Ще се кандидатира ли Борисов за президент? Стар въпрос с ново звучене
След година и малко две водещи политически фигури ще се изправят пред въпроса „а сега накъде?“.
Единият безспорно е Румен Радев, чийто втори и последен президентски мандат изтича.
Изглежда така, сякаш Радев загрява за партиен лидер, за водач на партия, която предстои да бъде създадена, за да се състезава за водещо място. Внушението не е от днес, не е и от вчера, а от години, тъй като Радев се позиционира като алтернатива на статуквото, което му гарантира висок рейтинг и електорални симпатии. Нищо друго не би било по-естествено от решението да излезе на терен със своя партия след края на втория си мандат.
Много плътно бе това усещане, когато от връх Шипка обяви създаването на Движение "Трети март". Името даже бе регистрирано и имаше очаквания, че това ще е президентската партия. Но не бе. Управляващите тогава ПП-ДБ бързо се отказаха да сменят националния празник и ентусиазмът да се брани Трети март загуби фокус.
Другият политик, който с приближаването на края на мандата на Радев, застава на кръстопът е Бойко Борисов.
След като обяви, че тръгва на обиколка из страната хипотезата, че този път вече може да се кандидатира за държавен глава стана плътна.
Казваме „този път“, тъй като тя винаги е витаела преди президентски избори, но в крайна сметка Борисов никога не изостави партията си.
За първи път идеята да се състезава за „Дондуков“ 2 се появи дори преди да има партия. Борисов бе кмет на София, звездата му грееше, а Георги Първанов тръгна към втория си президентски мандат. Тогава Борисов не казваше „не, няма да се кандидатирам“, когато му задаваха този въпрос, а бе уклончив, загадъчен, мълчалив или нервен. Развръзката я знаем – през 2006 година Първанов влезе в битката за втори път, спечели я, а Борисов основа партия ГЕРБ.
Когато и вторият мандат на Първанов приключи, ГЕРБ издигна за кандидат-президент Росен Плевнелиев, дотогава министър на Борисов. Още е хит снимката, на която се вижда как Борисов потупва Плевнелиев по челото. Жест, с който показва кой е силният лидер и кой трябва да си опича акъла.
След анексията на Крим ортодоксалната евроатлантическа позиция на Плевнелиев му донесе много неприятности – загуба на доверие, осмиване, врагове. Избирателите си пожелаха антипод на Плевнелиев да представлява България като държавен глава и той се появи: асът от ВВС Румен Радев.
И дума не можеше да става Борисов да се изправи насреща му. Рискът бе твърде голям. ГЕРБ стоеше пред голяма дилема. Защо Борисов се спря на Цецка Цачева и до днес е загадка. Цачева загуби зрелищно.
През 2021-а ГЕРБ се спря на съвършено различен профил за кандидат-президент: проф. Анастас Герджиков, ректор на СУ, учен, интелектуалец, а не номенклатура или активист, изкачвал едно по едно стъпалата в партийната йерархия. И Герджиков загуби срещу Радев, който ловко успя да обедини зад себе си на пръв поглед необединимото – леви и десни, социалисти и градска десница, като приливна електорална вълна дойде и от новото тогава явление „Продължаваме промяната“.
Догодина обаче, когато ще тече кампанията, ситуацията се очертава да бъде много, много различна.
Първо, неслучайно припомнихме кандидатите на ГЕРБ, които партията издигна от създаването си насам. Прегледът показва, че възможността Борисов да влияе от дистанция върху избора на държавен глава отслабваше през годините.
Когато посочи Плевнелиев, избирането му бе сто процента сигурно. На първи тур кандидатът на ГЕРБ взе 1 349 380 гласа (на втори тур надви Ивайло Калфин, като получи 1 698 136 гласа). Пет години по-късно на първи тур Цецка Цачева получи 500 000 гласа по-малко или 840 635, а след още 5 години за проф. Герджиков гласуваха 610 862. Отливът е гигантски.
Борисов вече няма да може да посочва кандидат на ГЕРБ и да му пренася харизма, за да осигури победата. Той ще трябва да се яви сам. Така, както Радев не може вече да прелива авторитет на партиен проект, за който се подозира, че е президентски. Радев ще трябва да го оглави сам.
Втора фрапантна разлика: след Радев силен ляв кандидат също е под голям въпрос. Класическа битка между дясното и лявото не се очертава засега.
БСП би имала шанс, ако издигне опитната Илияна Йотова. Вероятно обаче нейната кандидатура трябваше да е на масата и при избора на нов лидер на партията, а не е.
Трето, лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов (най-вероятно) отново ще участва в състезанието и едва ли ще получи само 3,9 на сто или 104 832 гласа, както на последния президентски вот. Сега вече целият геополитически контекст започва да работи за него.
Свой кандидат биха могли да имат „Продължаваме промяната“ в коалиция с ДБ или без, но дали би могъл да стигне дори до балотаж при конкуренцията на ГЕРБ вдясно и при новия геополитически тренд?
Но да се върнем към основния въпрос: ще се реши ли Борисов най-сетне да атакува държавния връх? За него това би бил добър/престижен/достоен финал на една дълга публична и политическа кариера. Други предимства: Борисов е познат и на международната сцена, а на вътрешния терен умее да подава пасове, да събира.
Големият проблем е обаче кой ще бъде силният партиен лидер, ако Борисов смени амплоато.
Битката за това наследство сякаш вече се води.
Ако Румен Радев направи партия, той ще е сигурният претендент за водещо политическо лице.
Но и Делян Пеевски гледа в тази посока и това е публична тайна.
И на кого, впрочем, ще завещае Борисов партия ГЕРБ? Не се вижда да подготвя своя наследник.
Ключ към отговорите са едни други избори – на членове на ВСС и на главен прокурор.
Борисов със сигурност ще изчака да види кой ще е новият обвинител №1 преди да вземе решение дали да влезе в състезанието за президент.
За да успее в битката той трябва да има зад гърба си консолидирана партия и да получи подкрепата или от една хипотетична партия на Радев, или от ДПС – НОВО НАЧАЛО.
Време има, безкрайни опции обаче не.Епицентър.бг