Напусна ни Румен Данов, един от основателите на СДС
На 10 октомври 2016 г. е починал Румен Данов, журналист, политик и общественик, участник в Комитета за защита на град Русе (1988), един от учредителите на независимото сдружение „Екогласност” (1989), и на Съюза на демократичните сили (7 декември 1989). Скръбната вест съобщиха негови близки в медиите днес.
Той е роден през 1956 г. в Кърджали. Завършва икономика и журналистика. Преди политическите промени работи като журналист в списание „Отечество”.
След 10 ноември 1989 г. става депутат в 7-то Велико Народно събрание (1990-1991) и заместник-председател на Анкетната комисия за досиетата на народните представители в него. След това е назначен за съветник по националната сигурност на президента Желю Желев.
През 1994 г. той подава оставка от този пост, след като въпреки обещанието на президента държавата да направи всичко за разкриване на убийството на Георги Марков на практика беше блокирано международното разследване с отказа на България да предостави най-важните доказателства по случая на Дания и Скотланд ярд за задържане на заподозрения за участие в покушението италиански гражданин с датски паспорт Франческо Гулино – агент „ПИКАДИЛИ” на Първо главно управление на ДС.
През последните години Румен Данов се посвети на писането на едно респектиращо и изключително ценно изследване, което представи през 2014 г. – „Българските освобождения” (виж повече за нея – ТУК). Премиерата на книгата беше и една от последната му публична изява.
Политологът Огнян Минчев, който тогава представи изследването, днес написа в профила си във Фейсбук:
„Той искаше да напише още една книга – книга в защита на Европа. Европа, която – оказа се напоследък – има твърде много и различни врагове. Румен не успя да напише тази книга... Преди месеци написа много сериозна статия за в. „Култура” – статия, която може да бъде един възможен увод към ненаписаната му книга за Европа. Румене, на добър път към Светлината!”
„Румен Данов беше и ще остане в паметта ми като приятел, честен и почтен човек, един от малкото, които влязоха в политиката и излязоха от нея без да се облагодетелствали. Свърза ни приятелство покрай журналистическото ми разследване на убийството на Георги Марков. По този случай той зае принципна позиция и подаде оставка от президентството, когато обещанията се разминаха с действителността, проявявайки висок морал”, заяви журналистът Христо Христов, основател на desebg.com. Той поднася своите искрени съболезнования на семейството му.
В памет на приятеля и човека Румен Данов desebg.com публикува интервю с него на журналиста Христо Христов, включено в книгата му „Убийте Скитник” – българската и британската държавна политика по случая Георги Марков (Сиела, 2005 г.). В него Данов не само разкрива интересни подробности по този казус, но прави и брилянтен анализ на причините, поради които СДС не успя да минимизира влиянието на БКП/БСП в началото на прехода, както и една от основните грешки – подходът към отварянето на досиетата на Държавна сигурност.
Румен Данов: Решението да се даде агент „Пикадили” на Дания беше най-важното, но то не се взе
Ани Крулева и Бриго Аспарухов въздействаха много силно върху президентството и главния прокурор, за да не бъде предоставена информация за Франческо Гулино на международното следствие, казва РУМЕН ДАНОВ, бивш съветник на президента Желев, координирал дейността на различните институции, работещи по случая Марков.
Как започна за вас случаят Марков?
– Преди 1989 г. Бях прочел тайно за една нощ „Задочните репортажи”. Двата тома бяха женевско издание на репортажите, внесени от мои приятели. Съдържанието им тогава ме потресе, трябва да е било средата на 80-те години. Като млад литератор съм следял книгите на Георги Марков. Повечето от тях бяха инкриминирани, изчезнали, но се знаеше за тях.
Защо Георги Марков, защо аз? Всичко тръгна от историята с досиетата. Най-напред тази тема беше поставена от Анжел Вагенщайн още на първия митинг на СДС на 18 ноември 1989 г. Той пръв говори за досиетата, за доносниците и за Шесто управление. През пролетта, когато започна подготовката за първите избори, темата вървеше не толкова активно, а с леки податки оттук-оттам. И вече след изборите през в. „Дума” започна много яростна кампания срещу опозицията. Тезата, че ние сме бивши номенклатури, комунисти и агенти, беше втълпявана много упорито. Целта беше да се внуши, че демократите са агенти на Шесто, внедрени в опозицията, и изобщо цялата опозиция е такава.
Веднага след изборите новоизбраните депутати от СДС се събрахме в залата на Отечествения фронт, сега културния център на САЩ. На първото заседание на парламентарната група наред с другите проблеми за стратегията и тактиката беше поставен въпросът за агентите на ДС сред нас. Петър Дертлиев повдигна този въпрос. В дискусията участвах и аз. Накрая при приемането на решенията ни беше възложено на двамата да изготвим политическа декларация по този въпрос. След това се видяхме отново с Дертлиев и той ми каза да оформя текста, тъй като съм журналист. Текстът, който подготвих гласеше, че СДС категорично отхвърля всякакви обвинения и твърдо застава на позицията за разсекретяване на агентурните сведения и документи на бившата ДС, за да се изчисти тази история. На едно от първите заседания на парламента пак се повдигна този въпрос от комунистите, но ние вече бяхме подготвени и прочетох декларацията.
