Свръхзадачата на всеки от нас е да правим добро: СПОМЕН ЗА НИКОЛАЙ КИМЧЕВ
14 Декември 2023 | 13:45
0 коментара
Общество
Благоевград
Свръхзадачата на всеки от нас е да правим добро: СПОМЕН ЗА НИКОЛАЙ КИМЧЕВ назаем от драматурга Елена Илиева
Той е роден на 14 декември 1952 г., зодия Стрелец, с 38 сезона в ДТ „Н. Вапцаров”, много филми и двама сина, на които се опитваше да внуши собствената си философия за живота – не винаги с успех. Ако е вярно, че детството е решаващо за изграждане на човешкия характер, в неговото имаше много труд и много македонски песни.
Животът е борба – за самодоказване, за реализация на това, което е заложено в нас. Винаги съм бил непокорен. Не можех да отминавам неправдите с мълчание и непрекъснато си плащах за това. Така открих, че сцената е единственото място, от което можеш открито да кажеш истината, без някой да ти се сърди и да те накаже. И станах актьор. А мечтаех да бъда певец. Най-красивият ми спомен от детството е едно любовно надпяване край Струма по жътва. Всеки период от живота ми е свързан с някаква песен. Във ВИТИЗ например кандидатствах със „Заплакала е Янинка” – песента, която сега пея като Стамболов.
Във филма „Жребият” на Иванка Гръбчева се снимах в ролята на Фердинанд. От мен се искаше единствено да запазя физическата прилика, която съществуваше между нас. Когато се „гмурнах” в дълбочините на Стамболовото битие, този период от българската история и конфликтът между княза и министър-председателя получи за мен друго измерение. Най-силно ме зареди с енергия фанатичната преданост на Стамболов към отечеството. Смятам, че си струва от театралната сцена по-често да разсъждаваме как да се освободим като народ от кармата на братоубийството и предателството.
В новите роли – в театъра, в киното, в телевизията най-силно ме „възпламенява” недоверието на околните. Дали ще се справя? Но те не ме познават така, както аз се познавам. Родителите ми не ми дадоха пари, но ме накараха да запомня, че всяко нещо се постига с много труд. Досега нищо не съм получил даром в този живот, но на душата ми е пълно, защото знам „цената” на всяко нещо. Преди да стана актьор, работих за малко в мините. Сблъсквал съм се очи в очи със смъртта. Затова съм убеден, че актьорската професия е от най-трудните, най-сериозните. Ако не ѝ се отдадеш докрай, ще ти отмъсти жестоко. Най-дълъг е пътят до аплодисментите.
Опитвам ли се да ръководя съдбата си? Сигурно, щом следвам избрания от мен път. Не ми е лесно, но нямам време да страдам и да се вайкам. Работата ме спасява, ролите в театъра, предаването „От извора” по телевизията, киното. Дори успявам да помагам и на родителите си. Не отказвам никакви ангажименти – да заместя заболял колега в роля, да запиша безплатни клипове в частни радиостанции. Не ме е страх и от бедността, защото никога не съм бил богат. Двете ми ръце и трабанта никой няма да ми открадне.
Дали театърът ще оцелее?Аз съм вярващ човек. Когато вложиш в нещо труд и страдание, то непременно успява. Театърът може да разчита, че ще оцелее, ако в него останат само онези, които са съдбовно обречени на изкуството. Убеден съм, че ще се намерят и хора, които с различни мотиви ще вложат пари за оцеляването му. В момента много зли сили действат срещу България, но ако „свръхзадачата” на всеки от нас бъде Доброто, няма начин да не успеем.
СВРЪХЗАДАЧАТА НА ВСЕКИ ОТ НАС Е ДА ПРАВИМ ДОБРО Един разговор с Николай Кимчев за вестник „Македония” бр. 32, 16 август 1994, с. 6.
Той е роден на 14 декември 1952 г., зодия Стрелец, с 38 сезона в ДТ „Н. Вапцаров”, много филми и двама сина, на които се опитваше да внуши собствената си философия за живота – не винаги с успех. Ако е вярно, че детството е решаващо за изграждане на човешкия характер, в неговото имаше много труд и много македонски песни.
Животът е борба – за самодоказване, за реализация на това, което е заложено в нас. Винаги съм бил непокорен. Не можех да отминавам неправдите с мълчание и непрекъснато си плащах за това. Така открих, че сцената е единственото място, от което можеш открито да кажеш истината, без някой да ти се сърди и да те накаже. И станах актьор. А мечтаех да бъда певец. Най-красивият ми спомен от детството е едно любовно надпяване край Струма по жътва. Всеки период от живота ми е свързан с някаква песен. Във ВИТИЗ например кандидатствах със „Заплакала е Янинка” – песента, която сега пея като Стамболов.
Във филма „Жребият” на Иванка Гръбчева се снимах в ролята на Фердинанд. От мен се искаше единствено да запазя физическата прилика, която съществуваше между нас. Когато се „гмурнах” в дълбочините на Стамболовото битие, този период от българската история и конфликтът между княза и министър-председателя получи за мен друго измерение. Най-силно ме зареди с енергия фанатичната преданост на Стамболов към отечеството. Смятам, че си струва от театралната сцена по-често да разсъждаваме как да се освободим като народ от кармата на братоубийството и предателството.
В новите роли – в театъра, в киното, в телевизията най-силно ме „възпламенява” недоверието на околните. Дали ще се справя? Но те не ме познават така, както аз се познавам. Родителите ми не ми дадоха пари, но ме накараха да запомня, че всяко нещо се постига с много труд. Досега нищо не съм получил даром в този живот, но на душата ми е пълно, защото знам „цената” на всяко нещо. Преди да стана актьор, работих за малко в мините. Сблъсквал съм се очи в очи със смъртта. Затова съм убеден, че актьорската професия е от най-трудните, най-сериозните. Ако не ѝ се отдадеш докрай, ще ти отмъсти жестоко. Най-дълъг е пътят до аплодисментите.
Опитвам ли се да ръководя съдбата си? Сигурно, щом следвам избрания от мен път. Не ми е лесно, но нямам време да страдам и да се вайкам. Работата ме спасява, ролите в театъра, предаването „От извора” по телевизията, киното. Дори успявам да помагам и на родителите си. Не отказвам никакви ангажименти – да заместя заболял колега в роля, да запиша безплатни клипове в частни радиостанции. Не ме е страх и от бедността, защото никога не съм бил богат. Двете ми ръце и трабанта никой няма да ми открадне.
Дали театърът ще оцелее?Аз съм вярващ човек. Когато вложиш в нещо труд и страдание, то непременно успява. Театърът може да разчита, че ще оцелее, ако в него останат само онези, които са съдбовно обречени на изкуството. Убеден съм, че ще се намерят и хора, които с различни мотиви ще вложат пари за оцеляването му. В момента много зли сили действат срещу България, но ако „свръхзадачата” на всеки от нас бъде Доброто, няма начин да не успеем.
СВРЪХЗАДАЧАТА НА ВСЕКИ ОТ НАС Е ДА ПРАВИМ ДОБРО Един разговор с Николай Кимчев за вестник „Македония” бр. 32, 16 август 1994, с. 6.