Първият българин, финиширал в най-тежкото състезание в света: И да ми бяха отрязали крака, нямаше да спра!

"Ултрамаратонците сме особен тип хора. Умеем да приемаме болката като добър приятел, който знаем, че ще ни посети", сподели в интервю пред БЛИЦ и "ШОУ" Красимир Георгиев - първият българин, участвал и завършил успешно най-тежкото състезание по бягане в света - "Бадуотър". Трасето e дълго 216 километра и се намира в Долината на смъртта, САЩ. Стартът е на минус 85 метра, което е най-ниската точка в Северна Америка, a финалът - на 4417 метра надморска височина, в планината Уитни.

А за да разберете всъщност за какво мъчение става въпрос, ще ви разкрием колко нагорещено е състезанието: температурите на въздуха рядко падат под 45 градуса по Целзий. Дори в 22 часа е около 45-46 градуса.

"В някои моменти достигаше до 55 градуса, говорим за адска жега!", сподели Георгиев, който финишира за 37 часа и 37 минути в състезанието, в което допускат до участие едва 100 души.

42-годишният ултрамаратонец, който е родом от София, изобщо не се плаши от дълги разстояния и ежегодно поставя тежки предизвикателства пред физиката и духа си. До момента е завършил повече от 60 маратона (42 км) и 30 ултрамаратона (над 100 км) в цял свят. Участвал е в състезания по бягане на ултрадълги разстояния на места от Арктика до Камбоджа. Имал е късмета да е сред малкото хора, завършили легендарния "Маратон на пясъците" (240 км бягане из мароканската пустиня) и ултрамаратона "Бразил 135+" (257 км в джунглата), както и да тича заедно с будистки монаси в Азия и масайски племена в Източна Африка.

Сега успя да осъществи голямата си мечта - да завърши успешно "Бадуотър", като дори сподели, че няма търпение да дойде следващото лято и отново да застане на старт в Долината на смъртта.

- Поздравления за невероятното геройство, но първо искам да те попитам как започна с бягането?
- Като почти всеки, който когато навърши 30 години и е с наднормено тегло, решава, че трябва да тича, за да влезе във форма и да се разхубави, както се казва. Моят случай беше точно такъв. А и бях пушач. Обичам чувството да бъда свободен, да нахлузя маратонките и да изчезна, след като изляза от входната врата. Някой ден, ако не съм навън да тичам, просто не съм себе си, изнервям се.

- А сега пушиш ли и употребяваш ли алкохол?
- Не, изобщо не пия, дори и бира не си позволявам.

- Разкажи за самото състезание, как пробяга 216 километра при тези адски условия? Жегата е била ужасна.
- Много е трудно наистина и съм страшно доволен, че успях. Цялото състезание е по асфалтов път. Нa места под краката ти е 90 градуса. Постоянно те заливат с вода, за да те разхлаждат, имаш хора от екипа, които ти носят лед.

Два пъти
припадах.

Mного интересно беше след втория път, когато бях припаднал. Събуждам се и първата ми мисъл беше колко ли хора са ме изпреварили. Легнал си и умираш, а си мислиш дали някой те е изпреварил, странно нали? А когато ми оставаха още 10 километра до финала и видях една жена, я попитах колко още има до края. Надявах се да чуя "само още малко"...

- Колко вода изпи по време на състезанието?
- Трудно е да се пресметне. Пиех по 2-3 литра на всеки 2-3 километра. А те са общо 216 километра, така че може да си представите за колко много вода говорим. Огромно е количеството. Освен това приемах по две таблетки сол на всеки 20 минути. Губят се страшно много соли в адската жега, ако не приемаш сол няма как да продължиш. Един от приятелите ми - Кевин от Флорида, отказваше да взема сол, на 160-ия километър припадна заради бъбречна недостатъчност и трябваше да го откарат с хеликоптер в болница.

- С какво се хранеше?
- С енергийни барове и предимно плодове. Най-често карах хората от екипа ми, които ме пресрещаха по трасето, да начупват барчето на малки парчета, а не да ми го дават цяло, защото ми беше трудно да дъвча. След стотния километър не можех да приемам много храна.

Пробвах и
кисели
краставички,

които много обичам.

- Сблъсквахте ли се с някакви животни по трасето?
- Най-трудно беше с комарите, беше ужасно дори. Имаше момент, в който от двете страни на пътя са блата и гъмжи от комари. Минавах рано сутринта през такъв участък и те си мислят, че закуската им е дошла (смее се). Пръскаш се със спрей, но няма спасение. В следващите 20 километра направо ми идваше да убия всичко живо, което ми се изправи насреща.

