Последните години на НРБ: дали и днес не е същото?
Помните ли втората половина на 1980-те години в НРБ, късния Живков, малко преди „залез слънце”? Тези пет години могат да се поберат в пет думи: безвремие, цинизъм, конформизъм, безразличие, ескейпизъм.
Защо да ги помним ли? Ами защото над днешна България сякаш е надвиснал почти същият похлупак както тогава. И не става дума само за смога над София, пише Александър Андреев в коментар за „Дойче Веле” (Deutsche Welle).
Безвремието от 1980-те
Затискаше ни усещането за спряло време. Тодор Живков и Лили Иванова бяха вечни и вездесъщи. От пленум на пленум се повтаряха едни и същи мъртви думи. В тази страна просто няма какво да се случи, казвахме си в онези години. Дали и днес не е същото?
Цинизмът от 1980-те
Всички знаеха, че властта лъже, но какво от това? „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим”. Важните и ценни неща задължително се набавяха „по втория начин”, законността беше пълен фалшификат, а главната философия гласеше: „Аз да подредя себе си и семейството, пък оттам-нататък…”. Дали и днес не е същото?
Конформизмът от 1980-те
С някои микроскопични изключения (Русенския комитет!) опозиция нямаше. Огромното мнозинство се беше нагласило в уютния пашкул на безвремието и мъртвия език. Общественото тяло беше в парализа и само от време на време рефлекторно помръдваше по някой пръст или примигваше с око. А днес? Сега опозиция може и да има, но парализата на общественото тяло си е същата. И окото пак само примигва.
Безразличието от 1980-те
Съветският съюз се тресеше от промените, Москва и Вашингтон се сближаваха и разоръжаваха, в Чехословакия, Унгария и Полша пластовете се раздвижваха, вече дори миришеше на обединена Германия. А в България само една шепа хора четяха какво става в СССР и по света. И това беше. Блатото дори не бълбукаше. А през 2020 г.? Днес телевизионните новини показват 30 минути престъпления и инциденти. Външният свят сякаш не съществува. Всички играят хоро.
Ескейпизмът от 1980-те
В задимената панелна кухня, пред салатката и ракийката, в бунгалото в Китен, пред телевизора с някой чешки или бразилски сериал – българският човек от втората половина на 1980-те години беше перманентен беглец от собствения си монотонен живот. Криеше се понякога и на вилата, където четеше художествена литература. Вилата и преводната книга бяха обект на желание и носталгично убежище.
А днес? В кухнята вече има плазма. Вместо Китен – Халкидики. Сериалите са турски. Геймърите се крият из своите измислени светове, а хипстърите ходят на СПА. Няма спор, по-добре е, отколкото през 1980-те. Но общественото тяло пак няма сили да се издърпа за косите от блатото на застоя.
Добре дошли в безвремието!