Табуто на Живковото управление: Вътрешният дълг от 26,5 млрд. лв.

Сайтът desebg.com припомня фактите за държавния вътрешен дълг на комунистическото управление, които са табу по време на управлението на БКП, а днес остават малко известни на обществото. Вътрешният дълг на комунистическият режим възлиза на 26,5 млрд. лв. и за него се е говорило изключително малко. Историята по натрупването му и ефекта от това разкриват председателят на БНБ Васил Коларов (1986-1989) и бившият член на ЦК на БКП и икономически съветник на Живков в Държавния съвет Емил Христов в показанията си под клетва пред Главна прокуратура по дело №4/1990 г. за установяване на причините на икономическата катастрофа на БКП. Текстът е част от документалната книга на разследващия журналист Христо Христов „Тайните фалити на комунизма” (2007), преиздадена наскоро от изд. „Сиела”.

„Вътрешният дълг беше явно от порядъка на около 10 млрд. лева. Освен явния вътрешен дълг, може да се счита, че съществува и неявен, скрит дълг. Общо сумата на финансовите бюджетни източници на инфлацията е от порядъка на около 23 млрд. лева. По същество това е натрупан с годините неявен вътрешен държавен дълг. Въпросите на дефицитите в бюджета и техният натрупан израз – вътрешният държавен дълг, бяха табу в България, както и в другите страни на СИВ. При тогавашната система на управление у нас подобна по същество дефицитност на бюджета на държавата не се разгласяваше, беше секретна информация, известна само на ограничен кръг хора от ръководството на Министерския съвет, Министерството на финансите и банката.”

Признанието е на председателя на БНБ Васил Коларов в периода 1986-1989 г., направено през 1991 г. в показанията му пред следствието по дело 4/1990 г. за установяване на причините за икономическата катастрофа на БКП. Бившият шеф на БНБ повдига тема, която не само че не е позната на следователите и прокурорите, но за нея не знаят, както по-голямата част от номенклатурата на БКП, така и опозицията в началото на промените. То е показателно за скритата картина, която комунистическият режим оставя в икономиката след 45-годишно управление.

В тайна от обществото и ... статистиката

Управлението на БКП държи в дълбока тайна размерите на този показател, който изобщо не е отчитан от статистиката. Когато през 1992 г. прокуратурата се опитва да разбере какъв е бюджетният дефицит, получава следното писмо от Министерството на финансите:

"Отчетът на държавния бюджет ежегодно е утвърждаван със закон с превишение на приходите над разходите, тоест без дефицит. На практика това се е постигало чрез включване в обема на приходите и разходите на всички изменения в паричната задлъжнялост и паричните ресурси на бюджета. По този начин не е показван дефицит, а превишение, което законодателно е утвърждавано. Тази практика беше прекратена през 1990 г., а реалното определяне на дефицита по методиката на международните финансови организации се прилага от 1991 г."

Тогава Министерството на финансите установява, че прилаганият подход от БКП от гледна точка на съвременното разбиране за бюджет е погрешен, тъй като дава възможност за „скриване” на бюджетния дефицит. Най-красноречивото доказателство е, че при ежегодното „балансиране” бюджетът е формирал вътрешен дълг.

Според справка на Министерството на финансите в архивите на дело 4/1990 г. бюджетът е приключвал „на плюс” през всичките години след 1986 г., когато започва лавинообразно да се натрупва не само външният, но и вътрешният дълг. Така например 1985 г. е приключена със 105 млн. лева, 1986 г. – с 97 млн. лева, 1987 г. – с 10 млн. лева, 1988 г. – 85 млн. лева, а 1989 г. – със 110 млн. лева.

Възникване на вътрешния дълг

„Вътрешният дълг е възникнал в продължение на редица години, като най-рано е документиран до 1966 г., и като правило е предоставен от банките на Министерството на финансите въз основа на правителствени решения”, посочва Васил Коларов и допълва: „Така например, съгласно постановление на МС №52 от 1979 г., БНБ е трябвало да предостави 837 млн. лева за изплащане на незавършено строителство при промяна на икономическия механизъм.

БНБ е предоставила на бюджета 120 млн. лева за допълване дохода на предприятията при преминаването към отчитане на платената реализация. Съгласно протоколно решение №38 на МС от 1980 г. БНБ трябваше да предостави на бюджета 300 млн. лева за покриване на разликите в цените на селскостопанската продукция с оглед на ценовата реформа.”

