След 10 г. зад граница кметът на Долна Градешница Ст. Акареев: Не ми се живее в чужбина, но в Португалия, като влизах в магазин, си купувах това, което душа иска

Стоян Андреев Акареев е роден в кресненското село Долна Градешница през 1960 година. Завършва Минния техникум в Бобов дол. Работил е в Строителни войски, бил е бригадир в ТКЗС - Кресна и бригадир-технолог в МТС - Струмяни, има стаж и в РП "Енергоремонт" - Кресна.

Над 10 г. работи в Португалия. След като се връща, е избран за кмет на родното си село. Съпругата му Валентина е служителка към Дневния център за възрастни хора в Долна Градешница. Семейството има двама синове - Андрей, магистър по икономика от ЮЗУ "Неофит Рилски", и Владимир - възпитаник на НХГ "Св. св. Кирил и Методий" в Благоевград, семеен, сега работи в Лондон, дарил е семейството с първа внучка Натали.

- Стояне, разделил си досегашния си трудов стаж у нас и в чужбина, видял си и наше, и чуждо, приказката, че "от дома по-хубаво няма", вярна ли е?
- Ами щом съм се върнал след доста години в Португалия, мисля, че отговорът е ясен.
- Значи в Португалия е по-зле?
- О, не, не казвам това. В Португалия се живее много, много по-добре. Португалците са учтиви, честни, все гледат да ти услужат. Работодателите плащат на седмица и ако определеният ден е неработен, плащат ден по-рано. Там регистрираните безработни, освен редовните им възнаграждения, получават през август и декември по 1000 евро за почивка и Коледа.
- Повечето от отиващите на работа в чужбина предпочитат Англия, Германия, Испания, а ти в Португалия. Защо?
- Ами стана малко случайно. Имам един шурей, Стоян Димков, работеше в Лисабон, той ми наби чивиите.
- И по каква причина тръгна на гурбет?
- Ами причината е една горе-долу за всички. Отидох да опитам шанса си да спечеля пари, нищо друго. Е, има и някой процент, да го кажем, свят да видя, че с дотогавашните ми заплати това не ми бе възможно. Основната причина бе, че синовете ми поотраснаха, тръгнаха да учат извън Долна Градешница и трябваше да се плащат по-високи издръжки и квартири, а пък и бях започнал да строя къща.
- Португалия как те посрещна?
- Е, не на летището с кола и цветя. Озовах се в Лисабон с общо скътани 1000 евро в джоба за посрещане на първи нужди. Взехме с шурея ми Стоян да търсим работа. След две седмици в Лисабон - късмет, случи се... Свързахме се с някаква английска фирма, занимаваща се с предприемачество. Доколкото разбрах, в Португалия почти всичко се извършва чрез посредници предприемачи. Тази фирма ми осигури работа в строителството в Абуфейра, град, колкото Благоевград, на 5 км от окръжния град Фора, на Средиземно море. В града живееха много англичани, купили си стари къщи. Занимавах се най-вече с ремонт на такива къщи. Това беше работа по облагородяване на дворове с градини, алеи, басейни, в къщите - подмяна на цокли, нови бани, тоалетни...

- Тези работи умееше ли ги?

- Не много, но аз съм схватлив и бързо напреднах. Пък и не бях съвсем бос в занаята. Като ме взеха войник в Строителни войски, ръцете ми почти не са държали пушка, а най-вече чук и мистрия.

- Има ли разлика в строителството у нас и в Португалия?

- Да, има. Понеже азбуката на строителството вече я знам от А до Я, тъй като се специализирах почти във всичко - зидария, бояджийство, фаянсаджия, използване на лепила и строителни разтвори, мога да преценя какво е тук и какво там. В Португалия е интересно това, че не се използва варов разтвор /хоросан/, а разни циментови смеси. Материалите са с високо качество, техниката и инструментите също са на ниво. Друго не знам, но в Абуфейра, където работех, примерно купиш бормашина с двегодишен гаранционен срок и се повреди дори и през първия месец, носиш я в магазина и веднага я хвърлят в боклука и ти дават нова.
- Каза, че Абуфейра и Благоевград горе-долу си приличат по големина, а по стандарт и начин на живот?

