Преподавателят с над 30-г. стаж Елена Калайджиева от Банско: Колкото и да се опитва човек да се „преквалифицира“ от учител с диплома в учител по призвание...

Елена Калайджиева е на 51 години, от които повече от три десетилетия е посветила на децата като начална учителка в началното училище „Св. Паисий Хилендарски“, а след това и в СУ „Неофит Рилски“ в  родния си град Банско. Тя ръководи самодеен театрален колектив в града  и никога не скрива удовлетворението си, че нейните актьори са едни от най-обичаните и тачени хора в малкия град. Елена е водеща и разпознаваем глас на всяка културна проява в Банско.
    Броени дни преди  Деня на народните будители, общобългарския празник, ознаменуващ делото на българските просветители и книжовници, възраждащи вечния стремеж към образование и книжовност, разговаряме с нея както за традициите, така и за нейния скромен принос в областта на началното образование.

 – Да започнем с „прощъпалника“ Ви като млад учител?

– Възпитаник съм на Югозападния университет  „Неофит Рилски“ в Благоевград . Започнах работа като начален учител на 1 септември 1989 г. В Банско ме знаят като дъщерята  на началните учители Райна и Георги Калайджиеви,  които много  хора от Банско припознават и като част от съвременните възрожденци на града. Гордея се, че имам такива родители. Когато започнах работа като учител, разликата в годините между мен и децата тогава беше точно 10 г. Обръщението им към мен бяха „како“,  „другарко“, „госпожо“. Спомням си също, че веднага след като се приберех вкъщи, започваха „уроците“ на майка ми. Мислех си, че няма кой знае какво да науча от нея, но сега разбирам, че учителстването не е само прозорец към знанието, а хоризонт, който се достига с търпение.

– Стояла ли е пред Вас дилемата за това дали да бъдете учител, или да се реализирате в друга някоя ваша любима професия?

– Нито веднъж. Аз израснах с убеждението, че ще бъда учител като родителите ми.

– Кое е онова нещо, което Ви дават децата и което никой друг не може да Ви даде?

– Дават ми частица от техните усмивки, от тяхната надежда, от тяхната обич. Пред тях трябва винаги да съм във „форма“, т.е. да мога да задържа вниманието им, да умеея да ги изслушвам, да ги разбирам  и да съм част от тях, осъзнавайки, че съм първият човек, който се подписва и оставя траен знак върху чистата им душа. Благодарна съм, че имам сетива да ги усещам тези неща. Децата на тази възраст са като радар – разпознават безпогрешно всяка моя дума, всеки мой жест или моментно настроение. Както казваше навремето баща ми, „сканират“ те от до.

–  Житейско приключение ли е да си начален учител?

– Разбира се, защото учителят е първият, който пише в истинското съзнание на децата и остава там завинаги. Ако това не е приключение, здраве му кажи.

–  Ние, хората, си спомняме много от първите неща, случили се в живота ни. Вие помните ли първата си учителка например?

– Да! Това беше другарката Янка Тренчева, един изключителен, голям човек и професионалист. Жива и здрава е, и което е по-интересното – тя също ме помни и се гордее с мен, като една от най-добрите й ученички.

– Какво трябва да прави учителят, за да остане завинаги Учителят в живота на децата?

–  Да бъде преди всичко честен с тях, а аршинът, с който мери доброто и лошото, грозното или красивото, да бъде еднакъв за всички. Ако учителят не умее или не може да прощава, ако не може да мотивира децата на тази възраст да вървят стъпка по стъпка към достойното си израстване, значи не е никакъв учител. Това не е единственият път да станеш любим учител на децата, но е може би най-важната част от него.
 
– Когато по време на урока децата се опитват да изразят мислите си по своя, детски, дори наивен начин, когато в очите им светят искри от радост от получената похвала, какво правите?

– Аз съм много щастлива, когато успея да провокирам повече деца да вземат активно участие в час, защото обучението е двупосочен процес – даваш и очакваш. Не харесвам пасивните деца, затова се опитвам постоянно да ги предизвиквам с въпроси, с покана да направят нещо, което те умеят или харесват. Невинаги се получава, но и те като нас, възрастните, може да разширят своя хоризонт именно по този начин, мотивирани от някакво предизвикателство.