Източване на спестяванията на хората в ДСК

Черната дупка на вътрешния дълг обаче започва да поглъща десетки милиарди левове, когато кризата в управлението вече е взела такива застрашителни размери, че катастрофата е неизбежна. С одобрение на правителството на Георги Атанасов от 25 юни 1986 г. се дава съгласие да се предостави на бюджета заем от чистия прираст на свободните средства на Държавната спестовна каса (ДСК), реализиран през 1986. Министерството на финансите и БНБ се споразумяват за следното:

„Да се предостави заемообразно на бюджета сумата 225 млн. лева, установена като чист прираст на свободните средства по баланса на ДСК към 30 юни 1986. Срокът за издължаване е 15 години, като то започва от 1 януари 1987 на равни погасителни вноски. Издължаването се извършва чрез прихващане от месечните вноски от печалбата на БНБ в бюджета (данъка върху печалбата).” Отчитането на заема става в БНБ по безлихвена сметка. Министерството използва средствата за финансиране на капиталните вложения през 1986 г. на посочените в писмото на Министерския съвет обединения и предприятия.”

 

 

 

 

Няколко месеца по-късно между МФ и БНБ се подписва допълнение към споразумителния протокол от 20 август 1986 г. С него на 30 декември същата година БНБ предоставя на бюджета допълнително 175 млн. лева от ДСК, като срокът за издължаването е същият като на първото споразумение. Това не е първият път, когато комунистическата власт посяга на парите в ДСК.

Още в средата на 60-те години правителството на Живков запълва дупките в бюджета не само благодарение на чужди кредити отвън, но и  с тайното използване на милионите от спестяванията на българите. Така например през 1965 г. Министерският съвет, оглавяван от първия секретар на БКП, се разпорежда “прирастът по влоговете на ДСК да се използва за кредитиране на високоефективни капитални вложения, за краткосрочно кредитиране на предприятия и стопански организации и за отпускане на заеми на населението”.

Тогава финансовият министър Димитър Попов докладва на Живков, че влоговете на населението в ДСК към 1 януари 1965 г. са достигнали общо 1 млрд. и 308.7 млн. лева. Само прирастът за 1964 г. възлиза на 104.5 млн. лева.

Тенденцията за нарастване на вътрешния дълг от 1986 г. продължава до есента на 1989 г.

Милиарди, хвърлени на вятъра

 

Председателят на БНБ Васил Коларов разкрива за какво са хвърляни милиарди левове, формирали част от вътрешния държавен дълг:

 

„Поради недостиг на средства бюджетът на държавата не попълваше с финансови ресурси фонда („Държавно кредитиране”) и тъй като капиталните вложения във въпросните нискорентабилни или губещи отрасли бяха неизбежни и се решаваха винаги със Списъка на най-важните наблюдавани обекти по държавния план, то се вземаха решения по същество банката да кредитира Министерството на финансите с необходимите суми, които то предоставяше на фонда.

Банката е изхождала освен от взетите решения и от обстоятелството, че въпросните отрасли като енергетика, цветна и черна металургия, тежка химия и някои други тилови производства бяха губещи по план, тоест нормативно губещи, поради определените цени от държавата. Имам предвид цените на тяхната продукция и на факторите на производството, които те използваха. От една страна, тези предприятия бяха нормативно губещи, или нискорентабилни, по решение на държавата.

От друга страна, също по решение на държавата те трябваше да се развиват, както е отбелязано в плановете. Бюджетът на държавата нямаше средства за финансиране на тези капитални вложения и БНБ, отказвайки да кредитира тези обекти, защото беше невъзможно връщането на кредити от тях, приемаше, както е и в много други държави по света, че може да кредитира самата държава.”

Дългове без погашения

Държавният дълг е оформен в началото на 1989 г. със строго поверително споразумение между председателя на БНБ и министъра на икономиката и планирането и е утвърдено от премиера Георги Атанасов. На 10 февруари Васил Коларов и Стоян Овчаров се споразумяват за следното:

“Вътрешните държавни дългове към банките до 31 декември 1988 г. в размер на общо 4942 млн. лева, в това число към: БНБ – 4099 млн. лева, Българската външнотърговска банка – 395 млн. лева, и ДСК – 448 млн. лева, се оформят в общ държавен дълг съответно към всяка от тези банки поотделно.

В дълга се включват изплатените от републиканския бюджет до 1 октомври 1988 разходи за финансиране дяловото участие на НРБ в изграждането на газопровода “Ямбург – Западна граница на СССР” в размер на 460 млн. лева, които се оформят в държавен дълг към БНБ от 1 януари 1989.

