Писателката от Благоевград Катерина Хапсали: Дифицитът на вяра е най-ужасното нещо, което може да споходи един човек

Хубава и умна е като майка си и баща си. Започвам с родителите разказа за Катерина Хапсали, защото тя е дъщеря на известните в Благоевград Стела и Валери Запрянови. Днес тя е по-известна от тях, но те са част от Духа на Джумаята и имаха ученическа любов в прочутата Солунска гимназия.

Катерина е родена  в Пловдив, където родителите й са били студенти, в махалата Кючук Париж, и баща й казвал: „Може да е кючук, но пак е Париж!”. Казва, че в личната й карта  пише като родно място Пловдив, но реално не е живяла там. До тийнейджърските години детството й минава в Благоевград и тук са най-скъпите й спомени. „Независимо какъв е бил строят, повечето деца си спомняме с огромно умиление за детството, и мястото, където е минало то, остава отпечатък завинаги”, казва Катерина.

Благоевград е в географската карта на нейното сърце. Спомня си например как, нагласена с рокличка, е падала неведнъж във фонтаните в съседство на някогашния ресторант „Волга”. Няма как да забрави разходките до парк Бачиново, до Ловния дом, до площад „Македония” с паметника на Гоце Делчев, а и първите задявки и разменени погледи с момчетата. Описва ми „старите комити, дядовците с тъмните костюми и кепетата, които вече ги няма, насядали тежко по мрамора пред банята. Те винаги имаше за какво да си говорят, бабите също – нашето национално богатство. „Запомнила съм ги насядали на  пейките по дворовете или разхождащи се бавно и церемониално под липите. Благоевград е свързан с моето магическо детство, това си е балканският магически реализъм. Хубавото е, че детството оцветява всичко в едни пастелни цветове. Дори не се замислям какво не сме имали тогава, защото когато си малък и си в пашкула на сигурност и на обич, имаш усещането, че притежаваш всичко!”.

Запряновият род идва от юг, от земите около Солун. Описала е историята му  в романа си „Гръцко кафе”. Запрян се вдига като малко дете от село Висока в Егейска Македония, което днес се нарича Оса в Гърция, и тръгва за България, за да избегне турското отмъщение. В началото става обущарски калфа, после прави много собствени дюкяни  и има голяма любов с прабаба й Катерина. „Тогава всички са говорили на български език  по тези краища, но днес бабите и дядовците там, и да знаят български, говорят на гръцки. Страхуват се, тъжна работа”, добавя Катерина.

Заради журналистическата кариера на баща й Валери Запрянов семейството се премества да живее от Благоевград в София, когато тя  е вече в 6 клас.

Питам я какво е взела от родителите си, защото е видима дарбата й да пише, която е наследила от  баща си, когото познаваме като един от най-добрите журналисти в страната. Тя казва, че не се сравнява с него.

„Аз съм също журналист, много медиен човек, но пък избягах и към литературните пасбища, където ми се видя, че тревата е по-зелена, и където мисля, че мога по-директно да стигам до душите на хората. Особена магия е писането на художествена литература, и заплени ли те веднъж, спасение няма!”.

Всичките й книги се четат на един дъх, защото нейните герои са обичани и от автора, и от читателя. Не всичките й герои обаче имат прототипи. Има хора, коита са я вдъхновявали за един или друг разказ, но няма човек, който напълно да съответства на литературните й герои.

„Макар, че ние, писателите, сме професионални воайори, така или иначе – смее се Катерина. – Тези герои всъщност са събирателни образи. Идеята да кажеш нещо на хората с любов и да ги провокираш по някакъв начин винаги е по-голяма от героя. Когато имаш идея, героят винаги се появява. Тук включвам опита, случките, които са ми разказвали, дългите години наблюдение. Мога да седя с часове в една обикновена селска кръчма, защото за мен тя е мощна творческа лаборатория. И години по-късно в съзнанието ми да се върнат жестовете, думите на хората, изпуснатите реплики. Сложна алхимия е  процесът на писане”.

Говорила съм с нея за романа й „Гръцко кафе”, за „Сливовиц”, за книгата с разкази „Хора” и във всичките разговори се стига до магичното, което винаги идва отвътре в човека.

„Магията на писаното слово човек трябва да  покани на масата като високопоставен гост”, смята Катерина. „Музата никога няма да дойде ей така, защото тя е нещо свише и не се отбива случайно. Ако обаче си наредил на масата огромна подготовка – години наред много четене, за да изградиш собствен почерк и той да е отличителен, тогава музата  има защо да седне до  теб”.