- Благоевград ми е мил, че си е наш, но истината ми е по-мила и няма да скрия, че в Абуфейра и други места, където съм бил, хората са по-добре облечени, много учтиви, винаги готови да ти услужат. Ами градът е нещо като нашите Златни пясъци. Повече прилича на курорт. Там чистотата е на ниво, боклуците се събират разделно в контейнери, дълги по 4 м и широки по 2 м. Там всяка къща по възможност е с двор и цветна градина, с басейн, алеи, дръвчета, край уличните тротоари също има цветни алеи. Като те срещнат дори и на улицата, всеки те поздравява. Стандартът на живот е много по-висок, а най-необходимите стоки са много по-евтини. Това касае най-вече храните, които са насъщни за всеки. Там няма измами между работник и работодател, няма фирми фантоми, работи се при ясни условия и ще е изключение, а не правило, да се стига до разни трудови и битови спорове. Като пример за покупка мога да посоча пилешкото месо. Пилетата не се напомпват с вода, а килограмът е едно евро. Свински ребра могат да се купят за 1,2 евро килото. И това в големите магазини, каквито има и при нас. Има и много промоции с ниски цени и това при положение че заплатите са в пъти по-високи от тукашните.

- На тебе лично докъде стигаше плащането?
- Ами най-често вземах по 400 евро на седмица, което ще рече малко под 2000 евро на месец.
- Спомена, че в Абуфейра пребивават много англичани...
- Да, много са, има и американци. И най-важното е, че повечето от тях не идват само като туристи, а са се задомили там. Купуват се най-вече стари и поизоставени къщи. Има един квартал, който почти вече е английски. По моя преценка в града поне всяка пета къща е на англичанин или на американец. Купуват ги, а такива като нас ги преустройват, облагородяват. Повечето от тези къщи обаче не се ползват целогодишно, а са купени за почивка.
- В града има ли места за отдих, за спорт, за развлечения?
- Ами в града играе парата и не може да няма. Там из парковете могат да се видят много баскетболни и волейболни игрища, терени за футбол, места за тенис и всевъзможни игри.

- Ти възползва ли се от тези съоръжения?
- Бих искал, но аз бях отишъл да работя и да печеля пари. Иначе спортът си ми е по кръв. 
- О, знам, помня те като футболист.
- Е, минало-заминало. Все пак мили спомени. Бях нападател в тима на Долна Градешница "Синаница", а после и в "Перун" /Кресна/. Голаджия бях, вървеше ми. Помня, в един мач на петричкия "Беласица" 4 гола им вкарах. Вкарвал съм и на доста именити тимове.

- Как се чувстваш сега в Долна Градешница?
- Като у дома си. Живея си в родното ми село, в собствена къща, на кафе и на ракийка съм със стари приятели. Единият ми син е при нас с булката ми Валентина. Другият обаче е в Лондон, и то от години. Семеен е там, има и дъщеря, вече на седем години, внучка ми е и ми е тъжно, че не е при нас. Казва се Натали. Добре все пак, че вече има техника, която позволява да се виждаме и слушаме поне на екран, но лошо е, че май на сина ми не му се ще да се връща в България.

- Поспечелил си от гурбетчийството, а защо къщата ти, която вътре е изкипрена, отвън все още не е дори измазана?
- Отвътре съм си я уредил добре, както знам и мога. Ама и как иначе, та нали съм майстор по тези специалности. Къщата си я градихме най-вече с личен труд, и то покрай другите ни работи и грижи. И моите ръце, а и на съпругата ми са носили тухли, бъркали са вар. Отвън не е изтипосана не по липса на финансови възможности. Причината е да не хвърлям повече пари, че може в тази къща сами със съпругата да кукуваме. Нека да разбера накъде ще са синовете, че този от Лондон може и да не се върне, а пък другият, като се сдобие със семейство, може да не погледне и той към Долна Градешница. За мен това решение ще е най-доброто, ама за тях може и да не е. Та така стоят нещата, и ако имам нещо скътано, ако не тук, то на друго място да им помогна.

- Така, както виждаш живота в Португалия и тук, къде повече те устройва?
- Естествено че тук. Все пак Португалия си е чужда земя, макар че там се живее по-лесно и по-сигурно. Тук ми е по-мило, въпреки че като влизах в магазин в Португалия, веднага си купувах каквото ми се искаше, а тук все си казвам "айде, друг път".