Погашенията на дълга и лихвите към всяка една от тези банки се извършва от републиканския бюджет в срок от 50 години, считано от 1 януари 1991 г."

Бившият председател на БНБ Васил Коларов уточнява:

„В правителствените решения, с които се разрешаваше да се предоставят от банките кредити по бюджета, не помня някога да е било уточнявано за какъв срок се предоставя кредитът, лихва по него и механизмът на връщане. Веднъж по инициатива на БНБ, около 1982 г., беше подписано едно споразумение, което предвиждаше механизъм на погасяване на държавния дълг, но без лихва. Фактически погашения по него не се направиха никога.”

 

 

 

 

Той обяснява връзката между инвестициите и вътрешния държавен дълг с думите: “При деформираната система на субективно определени цени в икономиката определени отрасли бяха нормативно губещи или с ниска рентабилност, която не осигурява производството. В същото време плановете предвиждаха развитието на тези тилови отрасли, които бяха и едни от най-капиталоемките отрасли. При това положение естествено капиталните вложения означаваха по-големи разходи на бюджета за инвестиции. При невъзможност да бъдат ограничени други бюджетни разходи това води до увеличаване на вътрешния държавен дълг.”

Неявният вътрешен дълг

Освен с явните вътрешни дългове се трупат и неявни, за които говори председателят на БНБ Васил Коларов. Той предупреждава партийното ръководство за скритата инфлация в страната. В специална справка от 8 януари 1988 г. и няколко приложения, наброяващи близо 60 страници, той информира лично Тодор Живков за проблема. Коларов дава важни пояснения пред прокуратурата през 1991 г.:

„Тази справка съм предал лично на Тодор Живков. Тя представлява анализ от гледна точка на банката на състоянието на инфлацията в страната и на възможните мерки за излизане от нея. Главното ударение е във фискалните източници на инфлация у нас, по които до тази справка почти не се е говорило у нас. Общата сума на посочените в документа финансови бюджетни източници на инфлацията е от порядъка на около 23 млрд. лева. По същество това е натрупан с годините неявен вътрешен държавен дълг. В тази сума са включени около 4.4 млрд. лева банкови кредити на бюджета към 31 декември 1987 г., които по-късно бяха включени в споразумението между Министерството на икономиката и планирането и БНБ.

Основно перо, което се сочи в този анализ, е необосновано ниският дял на собствени оборотни средства на предприятията. С годините до края на 1987 г. той беше достигнал до 23 процента от общия обем на нормируемите оборотни средства на предприятията. Инфлационният ресурс, който е посочен в този анализ, по тази причина е оценен на около 10 млрд. лева. Това са по същество средства, които при равни условия би трябвало предприятията с предимство да бяха заделили за увеличаване на собствените си оборотни средства, преди да отчетат своята печалба и преди тя да бъде обложена с високи данъци за бюджета.

С други думи, тази сума показва едни централизирани в бюджета на държавата средства, които естествено са били похарчени през годините, вместо да се поддържа нормалното състояние на собствената финансова база на предприятията, както е в по-развитите в стопанско-сметно отношение страни. Там обикновено собствените оборотни средства са от порядъка на 60-70 процента. Справката посочваше както причините, така и мерки по отстояване на инфлационните процеси, респективно за намаляване на вътрешния дълг. По документа повече не съм имал разговори и срещи.

Не мисля, че са предприети предложените в него мерки. Въпросите на дефицитите в бюджета и техният натрупан израз – вътрешният държавен дълг, бяха табу в България, както и в другите страни на СИВ. Ако въобще е имало някакви документи, те са били най-строго секретни. Аз не знам за такива документи до тази справка. Подобно беше положението и с информациите за валутния дълг, инфлацията и прочее. Те бяха ограничени от най-строга секретност и с тях бяха запознати ограничен кръг хора.”

Наливане на милиарди в нерентабилни предприятия

Шефът на БНБ допълва информацията за наливането на милиарди в нерентабилни предприятия още преди създаването на фонд “Държавно кредитиране” през 1987 г. – практика, която се явява един от каналите за формиране  на неявния вътрешен дълг:

“Едно перо на подобен дълг представляват предоставените от БНБ в минали години кредити на нормативно нискорентабилни и нормативно губещи предприятия, преди да бъде създаден фондът “Държавно кредитиране”.