– Преди много години една Ваша колежка каза,че за нея всяко дете е личност и учителят е длъжен да не забравя това. Колко от учителите спазват това неписано правило?

– Не съм ги броила, но за мен всяко едно дете е една вселена, която аз като учител трябва да опозная. Опитвам се да не деля децата на „знаещи“ и „незнаещи“, на „можещи“ и „неможещи“ по рождение,  а да ги убедя, че  за постигането на всяка цел, дори и най-малката, трябва да се потрудят, т.е. да им покажа пътечката, която ще ги отведе до желаното.

– Познавам поне десет души, които са ме убеждавали, че е невъзможно човек да обича децата на другите хора. Грешат ли, или не?

– Определено грешат. Ако един детски или начален учител не може да обича „чуждите“ деца, ако не може да раздава любов, ако не може да мотивира и не може да прощава „лудориите“ на тези сладури, той просто се заблуждава, че е учител.

– Когато ги сравнявате с Вашето детство, какво липсва на днешните деца и какво те имат повече от децата, когато Вие сте били на тяхната възраст?

– Не обичам да сравнявам, защото всеки човек е дете на своето време. Тревожи ме обаче фактът, че днешните деца забравиха, че са деца, позабравиха да си говорят, да споделят, да обсъждат! Не са комуникативни в детския колектив. Това лято работих по програмата „Здравей, лято“ организирана от община Банско. Ами с учудване разбрах, че  съвременните деца не знаеха нито една игра от тези, на които са играли техните по-големи братя или сестри, и трябваше да поправим този пропуск. Днешните деца  са много по-грамотни в техническо отношение и много по-любопитни, защото съвременните медийни и комуникационни технологии им дават огромни възможности за информация, каквито моето и вашето поколение не са имали. В същото време трябва да кажа, че за разлика от моето поколение, днешните деца четат много, много по-малко книги, по-малко играят заедно на улицата. Виждам дори, че повечето от тях немогат да комуникират нормално помежду си, защото вкъщи никой през първите им седем-осем години не ги е учил да общуват в колектив, което обстоятелство е формирало в тях и голяма доза неосъзнат егоизъм. 

– Една от неписаните задачи на учителя е да забелязва успеха на учениците си навреме, да ги насърчава и да им помага да се развиват – и като личности, и като способни да формират отрано своите професионални интереси. Струва ли си да се прави винаги това?

– Абсолютно. Децата е добре да бъдат хвалени, да получават поощрение и при най-малкия постигнат успех, защото така те придобиват навика да учат. Когато похваля някое от децата, след това му възлагам следващата задача, за да разбере, че похвалата не е само на думи.

– Каквото посееш, това ще пожънеш, казва народната мъдрост. Като учител с 31-годишна практика, кое е повечето при вас – посятото или пожънатото?

– Френсис Бейкън е казал, че човек може толкова, колкото знае. Ето защо аз очаквам и вярвам разбира се, че пожънатото винаги ще бъде повече, защото семената на знанието, които съм посяла през всичките тези три десетилетия в детските души и в детското съзнание, са били засявани с грижата да дадат хубави плодове.

– Вярно ли е твърдението, че всеки ден, прекаран в училище, връща учителя в детството ?

– Не се притеснявам да кажа, че детството изобщо не си е тръгвало от мен. Баща ми и майка ми  винаги са казвали, че за да бъда добър учител, трябва да разбирам и обичам децата. И аз го правя.

– Детската душа е като мозайка, състояща се от много частици, които учителят трябва да събере в едно цяло. Това трудно ли е за Вас, или е по-скоро въпрос на лична кауза?

– На лична кауза. За мен колкото една мозайка е по-пъстра и по-сложна, толкова е по-голямо и предизвикателството да я подредя правилно.Според мен детската душа е най-сложната от всички мозайки и затова е толкова голямо предизвикателство за учителя да я подреди правилно.

– Как преминава един Ваш учебен ден?

– С усмивката и прегръдката на децата в училище, а след това оставям децата да се държат като деца, а не като войници в казармата, и започваме с учебния материал.

За Вас важно ли е да чуете или знаете всяко дете какво мисли, как реагира и как разбира информацията, която получава в час, или това е невъзможно?