- Много от трудовия ти стаж е в ТКЗС и МТС. Спомняш ли си тези години?
- Да, и само с добро. То ако не беше кооперирането в ТКЗС през 1956 година на земята, Долна Градешница нямаше да е село, каквото е сега. Сега ако има към 400 къщи, то поне 300 от тях са направени в ония години. Вярно, хората работеха много. Децата от пет-шестгодишни знаеха какво е труд. Така беше и с мен. Като поотраснах, поработих няколко години в РП "Енергоремонт" в Кресна, после бях бригадир на тютюнева бригада, а след разтурянето на кооператива - и в МТС - Струмяни. Сравнения между сегашно и минало е трудно да се правят. Сега в земите на Долна Градешница не се сади корен тютюн, не се бере ни листо, а някога имаше две бригади, като едната бе моя, и се произвеждаше общо по над 150 тона чист ориенталски тютюн. Тогава селото имаше градинарска бригада на Димитър Бойков. Изкарваха над 400 тона домати, пипер и други зеленчуци. Селото беше най-лозарското в района, като само в лозовия масив на Георги Елинов в м. Хилядница се добиваха по около 1000 тона винено и десертно грозде. Ами животновъдството... Сега я има 500 овце, я няма, а някога само кооперативите бяха към 2000. Тогава се произвеждаше бяло саламурено сирене, чисто, с дупки като швейцарското, тогава никой не е знаел, че може да има и сирене почти без мляко.
- А сега?
- Сега половината земя не се работи. Пръкнаха се тук-таме полиетиленови оранжерии, но нищо не са. Има в селото десетина заведения край първокласното шосе за Гърция, няколко цехчета връзват жените на шевни машини. Селото го няма наполовина от някогашното, тъй като и други като мен търсят шанс извън граница.
- Говориш малко с носталгия за миналото.
- Не, не говоря с носталгия, а търся истината.

- Надеждите?
- Ами Долна Градешница от 80 години е село. Някога имаше училище с над 150 деца, а сега се раждат по 5-6 в годината. Надеждата? Ами трябва да я има и може да я има, но държавата, правителството трябва да погледнат към селата и да се опитат да задържат хората. Трябва да се създаде поминък. Само така мисля, че ще бъде забравено летището в София, а пък това с еднопосочния билет изобщо ще изчезне.
- Ами ако това се случи, може и твоят син от Лондон да се върне.
- Дано, дай, Боже!
- Как живее семейството ти?
- Като икономика нямам големи тревоги. Дай, Боже, да нямаме проблеми откъм здраве, има ли здраве, всичко се оправя. На мен работата, каквато и да е, не ми се опира, мога да я върша. Ръцете ми могат да осигуряват хляба ни. Кахърите ми не са много. Аз съм човек, който като срещне друг, го поглежда в очите и съм доволен, че тези, които срещам, и те ме поглеждат така.
- Значи с хората си в доверие за доверие?
- Може да се каже. Увереност да мисля така ми дават и последните избори за органи на местно самоуправление. Кандидатирах се за кмет на селото и повечето от хората видяха в мен своя кмет.
- Ще поискаш ли кредит и за второ кметуване?
- Много е рано, много е далече.

- Къде ти е като кмет работното място?
- Официално имам кабинет в една обществена многофункционална сграда, а неофициално съм из селото сред хората. Работното ми време не се рамкира в 8 часа, защото един кмет може да бъде потърсен за всичко и по всяко време.

- Когато се видиш свободен, какво правиш?
- Ами и аз като другите на възрастта ми, мога да приседна на кафе с приятели, да гледам у дома телевизия. Имам си и домашни задачи - със съпругата гледаме 10 дка лозе, имаме си градина, така че ръцете ми рядко могат да се видят скръстени или в джобовете. Аз съм човек, свикнал на трудности. Малко съм разчитал на родителска подкрепа, а и какво можеха да ми помогнат мама с тютюн и домашни грижи и тате като каруцар и животновъд...

- Как приемаш разпарчатосването на земята, което стана през 1992 година при ликвидацията на ТКЗС?
- Като ужасна държавна грешка. Като бригадир в ТКЗС и МТС, аз съм спомагал за уедряването на нивите, с наша техника превзехме орманите и блатата край Струма, направихме ги обработваеми, прогонихме маларичните комари... А сега почти всичко пустее.
- Като кмет ще обещаеш ли нещо на хората от Долна Градешница?
- По-добре да не обещавам нищо, а да направя нещо.
Разговаря БОРИС САНДАНСКИ/Струма