 

 

 

 

През 1986 г. МС разгледа дълга за капиталните вложения на подобни фирми и с ясното съзнание, че този дълг по правило би трябвало да бъде финансиран от бюджета, но не е имало достатъчно средства, реши по предложение на министъра на финансите по този дълг фирмите да не правят погашения до 1991 г. Общият размер на тези суми беше от порядъка на около 7.3 млрд. лева.

Семо Каравастев, бивш началник на Главно управление “Национални финансови баланси” в Министерството на финансите, дава представа какъв е бюджетния дефицит през последните години за управлението на БКП. През прокуратурата по дело 4/1990 г. за икономическата катастрофа, завещана от компартията, той заявява:

„През 1981 г. във връзка с увеличаването на изкупните цени на селскостопанската продукция с 600 млн. лева бюджетът приключи с дефицит от 300 млн. лева. През 1986 г. в резултат на непосилни за бюджета разходи за капитални вложения – главно за металургията и енергетиката, бюджетът приключи с дефицит за около 400 млн. лева. Тук трябва да се отнесат и крупните обекти за тежко машиностроене в Радомир и Русе и Трета металургична база в Дебелт.

През 1988 г. поради организационни и структурни промени в държавното управление в структурата на управлението на производството, а също поради неблагополучия в селското стопанство се очерта дефицит в бюджета от около 700 млн. лева. За покриване на дефицита в бюджета се вземаха около 260 млн. лева от т.нар. резерв на Политбюро.

Останалите средства се взеха с банков заем. През 1989 г. дефицитът в държавния бюджет е 880 млн. лева главно поради продължилия процес на преструктуриране. Дефицитът беше покрит със заем от банката. За 1990 г. приключването на бюджета се очерта с голям дефицит.”

Семо Каравастев добавя:

"Резервът на Политбюро представляваше една добавка, която се даваше от СССР, а също и за селскостопанската продукция, която се изнасяше за СССР. Тези добавки, които получавахме от СССР, постъпваха по една извънбюджетна сметка, която се водеше към “Национални финансови баланси”.

При едно от приключванията с дефицит тези 400 млн. лева бяха обявени за дълбок паричен резерв, който може да се изразходва само с решение на Политбюро. За приключване на бюджета бяха използвани 260 млн. лева, а с останалите 100 млн. лева по разпореждане на правителството бяха използвани за покриване на свръхплановите загуби в тежкото машиностроене, металургията и други отрасли.”

Шикалкавенето на Живков

Ето по какъв начин Тодор Живков обяснява тази страна на своето управление пред прокуратурата през 1991 г.:

„Що се касае за вътрешния дълг, той е могъл да нарасне през последните години. Но това вероятно е скривано от ръководството. По какъв начин е могло да се скрие – като част или цялата сума от вътрешния дълг се трансформира в кредитна форма и се извади от бюджета на държавата. Друг начин няма. Кой е правил това и защо го е правил е въпрос за изясняване.”

Обяснението на Живков е типично в негов стил – опит да се измъкне от отговорност. Председателя на БНБ Васил Коларов обаче прави следната калкулация:

“Вътрешният дълг, с други думи дългът на държавата в левове към банката, беше явно от порядъка на около 10 млрд. лв. В тази сума се включват, първо – около 5 млрд. лева явен дълг на държавата към банките на 31 декември 1988 г. Отделно от този дълг през 1989 г. той се увеличи с още около 2,1 млрд. лева. През 1989 г. с 1,2 млрд. лева се увеличи и дългът на фирмите към фонд “Държавно кредитиране”.

Така че общото увеличение на вътрешния държавен дълг през 1989 г. е от порядъка на 3,3 млрд. лева. Отделно от тези суми Министерството на финансите беше получило пряко суми, по същество заеми, без да съм сигурен, че това е оформено като държавен кредит официално, и от ДЗИ, който по това време беше в системата на финансовото министерство. С тези суми общият вътрешен дълг възлизаше на около 10 млрд. лева.”

 

 

 

 

Като се прибави и неявният дълг, се формира обща сума, която по размер излиза колкото външния дълг. Още един воденичен камък към тежкото финансово наследство, което комунизмът завещава на българите след краха си.

Ефектът на вътрешния дълг

Бившият председател на БНБ Васил Коларов обяснява как външния и вътрешния дълг влияят на националния доход:

„При отчитането на националния доход, на печалбата и на чистата продукция, при изчисляването на тези показатели вътрешният и външният дълг се отчитат чрез размера на платените лихви във валута и левове съответно. Промяната на главницата на дълга не участва във формирането на националния доход, печалбата и чистата продукция. Друг е въпросът, че когато се анализира растежът на икономиката, е правилно да се види дали отчетеният растеж на националния доход е получен на равновесна основа.