– Напротив, възможно е и моето задължение на учител е да ги предизвиквам да го правят всеки ден. Е, не всички го могат, но поне се стараят, а това е достатъчно за тяхната възраст.

– Умеят ли децата да бъдат благодарни?
– Това е много хубав въпрос. Трудничко им е. В общуването помежду им думички като „благодаря“, „извинявай“, „прощавай“ са рядко срещани в техния детски речник.

– У кого е причината – в училището или в родителите?
– Определено в родителите, защото преди да тръгнат децата на училище, родителите им са били длъжни да ги научат не само да се самоуважават, но и да уважават другите около тях. За жалост това не го забелязвам в повечето от днешните деца.
– Какво различава началния учител от този, който работи с по-големите деца?
– В горния курс на обучение  я  няма  тази близост между учителя и учениците, няма го това доверие помежду им, което съществува между мен и моите сладурани.
– От какво има нужда всяко дете, за да бъде любознателно, да ходи на училище и да учи с удоволствие?
– Да му бъде съхранен интересът към ученето. Насила това обаче няма как да стане. Виждам, че днешните деца бързо губят интерес към всичко, което не е предизвикателство за тях.
– И за учителя ли е същото?
– Разбира се. Ако аз не съм мотивирана да науча децата на това, което те трябва да знаят, и те няма да бъдат мотивирани да го направят.
– Мотивиран ли е обаче учителят да бъде мотивиран, нека така да Ви задам въпроса?
– Ако имате предвид заплащането и условията на труд, тази мотивация е налице. Това обаче не решава въпроса с отговора на „задачката“. Според мен българската образователна система трябва да освободи учителя от задължението да преподава само знанията, вписани като съдържание в учебниците по съответния предмет, т.е. системата трябва да поощрява учителите да излязат от рамката на учебника.
– Зная, че като въпрос може да Ви прозвучи глупаво или клиширано, но все пак да Ви попитам – доволна ли сте от избора на професия, който сте направила?
– Доволна съм, и честно да Ви призная – много ми е трудно да кажа дори и на собствените си деца като каква бих искала да работя, ако не бях станала учител като дядо им и баба им, моите родители.
– Колко пъти сте се улавяли, че сте недоволна от своите лични грешки като учител?
– Аз съм човек, който постоянно се самоанализира, и никога не си позволявам да „хвърча в облаците“, смятайки се за непогрешима и винаги права.
– За разлика от хлебаря, който след час или два може се радва на изпечения хляб, от архитекта, който вижда  в реално време на компютъра как ще изглежда проектът му, учителят трябва да чака години наред, за да види резултата от своя труд. Уморява ли Ви това продължително „чакане“?
– Напротив, мотивира ме! Учителите като мен, които работят с деца, знаят колко вълнуващо е след пет-десет или повече години някой от учениците ти да те срещне на улицата и да ти каже едно простичко благодаря за това, което си му дал – като знание, като възможност да се формира като личност и да види света от една по-различна от неговата камбанария.
– Вярвате ли, че всеки човек, назначен за учител, има и призванието да бъде такъв?
– Човек трябва да е много наивен, за да си го помисли. Както казах вече, учителстването за мен не е професия, а кауза. Ако не я носиш в себе си, колкото и да се опитваш да се „преквалифицираш“ от учител с диплома в учител по призвание, нищо няма да излезе от тази еквилибристика.

– Кое трябва да бъде повече при учителя – психологът или онзи, който отваря прозорците към знанието.
– Естествено онзи, който отваря прозорците. Ако аз не успея да науча децата от първи до четвърти клас да четат и пишат, ако не ги подготвя за следващата степен на тяхното образование, кел файда, както казват хората, че съм била добра, внимателна и търпелива с тях? Училищният психолог помага много на учебния процес и на т.нар. „трудни деца“ да променят характера си или отношението си към знанието, но повече от това той не е в състояние да направи.
– Освен като начален учител банскалии Ви познават и като ръководител на самодеен театрален колектив, като конферансие на всяка културна проява в града. Не тежат ли толкова „дини“ под една мишница?
– Изобщо, защото го правят с желание.
– След броени дни е Денят на народните будители. Какво знаят децата за Неофит Рилски – човека, чието име носи Вашето училище, и който се счита за „патриарх на българските учители и книжовници“, т.е.водеща фигура в българското просветно движение през първата половина на XIX век?
– Честно казано, изненадахте ме с този въпрос, защото не съм си го задавала. Предполагам обаче, че по-големите ученици знаят, че той е роден през 1793 г. тук или в близкото до Банско с. Баня, че светското му име е Никола Поппетров Бенин и че е син на поп Петър Бенин, първия учител в Банско и. За повече информация обаче не съм сигурна колцина имат.

