ПЪЛЕН АБСУРД!!! Омъжена преди 35 г. в Крупник рускиня живее без документ за самоличност, кметство, МВР, МВнР, омбудсман и президент всички вдигат рамене!
Рускиня, омъжена от 35 години в с. Крупник, община Симитли, с редовно издадено българско ЕГН и постоянен адрес живее в България без всякакъв документ за самоличност.
В българските институции – кметства, Министерство на правосъдието, МВР, националния омбудсман и дори президентството, където Екатерина Миленкова е ходила десетки пъти през всичките тези години, твърдят, че не могат да разрешат проблема й. Единственото, което ведомствата правят, е да си я препращат едно на друго и да й търсят документи, изваждането на които обаче става единствено срещу лична карта.
„Ако нямах удостоверение, че съм се родила, щях наистина да си помисля, че не съществувам и всичко това е плод на моето въображение”, казва рускинята.
Родена е през 1961 г. в Сиктивкар, столицата на Коми, Катя е отраснала в детски дом. Не безрадостното й детство обаче, а фактът, че се влюбва в българин, обърква живота й и го хвърля в абсурда, в който живее днес.
„Когато се омъжих за Благой от Крупник, СССР още съществуваше и всъщност всичко започна от разпада на съюза”, разказва Катя. „През първите 5 години след идването ми в България всяка година плащах по 500 лв., срещу които получавах документ за постоянно гражданство, който важеше за следващата година. След 5-ата година ми дадоха син паспорт за постоянно пребиваване в България и с него получих и българско ЕГН. Със синия паспорт всъщност смениха руския ми, който иначе важеше до 1999 г.
СССР се разпадна и по-късно разбрах, че още тогава е трябвало да подам молба в родината си, че искам да съм гражданин на руската федерация. През 1990 г. обаче се роди малкият ми син, големият беше само на 5 годинки. Знаете тогава какъв ад беше – купони, глад, инфлация… И аз съм пропуснала този срок, в който трябваше да се определя като рускиня. Чак през 1996 г. реших да отида в руското посолство, за да попитам как мога да стана български гражданин. Тогава за пръв път чух, че не мога да съм българка, защото преди това трябва да съм рускиня, а поради пропуснат срок вече няма как да стана руски гражданин. Една година ходих в посолството и накрая един от служителите, при когото ме пращаха – мисля, че се казваше Володя, наредил на своя колежка да ми предаде, че ако пак се появя там, ще направи всичко възможно да ме прати в Бусманци или да ме екстрадира. След всяко ходене до посолството после плачех по 3 дни и през следващите 3 г. спирах да ходя. За последно бях там през 2007 г., когато най-после се уверих, че наистина е безпредметно да търся помощ от там.
Междувременно обикалях и всички останали институции, които би трябвало да могат да решат проблема ми. През 2009 г. при поредното ми ходене в паспортна служба на МВР – Благоевград един техен служител – Кочев, ми прибра в едно чекмедже синия паспорт, в който статутът ми беше за постоянно пребиваване, и ме увери, че той вече не ми трябва. И запя старата песен – да търся българско или руско гражданство, за да мога въз основа на него да ми издадат българска лична карта. Е, откъде да го търся? Оттогава всъщност ходя без всякакъв документ за самоличност.
От българското Министерство на правосъдието ми поръчаха да отнеса един куп документи като такъв за семейно положение, адресна регистрация и т.н. За всички тях обаче ми трябва лична карта. При омбудсмана ходих, но неговите сътрудници ме върнаха, защото не се занимавали с такива случаи.
Вероятно мога да получа гражданство единствено в родината си, но няма кой да ме пусне да пътувам без документ за самоличност. Напълно омагьосан кръг.
Междувременно до 2012 г. живях нормален живот. През първите години от престоя ми в България бях студентка в СУ, после 10 г. работих в ЗМК, откъдето ми издадоха трудова книжка, бях здравно осигурена и дори в справката на НАП срещу моето име, странно, все още излиза д-р Сандева, която ми беше личен лекар, през 2001 г. дори претърпях гинекологична операция и не плащах нищо, понеже бях здравноосигурена. До 2012 г. си плащах редовно данъците и годишния патент от 660 лв., защото имах шивашко ателие. Дори глоба от 20 лв. съм плащала в общината. Оказа се, че за събиране на пари българските институции не търсят документ за самоличност. Девер ми, за когото се грижа от 10 години, е напълно глух, и даже разписвам ТЕЛК протоколите му. И за това никой не ми търси лична карта.
Нямаше да го разказвам всичко това, ако на 22 октомври тази година лекарите не ми бяха открили рак. Реших да си платя здравните осигуровки за 5 г. назад, за да имам права на здравноосигурен и да не плащам за предстоящата ми операция, но в РЗОК ми казаха, че няма смисъл да плащам, защото няма как да ми бъдат възстановени правата без лична карта. Лекарите са категорични, че вече имам и разсейки и затова спешно се налага да ми отстранят гърдата. В понеделник трябва да вляза в онкологичната болница в Благоевград за изследвания. С децата и съпруга ми успяхме някак да съберем 1600 лв., колкото ми казаха, че ще струва операцията, но съм ужасно притеснена, защото разбрах, че после трябва да плащам за химио- и лъчетерапия. Нямам откъде да ги намеря тези пари. Но още по-лошото е, че нямам време, разсейките се появиха за двайсетина дни, след като бе открит туморът ми. Звънях на една фондация, която е специализирана в помощ на жени с рак на гърдата, обещаха да ми звъннат, но не се обадиха. Наистина не знам какво да правя. Имам чувството, че и престъпниците са по-добре от мен в тази държава – ако убият някого, поне ще ги приберат на топло в затвора, а мен дори зад решетките не могат да ме вкарат, защото съм никоя. Винаги мога да кажа, че съм Пенка Петрова от Марулево. Мисля, че институциите ще се разтърчат да установят самоличността ми чак след смъртта ми. Затова съм поръчала на съпруга ми като почина да ме зарови някъде извън гробище, та поне на оня свят да знам коя съм.
ВАНЯ СИМЕОНОВА в.Струма