Много хора приемат първия  й роман „Гръцко кафе” за биографичен, но в него истинските факти са около 30-40 процента, всичко останало е литературна измислица, казва Катерина.

Тя се омъжва за гръцкия строителен бизнесмен Полихронис Хапсалис и през 2011 година се ражда синът им Ахилеас, който не помни баща си, защото той загива при автомобилна катастрофа през 2012 г. Преживяванията на главната героиня в „Гръцко кафе” по някакъв начин пресъздават онова, което е минало през сърцето и душата на авторката на книгата. Всъщност, нейната философия за живота, нейните запомнящи се реплики и мисли са неизменна част от всичките й книги. Харесва се на читателя, може би защото е различна, индивидуална, изненадваща и в същото време много близка до една богата душевност, която би приела превратностите в живота като част от пътя, който трябва да бъде извървян.

Нейните герои успяват да се настанят в емоционалния ти свят и дълго да те вълнуват с постъпките си, с мислите си, с идеите си, с отношенията си… Иска ти се да останеш по-дълго в света на поп Дмитри, на мадам Зисула, на Маскирания, на лудата от Дойран, на Васил и Перушан доктор, герои от книгата й с разкази „Хора”. Вярваш им, просто защото всичко е истинско. Героите носят душа, която иска да яхне живота и да полети на крилете на вятъра, или както пише Катерина: „Животът е побесняла комета, яхвай го, ако можеш! Но не всеки се ражда с вятър в крилата….”.

В нейните разкази доброто и злото никога не са статични понятия. Мадам Зисула, съдържателката на публичен дом, от разказа „Гръцка соната”по всички канони на традиционния морал е трябвало да бъде хулена и отритната, а тя е един от най-обичаните й герои. „Традиционният морал няма място в съвременната литература и едни привидни канони на отрицанието се оказват почва за развитието на едни много сърцати и добри герои, които заслужават любов”, казва Катерина и добавя: „Истинското очарование е в несъвършенствата, в отклонението от калъпа, там се крие единственото, различното, човешкото, там е Божият авторски почерк. Точно несъвършенствата ни правят уникални, като например една отличителна бенка или една трапчинка… Не сте ли забелязали, че актрисите от златната ера на Холивуд никога не следват някакъв кукленски калъп, дори чисто физически, а какво остава за душата”.

Последната й книга „Вкусни разкази” четох като за десерт. Пет разказа, пет дни – на ден по разказ, за да остана по-дълго в света на героите, които ме карат да размишлявам за всичко, което може да ти сервира животът, но и за любовта и достойнството, с което трябва да се живее всеки миг.

„Кеф цена няма, казва народът, ама често цената му е душата ти”, пише в разказа „Баклава” Катерина, затова я питам как нейната душа плаща тези разкази? „Моята душа е свикнала да  плаща изключително висока цена винаги за всичко, и най-често авансово. Преживяла съм не малко неща, които биха пречупили всеки човек с по-лабилна психика. Още навремето една много мъдра възрастна жена ми каза: „Кате, ти знаеш ли, че предварително си плащаш някакви хубави неща, които ще ти се случат!”. Според мен хубавите неща на всеки един от нас се случват всеки ден, стига да имаме сетивата да ги забележим, защото чудесата са навсякъде около нас. Цената за тези разкази е висока, защото за да намериш мъничките златни камъчета, златните люспи в реката, трябва да отсееш много кал, да филтрираш през себе си огромно количество мъка и човешки тегоби, за да хванеш всичкото, да го синтезираш и то да се превърне в  мънички златни нещица, които блестят със своята правдивост.”

 Измислила си е името на село Катанец. Няма такова на картата, но в него се случва нещо, което остава дълго като емоция  и философия за живота. Много хора са го обикнали заради разказа „Баклава”. Вече има предложение от една инфлуенсърка, която предлага кулинарни рецепти в своя сайт, двете да направят конкурс за баклавата на Али Слънцето. Идеята е прекрасна, но читателят винаги ще си задава въпроса каква ли е точно баклавата, която хубавата Айлин никога не приготвя на любимия си Али, защото рецептата се предава само в семейството. Няма как да забравиш Али Слънцето с неговото невероятно писмо към любимата му Айлин, което винаги  разплаква читателя. Али, който успява да си върне любимата Айлин на покер, макар и за малко от кметския наместник, за да има право да й даде подаръка, пазен дълги години. Влюбваш се в мъжествения Али, героят с широко скроената душа. Катерина казва, че и тя плаче на това писмо, въпреки че сама го е измислила.