–  Днешните български учители в Банско носят ли в себе и нещо от духа и житейската мъдрост на възрожденския учител?
– Според мен има доста хора, на които определението възрожденец ще им приляга много, защото това са хора, които никога не са загубвали хоризонта пред себе си и никога не са се отказвали от своята кауза – да отварят прозореца към знанието.
– Някогашните възрожденски будители са искали да събудят националното самосъзнание на българина, тъй като такива са били и времената тогава. Днешните народни будители какво, според Вас, трябва да събудят у хората?
–  Чувството ни за национална принадлежност и национална гордост, че „и ний сме дали нещо на света”, както е казал  Иван Вазов. Баща ми и досега повтаря, че висок връх имат само дърветата с дълбок корен.

– Статистиката обаче показва, че извън България днес живеят над два милиона българи.  
– Сред тях е и моята дъщеря. Аз не съм сигурна, че дори и десет процента от тях са запазили или ще искат да запазят българското си самосъзнание, а още по-малко пък желанието да се върнат да живеят и работят тук. Ето защо грижата да събуди националното самосъзнание на тези отдавна напуснали България хора не е на нас, учителите, а на тези, които управляват страната ни.
 – Всеки ден по телевизията, радиото и вестниците се говори и пише за нуждата от промени в образователната ни система. Ако Вие бяхте министър на образованието, какво бихте променили в обучението на децата до четвърти клас например?
 – За да не преливам от пусто в празно, бих започнала от писането на учебниците, което аз наричам безредие на програмирания ред. Най-напред ще забраня практиката те да се пишат от т.нар. творчески колективи, т.е. от хора, повечето от които никога не са влизали в училище дори и един час, и защото една голяма част от написаното в тези учебници е написано така, че е неразбираемо за децата на тази възраст .
        Второто, което МОН трябва да направи, според мен, е да си зададе въпроса – защо трябва да има по три, пет или повече „различни“ учебника по съответния учебен предмет? Кому е нужно това и какво печели от тази комерсиална практика българското образование?
         – Ако съм Ви разбрал правилно, искате да кажете, че е време за нестандартни решения в българското образование.
– Това е повече от очевидно, иначе само ще си говорим за промени, а на практика ще си стоим на опашката до второ пришествие, както казват хората.
– В речника и на българския учител тази година влезе терминът „дистанционно обучение“. Според мен това е пълна измислица за възрастта на децата, които Вие обучавате, но да чуя и Вашето мнение!
– За началния курс на обучение това изобщо не е удачна форма, защото елиминира връзката между учителя и ученика. Училището е да създава личности, а не мислещи като роботи деца.
– Наскоро парламентът прие на първо четене изменения във формулировката на празника 24 май като официален празник. Той вече няма да е  вече Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост, а Ден на българската писменост, просвета и култура. Логична ли е тази промяна?
– Според мен – да, защото много хора продължават наивно да смятат, че братята Кирил и Методий са създали кирилицата, което не е вярно като исторически факт, въпреки че това внушение се подхранва както от иконографската традиция, така и от всякакъв род изображения на двамата братя. Трябва да се знае, че Кирил и Методий са създали глаголицата, а кирилицата е създадена в Преславската книжовна школа в края на IX или началото на X век и като неин автор се смята Климент Охридски, но въпреки това тя носи това име в чест на св. Кирил-Константин Философ, на когото Климент Охридски е ученик.
 – И последния ми въпрос – кой е най-добрият учител според Вас?
– Времето, защото с времето разбираш, че истинските приятели се броят на пръсти, с него си даваш сметка, че всъщност най-хубавото в живота не е бъдещето, а онова, което си имал възможност да изживееш. С времето разбираш, че не съществува нито утре, нито вчера, защото в живота е важно какво правиш сега. Интервю на ГЕОРГИ БУЗОВ в.Струма