Полякинята Елвира и съпругът й Кирил Насеви: Преди 15 г. Благоевград бе много различен, имаше повече живот, сега бюрокрацията е голяма, няма бизнес и младите бягат, с всеки месец хората в града намаляват осезаемо!

Полякинята Елвира и съпругът й Кирил Насеви: Преди 15 г. Благоевград бе много различен, имаше повече живот, сега бюрокрацията е голяма, няма бизнес и младите бягат, с всеки месец хората в града намаляват осезаемо!

От 5 г. младото семейство Елвира и Кирил Насеви се опитват да развиват бизнес в Благоевград. Тя е полякиня от гр. Хайнувка в североизточната част на страната. През 2011 свързва завинаги съдбата си с България, като се омъжва за Кирил . Двамата се срещат в Лондон. Той е завършил СОУИЧЕ, записал се за студент с идеята за чужбина и избутал само първата година по педагогика в ЮЗУ, колкото да кандидатства за студентска бригада. За САЩ не му дали виза и се ориентирал към Англия еднопосочно. В Лондон първо бил в училище да учи езика, после завършил колеж със специалност „Мениджмънт и туризъм“.  Елвира пък всяко лято ходела на младежка бригада в Лондон по време на следването си  по журналистика и политология. Двамата се запознали  през 2003 г. в популярния заради едноименния филм лондонски квартал „Нотинг Хил”, където и двамата работели в една и съща пицария. Няколко години поред тя се прибирала наесен в Полша заради университета.

„Бяха много трудни времена. Полша още не беше в ЕС и като завърших, се опитах да си намеря работа по специалността, но установих, че е почти невъзможно без отличен английски. Затова реших да го науча в Лондон с 1-годишен езиков курс“, разказва Елвира.

-Таксите в Англия преди време за всички курсисти извън еврозоната бяха доста солени, колко ти струваше обучението?

 – Към 1000 паунда. Скъпо ми беше, но това ми гарантираше легален престой във Великобритания, а Полша влезе в ЕС чак през 2014 г. Издържах се като работех. Започнах като сервитьорка в един пъб, защото така по-бързо щях да науча езика. Затова и по-бързо проговорих, отколкото прописах на английски.

• Оттогава ли сте заедно с Кирил?
• Миналия месец направихме 8 г., откакто сме женени, а сме заедно от 16 г.
• С какво те впечатли този българин?
• Не знам ( смее се). И аз се питам.
• Бизнесът Ви в Благоевград е свързан с храната, къде се научи да готвиш?
• През 2005 г. получих предложение да сменя работата си в Лондон и да стана управител на голямо заведение в едно малко населено място в графство Съри, на около 50 мили от Лондон, с много висок стандарт , но много спокойно и съвсем различно като дух. Беше един много стар пъб, създаден през 1624 г., и мой приятел и колега, с когото работехме заедно в „Нотинг Хил”, бе поканен да направи нова концепция за развитието му. Трябваше му човек, на когото да се довери, и ме взе да работим заедно. По това време в Англия започна голямата промяна в храненето и замразената храна бе изместена от свежата и пресните продукти. И всъщност оттам тръгна моята любов към кухнята.
• Но управител и готвач са две различни професии…
• В Англия, за да си управител, трябва да минеш през всички звена в едно заведение, като започнеш от чистач и задължително трябва да влезеш в кухнята, защото ако не знаеш продуктите и какво предлагаш на клиента, не можеш успешно да го продаваш. Тогава усетих магията на кухнята. Омагьоса ме един готвач, ирландец, който правеше много вкусотии, каквито никога не бях опитвала. Тогава за първи път пробвах стек от риба тон. Даваше ми да опитвам всичко, защото виждаше, че нямам опит и често не можех да позная какво ям..

Кирил: Фирмата беше голяма и привличаха доказани готвачи да развият менютата, които се обновяваха на всеки 6 месеца. Единият например – Карл, който беше ирландец, беше готвил на „Ю Ту“. Практиката беше гост-готвачите да стоят по няколко седмици, до месец, и да обучат готвачите да приготвят направеното от тях меню, като се правеха дегустации с презентации. Грег от Ямайка беше напълно различен, но не по-малко добър. Канеха майстори от различни краища на света.