„Това означава, че истинската литература се е получила, и това са моментите, на които и авторът започва да се вълнува, все едно трети човек го е написал”, споделя тя.

А разказа „Кюфтета за Богородица” буквално ме  върна в моето детство, защото и моята баба Тонка ги приготвяше и ме водеше за ръчичка на събития, в които се раздават много други лакомства, на 15 август, когато се отбелязва Голяма Богородица, а в нашия край този празник не се пропуска, особено от по-възрастните жени. Та и Катерина го свързва с този край, защото тук като дете е наблюдавала събори, на които хората се кланят на светицата и се молят за здраве. И понеже винаги търси  правдивост, върху която да стъпи, Катерина е наблюдавала  в селата около Благоевград как хората се събират на религиозни празници, независимо че социализмът забраняваше това. Тук е виждала сергиите и разстланите черги и вестници, върху които хората подреждат погачи и най-различни гозби, за да изпросят милост от светицата. „Просто песен за душата!”, възкликва тя. Но в разказа „Кюфтета за Богородица” остава усещането за справедливо смъртно наказание, защото това е  разказ  за истинските майки, които обичат децата си, „въпреки техния крах”, както се изразява авторката. И силният анонс на бабата към внучката: „Ти не знаеш ли как да летиш? Преставаш да мислиш за всичко грозно в краката ти, усмихваш се така, все едно съм ти изпекла любимия кекс, и Господ сам те повдига нагоре!”.

Питам Катерина дали нея някой е учил на това летене на душата. „Първия път е много трудно, – казва тя – а после става навик да се издигнеш над цялата пошлост, над всичко грозно и неприятно в живота. В противен случай заравяме нос и оставаме в канавката.

Неин познат, който пише статии, казал, че образът на вярващата баба убийца е по-характерен за англосаксонската литература или за малко градче в Америка, но тук тази свещена старица е доста неочакван образ. За Катерина това е комплимент, защото наистина трябва да има някаква неочакваност в разказа, но аз си мисля, че е чула гласа на македонската си кръв. Така би постъпила всяка жена, която вижда, че някой се гаври с внучката й. И аз обикнах тази старица с ясното съзнание, че когато животът ти поднася подобна ситуация, никой не знае коя врата ще отвориш в душата си и как ще постъпиш.

Самата Катерина се надява да има катарзисен момент в разказите й, но истинският катарзис може да бъде намерен в разказа „Захар”. Никога не ми е минавало през ума  къде може да се вплете в разказа  пакет захар.

„Оказа се, че единственото нещо, в което има някаква биографична достоверност, е точно в този разказ „Захар”, казва Катерина. Преди синът й Ахилеас да се роди, нейният свекър Сергиус, един истински модерен Зорбас, й разказал как навремето неговият дядо първото нещо, което купувал като вземе надница, е било захар, защото най-важното нещо в едно семейство е да има сладост. И тази реплика се е търкаляла, отлежавала е в сърцето й  доста време, докато решава да извади от килера на душата си тази захар и да изтанцуваме това сладко зейбекико. „И това е единственият биографичен елемент в разказа, всичко друго е измислено”, казва Катерина.

Харесва ми, защото за мен кафето без захар, както го пие тя, не е кафе. Свекър й се карал, че разваля вкуса на живота. И в края на разказа главният герой Коста подарява на любимата Агапи пакет захар вместо цветя, а Катерина казва, че това е голямата метафора, защото в красотата на този жест е обещанието за истински дом. И си признавам, че без да знам стъпките на този пречистващ танц на орлите, съм го танцувала сама вкъщи. Това е състоянието, в което не усещаш стъпките, а все едно се носиш в пространството, без нищо да ти тежи – танцуваш до прималяване, до усещането за свобода. Сякаш си изтанцувал мъката си, а точно това е смисълът на зейбекикото в школата на Спирос. Този танц на орела не е сиртакито, което ние, българите, познаваме от Антъни Куин във филма „Зорба гъркът”. „Но това, което ние под общ знаменател наричаме сиртаки, – обяснява Катерина – се нарича хасапико – танцът на касапите, много мъжки танц. А зейбекикото е точно този танц, който се играе, диша се, разказва се от сам човек. И мисля, че всички сме го танцували, виждали сме как се играе в таверните, особено някои дядовци – с притворени очи, с широко разперени ръце, оттам идва и танцът на орела: поглеждането към небето – душата те тегли нагоре, а ръцете сочат земята надолу. И в началото този танц идва от зейбеките, които са ислямизирани гърци, воини навремето в Мала Азия. Те са били доста кръвожадни и са влизали в този танц винаги въоръжени до зъби. Както човек трябва да влиза сам в себе си въоръжен до зъби, така и зейбеките са влизали въоръжени до зъби и са изплаквали всичко, което им се случва на бойното поле, мъката и радостта от живота. Танцувало се е само от мъже, но  по-късно се играе  и от жените.