- Освен двете припадания, какви други кризи имаше?
- Това ми бяха кризите. Докато припаднах първия път, бях на десето място от 100 човека. Аз не очаквах да съм толкова напред в класирането. Казвах си "Какво става, толкова ли съм велик?".

- В този момент помисли ли си, че можеш да атакуваш тройката?
- Не, защото си знам възможностите, нямаше как да вляза в тройката. Завърших за 37 часа, а първите бяха за по 25-26 часа. Догодина искам да отида с българи в екипа си. Сега бях с приятели от Америка и треньорката ми Лиса.

- Как се запозна с нея?
- Запознахме се 2013 година. Имах проблем след едно тежко състезание и ми трябваше някой, който да помага. Прочетох за нея и й се обадих. В началото живях в една каравана в двора й. Тя е завършвала "Бадуотър" цели десет пъти. Много е наясно с нещата и знае как да ме подготви за него.

- Какво включваха тренировките ти преди да застанеш на старт в Долината на смъртта?
- Основното беше

да тегля гума
на камион,

и то на изкачване. При това облечен със зимни дрехи. Дърпаш 20-30 килограма, а освен това ме обличаше с жилетка, която тежи още толкова. Имал съм тренировки по 6 часа. Иначе миналата година усетих за какво става въпрос на "Бадуотър", когато бях в екипа на един от участниците. Едно от условията да те приемат е точно това - задължително да си бил в екипа на някой. От доста години исках да стигна до "Бадуотър". Знаех колко е трудно, борих се, за да участвам. Много е трудно да те допуснат, всяка година стартират само 100 участника. Допускат само 50, а другите 50 са запазени места за участници, които в предходни години са завършвали - предимно легенди.

- Това ли беше най-тежкото ти изпитание в живота до момента и какво планираш в бъдеще?
- Да, това е най-тежкото до този момент. Планирам отново "Бадуотър" и Спартатлона, пак "Бадуотър", след 10 години пак "Бадуотър"... Искам поне колкото треньорката ми - да го завърша 10 пъти. Иначе има доста неща по света да се правят. Искам да тичам и "Пътят на Апачите" - от най-северната част на Америка до най-южната - близо 2000 километра.

- Имаше ли моменти, в които ти идваше да кажеш "край", "защо си го причинявам?" и да се откажеш?
- Не. Специално за "Бадуотър" нямаше такова нещо. Нямаше да се откажа, ако ми бяха отрязали крака, честно... нямаше да спра. Щях да се влача, но да пресека финала. В крайна сметка аз отидох, за да го завърша. Такава беше настройката ми. Даже не си помислях, че няма да финиширам. Толкова години се борех, за да стигна до участие в състезанието... Знаех, че ще го завърша. А имаше хора, които се отказваха поради простата причина, че им свърши ледът. По трасето хората от екипите ни ни даваха лед, слагах си го предимно зад врата, за да ме охлажда. Без лед просто е немислимо да продължиш. Преди състезанието Лиса ме накара да отида и да си купя сутиен. Питам я за какво ми е, а тя още по-категорична –

"купи си сутиен!"

Трябваше да е с отделни чашки, а не цял. Отидох и купих, какво да правя, след като тя настояваше. Като се върнах ми обясни, че в него ще слагам лед. Защото ако имам лед до сърцето, ще ми е по-лесно. И наистина това беше много важно. В началото не посмях да тичам със сутиена, но след припадането, си го сложих и постоянно поставях бучки лед в него, които ми ги подаваха по трасето.

- Освен двете припадания, кои бяха другите много трудни моменти?
- След 170-ия км бягането ми беше много тежко. Влажността на въздуха беше около 30 процента, което допълнително ни затрудняваше. А и имаше един момент, когато над главите ни започна да гърми и трещи, изля се порой, след който въздухът беше много влажен.

- Как преодоляваш болката?
- Болката се преодолява, когато станеш приятел с нея. Тя е нещо нормално, което трябва да преминеш. Болката просто в един момент ти става приятел. Ако тръгнеш срещу нея, няма да стигнеш доникъде.

- Колко струва цялото това "удоволствие" - състезанието в Долината на смъртта?
- 10 хиляди долара.

