Селищна история на Белица

Белица е разположена в южните поли на Рила, в хубава долина, напоявана от Вотръчка и Беличка река.

С будния и предприемчив дух на населението, както и с икономическите си предимства тя е играла определена роля в историята на Разлога. Вероятно се е ползувала и с известни привилегии като вакъфско селище и като рилско владение на Кара Мустафа преди това, потвърдено с ферман от 1508 г. В списъка на джелепкешаните от 1576 г. се говори за Горна Белица (Беличе и баля) и Долна Белица (Беличе и изир). Обединението на двете Белици е станало по-късно. Във всеки случай след 1753 г., тай като в едно худутнаме от тази година все още се говори за Горна и Долна Белица или за Голяма и Малка Белица. Горна Белица през XVI в. принадлежи към най-заможните животновъдни селища в Разложката котловина: Мехомия, Банско, Горна Белица. Това се вижда от броя на овцете, които Горна Белица трябвало да доставя на турската държава. Турският документ от 1576 г. гласи: „Село Беличе – и баля. Вълкан Стойко – 50; Богдан Петко – 50; Фелек Богдан – 50; Гюро Петре – 50; Велчо Радой – 30; Тодор Слав – 50; Стайне Яни, нов – 30; Ширин Гюро, нов – 40; Къню Радул, нов – 40; Тодор Петре – 50; Яно Бою, нов – 50; Бою Петко и Васил Стойко, нови – 60; Бою Димно, нов – 50; Яно Бою, нов – 25; Ефрем Спас, нов – 30; Радул Богдан, нов – 30; Бою Цено, нов – 25; поп Петре и Станчо Браден, нови – 60; Миню, пришелец – 50; Къню Велко – 50; Стоян Иван, нов – 40. Всичко 910 овце“ За Долна Белица, наречена по-късно и Малка Белица, се казва следното: „Село Беличе-изир. Ламбо Горбан – 35; Ваксо Велю, нов – 25; Цено Балю, нов – 30; Угрю Марко, нов – 50; Али Севиш Хамза, нов – 25; Стайко Велчо, нов – 35; Рад Богдан, нов – 30. Всичко 230 овце“ (Извори за българската история, т. XVI. С., 1971, с. 198).

