мондиал'86 срещу Мексико със своя колега Бора Милутинович.

В заключение може да се каже, че намесата на Държавна сигурност във футболът не е толкова интензивна, колкото в други страни от Източния блок. Разследването на случая с уговорените мачове и „черните каси“ обаче ни дава възможност да получим реална картина за българския футбол през 80-те години и да открием негативни тенденции, които ще се проявяват и в годините на демократичния преход.