В нашия случай за българската икономика ръстът на националния доход, който сме отчитали, не беше равновесен, защото беше съпроводен с нарастване на валутния дълг от 1986 г. с по 1.5 млрд. долара, с добавяне на около 1-2 млрд. лева непохарчени пари на населението, както и с увеличаване на вътрешния дълг. Натрупването на тези неравновесия, както и стана, може да доведе до криза, при която въобще няма ръст, а връщане на производството независимо от отчитаните в предишните години ръстове на националния доход.”

Окончателната сметка на вътрешния дълг

Потресаващи разкрития прави и Емил Христов, бивш председател на Съвета по управление на икономиката към Държавния съвет на НРБ, за вътрешния дълг, за източването на ДСК, за печатането на пари и за реалната заплата по времето на комунизма:

“Вътрешният дълг на държавния бюджет към банките (БНБ и ДСК) възлиза на около 26.5 млрд. лева и се формира от:

• задължения на бюджета към ДСК и БНБ общо 7.4 млрд. лева;
• левова стойност на държавните кредити по износа общо 2 млрд. лева;
• кредити от фонд “Държавно кредитиране” за нискорентабилни производства общо 3. 3 млрд. лева;
• разсрочено плащане на кредити за капитални вложения на организации с ниска или отрицателна ефективност (практически невъзвращаеми) общо 7.8 млрд. лева;
• недостиг на левова равностойност по ползвани кредити от чужбина от БВТБ общо 6 млрд. долара.

Основната част от този дълг е формирана в течение на много години главно по два канала:

• ежегодни скрити бюджетни дефицити, които са прикривани чрез изземване на спестените пари на населението в ДСК; те са оформяни като дълг на бюджета към ДСК, а бюджетите са представяни като уравновесени;
• чрез принудително заставяне на банката от правителството да кредитира стопански организации със заеми, за които предварително е било ясно, че никога няма да бъдат върнати. Нормално е било тези инвестиции да бъдат финансирани от бюджета, но те са оформяни като кредит, за да не се покаже действителният бюджетен дефицит.

Формирането на бюджетните дефицити е водело до неконтролирана емисия парични знаци. Тегленето на влогове от ДСК от спестителите се е покривало в недостигащата част с нова емисия на пари. Така например от началото на 1989 г. до 8 август са емитирани нови книжни пари на сума около 1 млрд. и 360 млн. лева.”

 

 

 

 

Неконтролираната печатница на пари

В своите показания под клетва по дело №4/1990 г. за икономическата катастрофа на БКП бившият секретар на ЦК на БКП и съветник на Живков по икономическите въпроси в Държавния съвет Емил Христов разкрива и истината за неконтролирираното печатане на пари при комунизма:

„При утвърден вече бюджет с емисия нови пари са покривани и разходи по решение на партийното и държавното ръководство за изграждане на нови обекти, за покриване на превишени сметни стойности в строителството, за увеличение на заплатите, за финансиране на престижни мероприятия.

Емисията на пари не е обсъждана нито веднъж в Политбюро и Секретариата на ЦК или в правителството и е извършвана в резултат на субективно вземани решения или указания.

Неконтролираната емисия на парични знаци без стоково покритие води до засилване на инфлационните процеси. Инфлацията досега не е признавана като явление у нас, поради което няма методика за нейното отчитане, нито пък тези процеси са подлежали на държавно регулиране.

В резултат на това нашите планове винаги са били неверни. Капиталните вложения в петгодишните планове са влизали по цени на текущата година и дори когато проектосметните документи са били вярно съставяни, сметната стойност на обекта при завършването му винаги е била по-висока от първоначално предвидената.

Непризнаването на инфлацията и липсата на съответен анализ е довело до загубването на представата за реалното нарастване на работната заплата и на жизненото равнище на населението като цяло и на отделните категории трудещи се. Политиката на увеличаване на заплатите ни е била хаотична. Предварителни проучвания показват, че месечният екзистенц минимум на едно лице (независимо дали то работи или не) за 1987 г. е възлизало на 163 лева. Това число свидетелства, че голям брой от семействата в НРБ съществуват под този минимум.”

Истина, която трябва да се знае и да не се забравя.