От цитирания турски документ се вижда, че двете Белици се обединяват от едно общо име Белица. Това се отнася и до другите разложки селища, които са се състояли от махали или колиби, обединявани от общо име. От горните данни може да се направи заключение, че Горна и Долна Белица осигуряват най-голям продоволствен налог на турската държава в сравнение с другите села – 1140 овце, докато Мехомия (днешният Разлог) доставя 1110 овце, а Банско 980 овце. Останалите села – много по-малко. Това означава, че Белица през XVI в. е може би най-заможното животновъдно село в Разлог. Вероятно това е една от причините турската власт да упражни тук по голям натиск при насилственото помохамеданчване през 1666 г. Част от населението на Белица е било принудено да приеме исляма. Три четвърти от населението е останало вярно на своите народностни и религиозни традиции. Двете Белици и прилежащите към тях махали са били опожарени от турците. Населението от махалата Темниско (местността и сега се нарича Темничко) се е изселило в Северна България, в Търновско, където е основано селище със същото име с. Темниско, сега преименувано Първомайци (Д. Яранов. Разлог. Македонски преглед, г. VII, кн. 3, с. 114).
Въпреки преживяната трагедия населението запазва съзнанието си за народностно единство. В конфликтите на светогорските манастири често се срещат имена на поклонници от с. Белица. Така например за поклонници от Белица се говори в Епархиалния поменик на Зографския манастир от 1813 и 1814 г. (М. Ковачев. Зограф. С., 1942, с. 149, и 152).
Белица отскоро е град. Около града се намират останки от стари „цръкви“, извършили са се обреди. Такива са: „Св. Илия“, връх с китка борова гора, които в известна степен отразяват разположението на старите махали. При някои от тях са ставали народни събори, празнуващи са се обреди. Такива са: „Св. Никола“ на 6 км северно от Белица, по Вотръчка река – събор на Великден; „Св. Парашкева“ на юг от града, където били старата черква и гробищата им, имало оброчен камък; „Св. Богородица“ при гарата, на 4 км югоизточно, оброчище и събор на Богородица; „Св. Петър“ на 1 км южно, през реката, оброчище; „Св. Димитър“, черквица западно от града; „Св. Атанас“, оброчище над града, между двете реки; „Св. Спас“, оброчище северно от града, при Вотръчка река; „Св. Троица на 4-5 км северно, оброчище, „Св. Марена“, оброчище; „Светицата“ на 6 км, североизточно оброчище; в говора „светица“ се казва на икона, която се носи при молебен на Богоявление. Тези оброчища говорят и за влиянието на Рилския манастир.
Името на Белица е във връзка с местоположението й – припек, слънчево място, или с бялата пръст по околните хълмове.
В миналото славянобългарската писменост е имала здрави традиции и дълбоки корени в Белица. При пътуването си по долината на р. Места в края на миналия век В. Кънчов се отбива в Белица в къщата на седемдесетгодишния поп Теофил. От него научава, че от рода му пет поколения са все попове, които са били и свещенослужители и учители и не са знаяли друга писменост освен славянобългарската. В къщата на поп Теофил Кънчов намерил стара печатна библия с интересни приписки по празното място на страниците, например:
а) Писахъ азъ Иевтимиа иеромонахъ отъ Света гора Атонская в лѣто 1716 јулиа число 6.
б) Да се знае Никола (писа) сие писмо ага му се искаше да гледа тая библия тога беше Никола 20 години въ лѣто 1820.
В селската черква Кънчов открил две ръкописни книги: миней и евангелие. В минея памерил приписка от 1560 г., в която се казва, че минеят е преписан от поп Сав от с. Лешница (Елешница) и е продаден на поп Койчо от с. Белица в 1560 г. (СНУНК, ХІІ, с. 268; също вж. Й. Иванов. Български старини из Македония. С., 1931, с. 211).
Тези документи твърде красноречиво говорят за просветителните традиции в Белица през XVI в. и по-късно. Вестник „Македония от 1871 г. съобщава: „…3 часа разстояние от града, с около 400 къщи, 300-тех българе. Те се имат за най-учени и най-образовани в Разлога“. Новото училище, в което обучението се води по модерни методи, е открито в 1874 г. Спорец В. Кънчов към 1895 г. Белица има 500 къщи, от които в 400 живеят българи християни, в 100 българи мохамедани и в 5 власи (СНУНК, XII. c. 267).
Броят на населението в Белица се мени така: 1926 г. – 2908, 1934 г. – 3169 (заедно с Дагоново и Краище) 1146 г. — 3441, 1956 г. — 3281, 1965 г. – 3743, 1972 г. — 3996.
Стари местни родове: Андрееви, Андриянови, Андрейчини, Банкови, Бельови, Богатинови, Ваканови, Гавреви, Гръбеви, Грънчареви, Даракчиови, Джуджурови, Додупкови, Заваринови, Зотеви, Кальчови, Китини, Кифеви, Клементинови, Клясови, Кокарешкови, Кошови, Кондеви, Коджабашеви, Лардеви, Липеви, Мадолеви, Мразенкови, Миндеви, Мушкарови, Падареви, Причкапови, Прътеви, Пундови, Разсолкови, Саеви, Сачкови, Свинаркини, Севдини. Сиракови, Сърбинови, Тасеви, Теофилови, Топалови. Тричкови, Фаткови, Фонови, Хаджицки, Цуреви, Чонкови, Шаламанови, Шилеви.
Помохамеданчени българи: Жегови, Жотеви, Козлареви, Крълеви, Къшеви, Лютови, Мечови, Падареви, Пукови, Ралеви, Сиракови.
Преселници: Шопови — от Шоплука, Чифлигареви от Обидим.
Дагоново и Краище. Към общината на гр. Белица принадлежат селата Дагоново и Краище, разположени на източния бряг на р. Места и населени с помохамеданчени българи. За тяхното заселване липсват исторически сведения. По-рано са били махали на Бабяк. По диалект и по наименование на местностите почти не се различават от Белица.
Брой на населението: Дагоново 1956 г. – 438, 1965 г. – 509, 1972 г. – 490: Краище, 1956 г. – 490, 1965 г. – 1306, 1972 г. — 1414.
Родове в Дагоново: Аденови, Асанови, Барабунови, Бузгови, Грайчови, Колашови, Кусарови, Кузьови, Кутлеви, Лютови, Рехльови, Ръльови, Симорови, Сулеманови, Ушеви, Феджови, Цицови.
Родове в Краище: Аневи, Ангийови, Ахньови, Бильови, Блъскови, Бокльови, Галатови, Гроздьови, Дараданови, Икови, Кальчови, Кацарови, Кашкенски, Кунгьови, Кьорови, Медарови, Мензилуки, Мечкаруки, Палеви, Мустакови, Пачеви, Патьови, Мусльови, Салиови, Чучукови.
Производни имена от Белица: беличенин, беличенка, беличене.
Константин Попов – БАН 1979 г.
Александър Думанов