• А ти къде беше през това време, Кико?
• В Лондон, учех и пътувах поне 3-4 пъти в седмицата при нея, там и работех.
• Елвира, има ли рецепта, която толкова те е впечатлила, че си я включило в любимите си?
• Обичам тайландска кухня, но тук тя не е особено популярна. Харесва ни да пътуваме и навсякъде се впечатлявам от местната храна. Любимото ми място е Италия, защото италианците и поляците много си приличаме като манталитет – обичаме семейството, фамилиите са големи и се храним вкъщи… В Полша нямаме навик да излизаме да се храним навън, традиция е на обяд и вечеря всички да сядат у дома.
• Завършила си журналистика, защо загърби тази професия?
• В Англия се чувствах вече много стабилно и не исках да се връщам в Полша, още повече че там бе изключително трудно да си намеря работа по специалността. И у нас, както и тук, в България, по това време  имаше много корупция. За да те вземат някъде на работа, трябваше да си платиш, а аз не исках да го правя. Иначе журналистиката наистина ми харесва, по време на задължителния стаж се чувствах „в свои води“, тъй като обичам да пиша.
• А защо решихте да се преместите в България, след като в Англия сте имали вече стабилност?
• Вече не се чувствахме на нашето място. Искахме промяна.
• Защо обаче избрахте България, а не Полша например?

Кирил – Заради зимата.

Елвира – Не понасям студа в Полша, там температурите падат под минус 20 градуса! Обичам сняг, но не пет месеца всичко да е замръзнало.

• Кога за първи път дойде в България?
• Май беше през 2003 г. и много ми хареса. Тогава тук, в Благоевград, беше много по-различно, имаше повече хора, по-млади… Още не бяхте влезли в ЕС, но ми се струва, че нещата бяха по-добре от сега. От 5 г. живея тук и виждам как хората в града намаляват всеки месец, а това се отразява на бизнеса като цяло. Ако няма хора, няма и бизнес. Ако управляващите искат хората да остават в града, трябва да има възможности за работа.
• И все пак реши да родиш детето си тук…
• Да, заради спокойствието. Тук е много спокойно за децата, а и няма по- хубаво нещо от това да имаш баба, дядо, прабаба. Аз самата така съм израснала и искам и моето дете да расте по този начин  и един ден да има красиви спомени от детството си. Това тук е истинското, в Англия  я няма тази близост между хората. Когато не си семеен, е различно, но като създаде семейство, човек вече търси топлината в отношенията. А в Англия тя липсва. Макар че съм далече от родителите си, тук имам семейството си и приятелите, което за мен е важно.
• Спомена, че виждаш как Благоевград обезлюдява и въпреки това с Кирил и приятелско семейство, също българин и чужденка, решихте да правите бизнес тук. Иска се голяма смелост за такава инициатива, още повече от хора като теб, които не знаят добре езика, макар че вече се справяш завидно добре.
• Исках да променя отношението на хората към храната, като им предложа малко по-различна от традиционната и малко по-лека. Мечтата ми бе да работя за себе си, не за друг. И го направих въпреки бюрокрацията.

Кирил: Кажи колко години се подготвяхме да стартираме този бизнес.

Елвира: Две години. Оказа се, че бюрокрацията е огромна. Две години ни отне да променим предназначението на помещение от 16 кв. и да получим всички необходими документи, за да го отворим! Не искам дори в мислите си да се връщам към този период.

Кирил: Кандидатствахме за финансиране по европейска програма за предприемачество, но не одобриха проекта ни.

Елвира: По същото време се отвориха други 2 заведения по европейска програма, които 6 месеца по-късно затвориха. Тогава ти става ясно за какво става  въпрос и че не виждат истинския потенциал на добрата идея, каквато беше нашата, а подкрепят тези, които фалираха само 6 месеца по-късно. Смешно е и е тъжно!

• С какво се занимавахте през тези 2 г., докато чакате да реализирате идеята си за бизнес? Как се издържахте?

