Влюбена двойка - гайдар и певица станаха пазители на автентичния фолклор в Банско

Да дойдеш от другия край на България в Банско, да го заобичаш и да станеш истински  пазител на традициите, обичаите и автентичния бански фолклор – не всеки би го  направил. Направи го една млада жена, която пристига в Банско преди пет години, следвайки любовта, и остава влюбена не само в мъжа на живота си, но и в местните традиции, фолклор и обичаи.  

Нели Александрова е от Долни Дъбник, Плевенско. Любовта й към музиката я отвежда в Музикалната академия в Пловдив, където се запознава със своя любим – Жан Михайлов от Банско. Двамата са в един курс, специалност „Изпълнителско изкуство“. Любовта им пламва, а общата им страст – народното пеене, ги сближава още повече и двамата стават неразделни. Жан е един от най-добрите гайдари в района.  

След завършване на Музикалната академия в Пловдив младата двойка се установява в Банско и се отдава на запазването и съхранението на традициите и автентичния бански фолклор. Нели допълва ръководителския екип на детската школа по народно пеене към читалище „Никола Вапцаров 1984“, която има редица участия и спечелени отличия, а Жан е част от фолклорна група „Банскалии“. Зад гърба си има десетки участия и награди, а още през 2010 година получава и едно от най-големите си признания – печели второ място на националния конкурс за гайдари и инструментални камерни състави „Вълшебни ритми“.   Наред с ангажиментите им и отдадеността им към запазване на автентичния бански фолклор двамата завършват с отличие и Пловдивския университет, специалност „Педагогика на обучението по музика“.

– Нели, защо реши да останеш в Банско?

– Дойдох заради Жан, но много ми хареса и останах. Най-много ми харесва това, че пазят фолклора, традициите и обичаите. Много харесвам кукерския фестивал и когато дойдох в Банско, за пръв път изпитах тръпката да си сред участниците, да го видиш на живо. Никога не бях виждала такова нещо. Виждала бях снимки и клипчета, които Жан ми е показвал, но е съвсем различно. Там не можеш да усетиш атмосферата, да изпиташ тръпката да си сред участниците. В моя роден край не е така. Все още има школи по народни танци, но не е както когато бяхме малки. Според мен причината да не се поддържа любовта към традициите и обичаите е най-вече в родителите и във възпитанието. За тях е по-лесно да оставят децата пред компютъра, отколкото да се занимават с тях и да ги накарат да правят нещо. В Банско е различно, традициите се пазят и съхраняват, непрекъснато се увеличава броят на децата, но си личи, когато родителят държи на традициите и когато децата са закърмени с това. При другите не е така и нещата се случват впоследствие. Много от децата, които идват при нас, сме ги запалили за кукерския фестивал да се обличат в носии. Първоначално се дърпат, но след това се запалват. Когато аз дойдох в Банско и излязох на кукерския карнавал за пръв път, щеше да ми се пръсне сърцето. Никога не бях виждала такова нещо. Банското пеене също ме грабна. Това, което са ни показвали в училище за пиринския фолклор, няма нищо общо с това, което е всъщност. Ние сме учили по-бързички, много леки песни и никога не са ни представяли банските тежки мъжки песни. Когато дойдох в Банско и се запознах с нашата група, когато мъжете запяха, буквално се разплаках. Никога не бях чувала такова нещо, и то на живо.  Аз много малка съм излязла на сцена, може би на пет годинки, и то с пиринска песен – „Море сокол пие вода на Вардаро“. В нашия край много се слушат тези песни, а любовта ми към тях може би ми е предадена от дядо ми, който много ги обичаше и изпълняваше.

– В момента ръководиш група в Банско, печелите награди, какви са наблюденията ти, продължават ли да обичат децата българския фолклор?

– Обучавам деца по народно пеене в група „Банска младост“, където ръководители сме Димитър Касапинов, иконом Георги Касапинов и аз. За радост интересът на децата расте все повече. Имаме дечица от целия регион – Разлог, Краище, Елешница, Белица също.

– Ако трябва да направиш повторно избора си, би ли дошла отново в Банско?

– Пак бих дошла, да. Липсва ми родният край, защото все пак там са родителите ми, но тук съм удовлетворена, защото мога да правя това, което обичам, и съм щастлива.