     Най-невероятният начин да се разкаже Възродителния процес у нас, така че да те трогне до сълзи, е разказът „Симид на Босфора”, чрез съдбата на Ариф и Анифе. Този разказ вече е харесан от режисьорка с български корени от Нова Зеландия, която е прочела книгата по време на дългите полети и има желание да го превърне във филм, защото това за нея е истинско кино, нещо заради което си струва да се върне в България, докато реализира филма.

Днес Катерина  води курсове за творческо писане и подкаст за изкуство и култура, който е доста гледан и слушан. „Въпреки наслояваните мнения, че хората не се интересуват от култура, аз съм готова винаги да удуша всеки, който тръгне да ми обяснява колко прости били българите, че не чели книги, не ходели на театър, на концерти. Това са пълни глупости”, категорична е Катерина.

Книгата „Вкусни разкази” е посветила на сина си, за да усети сладко-киселия вкус на живота. Тя казва, че той вече го усеща. Скоро ще навърши 12 години, но вече разбира истинското приятелство, предателството, понякога хорската злоба, друг път хорската обич. След загубата на баща си на него му се налага да живее с родител, който е едновременно и майка, и баща. „Расте с популярна майка, която е спирана по улиците, но това не му пречи, а го изгражда като по-силен човек, защото вариантите са два – казва Катерина – или израстваш с идеята, че си жертва, защото  нямаш баща, или се стягаш и просто си казваш – да, но аз имам едно много магично детство, виждам се с толкова хора, с безброй читатели и съм част от един изключително богат културен живот”.

Катерина води сина си на литературни четения в страната и по света. Двамата не пропускат културни събития – кина, театри, концерти. Ахилеас пътува с нея на литературни фестивали и аз изчаках да се върнат от Рим, за да проведем този разговор.

„Виждала съм деца сираци, които влизат в костюма на жертвата и от там вече излизане няма”, споделя Катерина. „Уча го с моята сила да продължава напред. На моменти и аз не знам откъде ми идва тази сила, вероятно си е чиста проба македонски, благоевградски инат, но мисля, че някак си Ахилеас прихваща тази сила от мен, и съм спокойна за него. Иначе ежедневието му е плътно – извън училище посещава школа по гръцки, уроци по английски,  голяма част от летните ваканции прекарва в Ковачевица. И ние, като останалите, сме едно модерно забързано градско семейство, и с тези бягства в Ковачевица и на някое море се опитваме  да поспрем и да оставим душата да ни настигне, също като историята за бедуините, които понякога, без да са уморени, просто сядат в пустинята и мълчат. Това са моментите, в които казват, че чакат душата им да ги настигне!”.

В едно от интервютата я попитах как се лекува страхът, тема, която съществува в разказите й, а тя ми отговори: „За да запазим нашата човечност и хуманност, усещането ни за смисъл на тази земя, вярата трябва да бъде винаги по-голяма от страховете ни. Не става дума за религиозна вяра, а за вярата в светлината, в доброто, в собствените ни сили. Много са нещата, в които си струва да вярваме и да отстояваме тази вяра със зъби и нокти. Дифицитът на вяра е най-ужасното нещо, което може да споходи един човек. Това е все едно да си умрял  приживе”.

Катерина Хапсали е писател, който усеща всеки ден читателската любов. Не я познавам лично, но я чувствам близка заради героите от книгите й, които я сприятеляват с всички читатели. Като телевизионен журналист си мисля, че  тези разкази скоро ще бъдат игрални филми, защото са написани кинематографично и героите успяват да влязат под кожата на човек, който всеки ден се опитва да редактира живота си чрез опита на другите. Другите в случая са героите от книгите на Катерина Хапсали. И един от тях казва: „Съчувствието не е набор от фрази. То винаги е действие. Човек трябва да бъде глагол. Всеки от нас все някога е призован от живота да защити някой друг, и именно лицето на другия е божията присъда дали си се справил”.в.Струма