Елвира: Осем месеца бяха минали, откакто внесохме бизнес идеята си, а от общината все казваха „Не, не, не“. Затова се върнах да работя в Англия, а като си идвах на почивка, отново чувах същото: „Не, не!“. През август 2013 г. ми звъннаха, че всичко е наред, но се оказа, че в общината били загубили някакви документи, които пак трябвало да извадя. Казах им да не ме занимават с глупости и да си открият всичко, което съм представила. Всъщност хората в администрацията не са виновни, процедурите са много дълги и тежки и трябва да се опростят, да направят по-лесен и кратък начин за стартиране на бизнес. По същото време, когато ние стартирахме  с идеята си, моя приятелка направи пицария в Полша, но процедурата бе много по-лека. Да не говорим, че там всичко се прави през интернет, идват на място само да видят дали декларираното отговаря на истината. А тук се чудят, губят време… Помня, че един ден дойдоха от Агенцията по храните в помещението, в което още нямаше нищо. Обяснявам какво къде ще е, те имат плана, който сме им представили, а една от дамите казва: Тук няма да стане нищо!“.  Избухнах пред Кирил (не на български, за да не ме разберат). Тонът ми беше доста гневен и те го усетиха. В същото време идва друг проверяващ, който ме успокои: „Какво се притесняваш, има заведения с още по-малки кухни от твоите 8 кв. м“. Тогава  разбрах, че самите проверяващи не са наясно с изискванията. Аз имах проект и продължих да чакам реализацията му.

• Имаш ли наблюдения дали нещо куца в ресторантьорския бизнес у нас?
• Прави ми впечатление, че в България се отварят много заведения, но собственикът не е на място и качеството на храната бързо пада. Когато постоянно си вътре, виждаш какво ти излиза от ръцете, разбирам , че някои нямат възможност да го правят, но е важно поне да наблюдават какво прави персоналът им, защото става дума за техния бизнес. Идеята не е просто да направиш заведение и да правиш пари, а да предлагаш продукция от качествени продукти, които не винаги са най-евтините. Забелязвам и друго, че тук на готвача не можеш да кажеш нищо, не можеш да го критикуваш, да го накараш да промени нещо, особено на по- възрастните. Ако искаш да вкараш нещо ново, няма да стане, защото не го искат. Те искат да готвят както преди 20 г. и не искат да се променят. И това важи за всичко, не само за технологията на готвене и за тази сфера. Промяната обхваща всичко, целия продукт, и не говоря за храната. Бюрокрацията също е продукт. А всичко може да се направи по-лесно, да минава през компютър и да пести време и нерви. Тук отиваш на автогарата и не можеш да си купиш билет и да се разбереш, защото хората, които работят там и продават билети, например не знаят чужд език. Трябва някой от опашката да превежда. В Полша вече навсякъде на касите по гари  и автогари се изисква елементарно владеене на английски, за да те приемат на работа.
• Само преди седмици за „Франкофоли“ Благоевград се напълни с хора – българи, чужденци, как се отразяват на местния бизнес фестивалите, които общината организира или съорганизира?

Елвира: Въпросът не е веднъж в годината в два дни да има фестивал като „Франкофоли“. Прави ми впечатление, че последните 3 г. през май и юни много се прави в Благоевград, но трябва да се измисли нещо и за летните месеци, включително занимания за деца от рода на  лагери. Да, има частни занимални, но не всички родители могат да си го позволят и би било хубаво поне за 1 час родителите да могат да оставят някъде децата си, да ги води някой до Бачиново на разходка, да правят нещо по-различно. Затова през лятото не ми се остава в Благоевград, защото тук няма живот. Ще кажете, че това е времето за летните отпуски, но хората излизат за 1 седмица, най-много 10 дни, а през другото време ?!

• Това ми звучи като идея за нов бизнес…
• (смее се) Мисля, че общината може да направи някаква програма, в която да се ангажират доста организации, които съществуват в града.

Кирил: Това, което се случи през уикенда с „Франкофоли“ в Благоевград, трябва да се повтаря всеки месец. Най-бързо развиващият се град в Полша е Бялисток. Там дойде един кмет, доктор, и за не много години съживи икономиката. Използва програмите към ЕС и тръгна да задържа младите хора да остават, не да напускат града.

