СЪЛЗИ НА БЛАГОДАРНОСТ! Украинката Г. Доброволская: Забравих телефона си на пейка в парка на Сандански, местните хора го открили и ми го върнаха

Украинката Галя Доброволская, която е една от единайсетте бежанци, настанени в спа хотел “Свети Никола” в Сандански, със сълзи на очите разказа, че всеки ден се чува с роднини, приятели и съседи от гр. Одеса, където е живяла. Тя е бесарабска българка и ще използва времето, когато е в България, да намери родовите си корени у нас. Галя е еколог по професия, но е пенсионер от няколко години. Обича да пише стихове, била е част от сдружение, което се е занимавало с климатичните промени.

Ето какво разказа Галя Доброволская за впечатленията си от България и Сандански:

Нашите братя, българите, и по-точно жителите в Сандански са мили, топли и отзивчиви хора. Кметът на Сандански Атанас Стоянов ни прие сякаш се познаваме от години. Посрещането бе толкова братско, че няма да го забравя, докато съм жива. Усетих в очите на кмета Стоянов, а и на собственика на хотел “Свети Никола” Илия Пасков, че тъгуват заедно с нас. Нищо не ни липсва, персоналът на хотела е невероятен. Винаги се отзовават и ни помагат във всяко едно отношение. 

 Преди дни бях на разходка в парка в Сандански. Изгубих телефона си, забравих го на пейката, на която седях до плувния интернат. Разговарях с треньори в плувния клуб и с работници към озеленяването. Тръгнах си, след като бях разговаряла със синовете си. Разплаках се и като съм тръгнала към хотела, съм оставила телефона на пейката. Качих се в стаята, потърсих телефона си, но не го намерих. Изпаднах в шок от случилото се. Въпросът, който си задавах, бе, какво ще правя без телефон, без моя помощник, приятел, моята връзка с близките ми. За да си купя нов, ми трябват пари, които аз нямам. Две пенсии, които получавам, ще са ми необходими, за да си купя телефон. За мен по-важно и по-ценно бяха данните в телефона и връзката ми със света – роднини, приятели. Повтарях си: Мисли, Галя, къде за последно бе в ръцете телефонът. Първата ми мисъл бе на пейката в парка. Върнах се на мястото и се срещнах с работник, който почистваше парка. Той се усмихна и каза: „Телефона ли търсите? Аз го намерих и го дадох на треньора Валентин Митрев”.  И ми го показа: „Ето го!”. Митрев ми подаде телефона в ръката. Сълзи бликнаха в очите ми. Прегърнах го и му благодарих. А впоследствие разбрах, че треньорът е звъннал на рецепцията в „Свети Никола” и е казал, че при него е телефонът на украинка, настанена в хотела. Много мили и честни хора има в Сандански. А на рецепцията ми се обади рецепционистката Руска и ме попита дали всичко е наред. 

 Очаквам войната да свърши и да се върна в родния си град. Всяка сутрин чета в социалните мрежи, в профилите на мои приятели и роднини информация за случващото се в Одеса. Информацията, която се пуска в България и другите страни, не е тази, която аз получавам от близките ми хора, които останаха там. Всеки ден говоря със синовете си, които останаха в Одеса. Винаги, когато чета и гледам информацията, плача. Аз не искам да плача, но сълзите се стичат от очите ми. Като пример ще посоча, че в театъра в Мариупол, който бе взривен, е имало много деца и жени. Аз имам информация, че там са загинали много хора. Но никъде не се казва колко са жертвите. Това е много страшно, приятелите ми, които излъчват на живо във фейсбук, са категорични, че загиналите са много, и то деца, твърди Галя.

Тя допълни, че мечтата й е докато е тук, в България, да посети Македония  и Сърбия. в.Струма