Тя стои сред редовете, под синьото небе, с розови ботуши и синьо-сини ръкавици. Вятърът вдига прах, а тя не спира. В този миг, Сузана Вълкова прилича повече на символ, отколкото на човек. Учител, който не е останал в класната стая, а е пренесъл уроците си в живота. Там, където трудът мирише на пръст и честност.
Много от нейните ученици днес имат дипломи, пътуват по света, постигат успехи. Но всички помнят онзи поглед, който не търпеше мързел, и онзи глас, който ги учеше, че знанието е отговорност. Защото така е била възпитана тя – да вярва, че стойността на човека не се мери с думи, а с дела.
И ето я днес – усмихната, лека, свободна. Не търси признание. Не се нуждае от сцена. Нейната сцена е нивата, нейният аплодисмент – съвестта. В свят, който често забравя значението на думата „учител“, тя напомня защо трябва да я произнасяме с уважение.
Така изглежда силният и свободният дух на ситинските учители. Онези, които не чакат да ги наградят, защото вече са наградени – с чиста съвест, обичта на учениците си и спокойствието, че са оставили следа.