Елвира: Благоевград  умира, тъй като тук няма инвестиции. Тук има и друг парадокс: няма хора за работа. Не искат да работят, без значение колко ще им се плаща. Отиват в чужбина, разделят се със семейството си, вместо да останат тук на малко по-ниска заплата, но да са си у дома. Не го разбирам. Имам чувството, че тук хората са по-мързеливи, макар че като идат в чужбина, работят здраво. Много ми е чуден този манталитет. И той не е само тук, и при нас в Полша го има.

• Какво трябва да се случи, за да остават и да започнат да се връщат младите хора в Благоевград?
• Да има инвестиции. Не само да се строят къщи и апартаменти, а да оставят малко зеленина, която изчезна от града. Сега всички се местят в София заради работата. 45 минути е пътят. А защо млади семейства от София не се преместят тук да живеят, а там да работят, като тук има повече възможности  за децата, има места в детските градини и не се налага да плащат по 1000 лв. за частна забавачка?! Трябва да се помисли да се направи бизнес парк, да се докарат фирми, кол центрове да се направят… Държавата вече трябва да чуе гласа на хората, да изпълнява техните желания и нужди, не тези на политиците. В Полша вече започнаха да го правят, защото има масови протести и хората се борят за по-добър живот.
• Очакваш, че и тук ще се случват подобни събития ли?
• Ами трябва! Ако не се случи нещо, някой трябва да направи революция. (смее се).

Кирил: Промените трябва да тръгнат от образованието, иначе няма да се случат. Университетите да са тясно свързани с икономиката и бизнеса, както е в Германия. В Англия по време на следването ми идваха фирми, които ни предлагаха работа и провеждаха интервюта. Това може да се направи и тук. Говорим със студенти от АУБ защо никой не остава да се реализира тук, а отговорът е: „Защото никой не идва да ни предложи работа“. Виня не толкова бизнеса, колкото университетите, защото те трябва да са движещата сила, те  имат идеята и диктуват трендовете. Те изкарват талантите. Всичко тръгва от университета, не от чиновника. Ако университетите в Благоевград работят тясно заедно, те могат да променят нещата. Да съставят план съвместно с администрацията, който да се предложи на различни експо изложения по Европа и да каже: „Елате! Предлагаме това! Имаме студенти – работна ръка, имаме офиси на ниски цени, детски градини…”.  Ако заработят заедно всички, включително и неправителствените организации, могат да направят нещо и нещата да започнат да се променят. Та ние сме областен център!

• Имате хлапе на 4 г., обмисляте ли какво ще правите, като навърши училищна възраст.

Елвира: Не още. Имаме една година да решим, защото в Англия започват училище на 5 г. възраст. В момента имаме нов проект в Благоевград, но често пътуваме до Англия, където имаме много приятели. Истината е, че всичко правим заради детето, така че сериозно ще помислим какво да правим след година.

• И двамата по цял ден сте ангажирани с бизнеса си, кой се грижи за малкия?

Елвира: Ходи на детска градина, после разчитаме на бабите. Не са длъжни, но го искат, чувстват се по-млади, радват се да го учат на много неща. След  дни заминавам с него в Полша и тогава непрекъснато ще сме заедно и ще си наваксам.

• Има ли нещо, което ти липсва тук от родината?
• Качественото месо. Тук ставам вегетарианка, без да искам. Плодовете и зеленчуците са качествени, но самото месо няма вкуса на истинското. Понякога ходя в София да търся хубаво заведение, за да хапна истинско месо. Надявам се да се променят нещата.

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА в.Струма

Любими рецепти от полската кухня на Елвира и Кирил: 

Полски журек, това е супа, която се прави с квас от жито. Слагаш бульон от зеленчуци, добавяш картоф, морков, наденичка, а накрая слагаш кваса. Подправяш с майорана и при сервиране нарязваш яйце.

Супа от кисели краставички. Вариш лук, картоф и морков, на финала слагаш нарязаните краставички, може да добавиш и малко сметана с лъжица брашно за застройка