Очите помнят
Нищо от онова, което е било важно вчера, не е от такова значение днес. Не само защото „утрото е по-мъдро от вечерта“, това е простата логика на живота. Трябва да се освобождаваме от товара, за да продължим напред.
Чувствата, които вече сме раздали, остават зад нас. Така е и с първата споделена целувка и с първото „Обичам те!“. Нищо не си струва съжалението. Тъгата е полезна единствено в творчески план. Във всичко останало радостта трябва да тържествува.
Съществуват лъжи, които по някаква причина приемаме за чиста истина. Една такава лъжа е, че сълзите пречистват. Нищо подобно. Помнят миглите, по които полепват остатъците на деня, неспокойствието нощем и бавното дишане на думите, които сме спестили пред някого, или сме изказали в най-неподходящ момент.
Очите помнят. И след години, когато срещнем някого от своето минало, обикновено го разпознаваме по погледа.
Лицата трупат умората на годините, но в един поглед винаги можем да си припомним цялата вселена от емоции, която сме напуснали завинаги.
Преди се дразнех се на гравитацията. Сега осъзнавам, че ако тя не съществуваше, щяхме да се реем безцелно като кратките животи на пеперудите. Никога нямаше да имаме шанса отново да срещнем любим човек, а понякога вторият шанс е сигурен повод да оцелеем. Не че очакваме повторение. Просто така затвърждаваме убежденията си за правота и целесъобразност на собствените си действия и постъпки.
Търсенето е по-красиво от очакването, затова нуждата да продължим е толкова важна. Обърнем ли глава през рамо, ще видим че красотата вече си е отишла. Споменът за нея сам по себе си е красив, но тя вече не съществува.
С всяка следваща крачка ние усърдно се придвижваме по-близо до прагматичността и рутината. Простата истина е, че с времето се научаваме да ценим повече сигурността. За романтика не може да бъде късно, но със сигурност с множеството секунди, минути и часове престава да бъде приоритет.
Сладостта на нещата се състои в тяхната загуба. Важното е да разполагаме с минало, което да не буди съжаление. Въпреки гравитацията, винаги можем да затворим очи и да полетим назад или напред във време-пространството, където компромисите със събитията стават възможни.
Там можем да целуваме за втори първи път и за втори първи път да кажем „Обичам те!“. Никак не е малко, нали?
Добромир Банев в Edna.bg