- Кой ти помага?
- Компанията, която ми осигуряваше енергийните барове, ми помогна до известна степен. Спонсорираха някои от нещата ми, другите пари аз съм си ги изкарал. Работех много, имах допълнителни приходи, за да събера парите.

- Живееш в Джаксън, Уайоминг, а какво работиш?
- Правя консултации на хора за хранителни режими. Известно време помагах на едни познати и ходих с тях да залесяваме. Да, 10 хиляди долара са сериозен разход, но пък какво ти пука за парите, когато на колана си имаш токата на "Бадуотър". Разбира се, че спонсорите са много важни. Надявам се сега по-лесно да успея да намирам помощ. Все пак едно състезание ми е 10-12 хиляди долара.

- Плащаш си да си причиняваш болка? Наред ли си с главата?
- Да, така излиза наистина - плащам си, за да си причинявам болка. С главата смятам, че съм наред, но треньорката ми Лиса определено не е наред. Подлагаше ме на нечовешки тренировки, но съм й благодарен.

- Дълги години си живял в Англия. Какво те подтикна да напуснеш България?
- 20 години живях и работих в Лондон, а преди две години заминах за САЩ. Отидох заради Лиса. В Лондон се озовах 1997 година. Заминах, защото исках да уча хипноза. По това време в България, за да се учи хипноза, трябваше да си доктор. В Лондон завърших психотерапия и хипноза.

- Какво работеше?
- Бях доброволец в държавна организация, която се занимава с изнасилвания, побоища, всякакви такива ужасни неща. Срещах се с такива хора. В началото бях доброволец, след което станах психотерапевт. Но ми беше много тежко, като се има предвид, че

заставаш срещу хора,
които са изнасилвали...

изкарах пет години и се махнах, не ми се занимаваше повече с това. След това работих други неща и така се стигна до диетологията в спорта, започнах да работя с много атлети. Изготвям диети на различни хора и спортисти. Желанието ми е да се завърна в България и от тук да работя, включително и за Америка и САЩ. Тъкмо ще мога да участвам и на състезания в България, тук също имаме много интересни и трудни ултрамаратони. Иначе в Лондон бях осем месеца готвач на Арсен Венгер - мениджърът на футболния клуб Арсенал.

- Познаваш Венгер?!
- Да, работих за него. Готвих осем месеца на него и семейството му. Страшно готин е, свеж човек, много земен. Семейството му е готино, говорех си със всички тогава.

- С Венгер какво си говореше?
- Обсъждали сме футбола, за психология много сме си говорили и за това как се управлява такъв голям клуб. Венгер е един от най-умните хора, които някога съм срещал. Той е велик, научил съм доста от него.

- Как се уреди с тази работа?
- Един мой приятел - французин, който беше личен готвач на Венгер, трябваше да се прибере във Франция за няколко месеца. Помоли ме да го замествам.

Така се озовах готвач
в дома на Венгер,

харесваше им какво им готвя, бързо ме приеха в дома си.

- Посещаваше ли мачове на Арсенал?
- О, да, ходил съм на стадиона. Даже и там съм готвил. Викали са ме да приготвям разни неща на различни ВИП гости.

- Какви лекарства вземаш? Най-малкото може би пиеш витамини.
- Не пия и витамини дори. Никакви лекарства не взимам. Единствено магнезий понякога. По време на състезанието Сузи от екипа ми, която виждаше колкото съм отпаднал и се мъча, ме накара да пия обезболяващи. Даде ми парацетамол с кофеин и само след няколко километра започнах да халюцинирам... Около 40 километра наистина не знаех къде съм. Помня, че тичах, но нищо повече и съм припаднал втори път, събудиха ме след това и продължих.

- Боледувал ли си, лежал ли си някога в болница?
- Нищо сериозно. Само веднъж си бях чупил крака и това е.

- Наистина ли само токата за колата е наградата, която получи след успешния финал на "Бадуотър"?
- Да, това е медалът - специалната тока за колан, с която вече сме неразделни. Дават ти я, ако успееш да завършиш под 48 часа. Аз успях и съм много щастлив. След финала обаче, когато ми връчиха токата и щяха да ми правят снимки, пак се озовах на земята, припадайки. И след тази случка докторите и организаторите ме спряха да продължа. Бях планирал да се върна и наобратно и така щях да измина общо почти 440 километра. Наистина обаче рискът беше огромен и нямаше как да тръгна назад.
ПЛАМЕН СЛАВОВ