– Жан, защо избра гайдата? Като че ли днешната младеж не я привлича този вид инструмент, въпреки че е чисто български, така ли е?

– Честно казано, не съм я избирал. Като малък ходех на различни спортове – таекуон-до, футбол, волейбол, но с музика въобще не съм се занимавал. Ходех също и на танци. Всичко се случи случайно. Бях в четвърти клас, когато дойде един човек и каза в четири часа да отидем в Центъра за работа с деца, защото започват уроци по музикални инструменти. Отидох и още с влизането от вратата ми каза: „Ти ще свириш на гайда“.   Това беше началото и до ден-днешен ми остана страст. Пробвал съм тамбура, кавал, но гайдата ми е тръпката.

– Има ли други гайдари в района и не си ли обмислял да обучаваш деца?

– Тук, в Банско, сме само трима, но само аз продължих да уча гайда. Относно обучението на деца е малко трудно. Пуснали сме обява, но няма желаещи. Дойдат децата и някои още от първия път се откажат. Разбира се, не съм се и заел толкова сериозно да създам школа, обмисляме още, но е трудно.

– Каква е причината да се откажат?

– Гайдата е труден инструмент, но все пак не мога да си обясня каква е причината децата да се отказват. Тя е и скъп инструмент, но и не чак толкова. Една гайда може да се купи за 600-700 лева. Има семейства, които могат да си го позволят, може да се вземе и на изплащане, но явно децата не ги грабва, не знам точно. Гайдата е характерен за България инструмент, но в същото време е труден. Има много тънкости. Аз и до ден-днешен има още какво да науча. Но трябва да има и любов към гайдата

– Извън участията ви с групите по фестивали канят ли ви по мероприятия, харесват ли хората гайдата?

– Много ни канят на сватби, но понякога търсят само гайда обикновено за изненада на някой от младоженците или кумовете. На други празненства като Нова година и 8-ми декември също.   Много харесват песента „Излел е Делю хайдутин“. За пръв път я направихме на едно ергенско парти в Баня. Бяха се събрали момчета. Младоженецът беше българин, който живее в Холандия, и му е много мило за тази песен. Когато ни поканиха, не ни познаваха, разговаряхме с тях само по телефона и бяха много изненадани, когато ни видяха двамата с Нели – млади, с носии, еуфорията беше истинска. Те са очаквали някакви възрастни хора.

– Като че ли автентичният бански фолклор няма голяма аудитория и повече чужденците го ценят?

– Не всеки разбира какво се пее, затова е така. Текстовете са на диалект. Някой думи дори и аз не ги разбирам и питам. Местните си го обичат и го ценят, но на човек, който не е от Банско, му е по-трудно да го приеме. Чужденците наистина го ценят. Автентичният бански фолклор някак си ги грабва, докосва ги. Имали сме участия, на които само чужденците стават прави, снимат, радват се. Обикновено влиза най-напред гайдата и след това се включват групата и останалите инструменти. Писне ли гайдата, всички чужденци са на крак, докато българинът рядко става. Седят на масите, все едно нищо не се случва, което е много жалко. Радващото е, че напоследък с фестивалите на народната носия, които се правят, като че ли започна да се връща българското. Много хора започнаха да си купуват носии, има доста търсене на автентични носии.  Двамата с Нели имаме запомнящи се участия. На един 8-ми декември в Банско от един хотел ни поканиха да направим изненада на студентите. Влизаме в ресторанта и всички студенти цъкат на телефоните си, дори не си говорят. Дотогава не бях виждал студенти да празнуват по този начин. Очаква се на 8-ми декември всеки да пие, да се весели, а там атмосферата беше буквално умряла. В момента, в който гайдата писна, всички станаха прави и стояха така до края на изпълнението.  – Как пламна любовта ви?  – Запознахме се още първи курс в Музикалната академия в Пловдив. При мен (говори Нели) стана още от пръв поглед, но с течение на времето се случиха нещата. Още в първия момент като го видях, и ме привлече.

– Бъдещи планове?

– Тепърва завършихме и искаме да си стъпим на краката. Сега и двамата работим в едно магазинче и в свободното си време сме се отдали на музиката. Искрено се надяваме да предадем любовта си и на по-младото поколение.

Разговаря ЯНА ЙОРДАНОВА/в.Струма