Всъщност след този дебат в парламента се създаде на комисията по досиетата. Аз предложих Михаил Неделчев да влезе в нея, но той не пожела и тъй като нямаше заявена готовност от други, предложиха мен. Това беше много наболяла тема за нас, никой не си е представял, че ще излязат такива неща. Това е част от отговора защо аз съм се занимавал с тези неща.
Участието Ви в първата комисия по досиетата отвори ли ви очите за механизмите, по които миналото управлява настоящото?
– Естествено. Но за мен си остава абсолютно погрешна цялата наша стратегия на СДС като политическа организация по тази тема. И от самото начало винаги съм смятал, че трябва да се коригира.
Искате да кажете, че опозицията беше вкарана в един капан с досиетата?
– Абсолютно е така! Да помислим съвсем опростенчески. През 1990 г. имахме комунисти, които трябваше да се спасяват, защото по това време бяха в тежък нокдаун. Това беше и историческият миг, който ние изпуснахме, за да ги пречупим. Това беше единствената възможност комунистическата партия да бъде минимизирана до позицията на несъществен участник в политическите процеси в страната. Само в края на 1990 и началото на 1991 г. можеше да бъде проведена такава стратегия. След това всичко се разви по изгодна за БСП схема. Едно от „плюсчетата” на изгодната за тях схема беше нашето отиграване на темата с досиетата. СДС не реагира адекватно на манипулацията, че редиците му са пълни с агенти и доносници, а беше вкаран в една битка, в която не знаеше нито кой е противникът, нито какви оръжия ще използва той. Кой ще спечели в такава битка?
Какво трябваше да се направи?
– Първо, трябваше ясно и точно да се поставят целите. За съжаление, въпросът да бъде сведено до възможния минимум влиянието в обществото на БКП никога не беше формулиран ясно от СДС, не стана и негов приоритет. Това не е случайно. Всичко, което след това последва, превърна БСП в „антипартньор №1” на СДС, тоест в пълноправен, реанимиран, политически реабилитиран участник в играта. Нещо, което за мен беше абсолютно погрешно, и всъщност оттам дойдоха всички последващи беди за страната. Една брънка от тази игра бяха досиетата.
Освен приоритети какво още трябваше да има опозицията, за да се предпази от агентите на ДС, които навлязоха в политиката?
– Трябваше да подходим сериозно и да определим пет души, на които имаме доверие, и те да започнат да се занимават с изолирането на всички потенциални и евентуално внедрени сред нас лица. Това не се направи, но последва друго. Започнахме да се самоизяждаме. Колко хора изгоряха? Колко хора бяха превърнати във вътрешни врагове и отцепиха големи маси привърженици след себе си? Спомнете си изборите през 1991 г.: 6,5 близо 7 процента гласуваха за т.нар. СДС-център на Дертлиев и СДС-либерали на Петко Симеонов. Представете си колко гласове оттекоха от СДС!
Второ, най-капиталната грешка на СДС беше да тръгне по спиралата на отцепването. Това стана, когато всички усилия на ДС бяха насочени към унищожаването на Дертлиев като лидер и неговата БСДП като партия. Грешка, извършена от СДС точно по тази схема, за която говоря. Защото подкрепата на социалдемократическата линия беше крайно неизгодна и опасна за БКП/БСП. През 1990-1991 г. левите настроения в обществото бяха много силни и огромната част от населението оставаше раздвоена. Тогава можеше да стане това заместване на БКП с БСДП, защото опитният политик Дертлиев беше на върха по популярност, БСДП беше най-мощната партия и най-добре структурираната в СДС, работеше много активно и по всички правила на партийното строителство, тъй като Дертлиев знаеше как се правят тези работи. А какво направи СДС? Яви се на изборите през 1991 г. с обезглавена БСДП и заместена от кого? От АСП – хората на Асен Мичковски и Николай Василев, те станаха членове на СДС.
Как станахте съветник на президента Желев?
– След края на 7-то Велико Народно събрание получих от МВнР предложение за работа в посолството в Брюксел, което отказах. Месец по-късно, през септември 1991 г., президентът Желев ме покани да стана съветник по националната сигурност, макар да не съм имал някакъв опит. Имаше ми доверие, тъй като бях един от хората, които не бяха уличени във връзки с ДС, бях и зам.-председател на парламентарната комисията по досиетата.
Как президентът Желев се ангажира със случая Георги Марков?
– Това стана още преди аз да постъпя като съветник. При първото посещение на Желев в чужбина като президент – през февруари 1991 г. във Великобритания, един от жестовете беше посещението му на гроба на писателя в Дорсет, където направи изявление, че България е длъжна да разкрие това престъпление от времето на комунизма. Като постъпих, той ми възложи координацията по случая. Интересуваше се от развоя на започналото следствие. След това Олег Калугин хвърли бомбата с изявлението си за молбата на Тодор Живков към КГБ за ликвидиране на писателя. Тогава предложих на президента Желев да поканим Калугин, като му гарантираме престоя в България. Неговите изявления бяха сензационни, световните медии ги разпространиха и всичко се вписваше в контекста на президентския ангажимент – истината да бъде разкрита. Калугин беше човек, който можеше да осветли много неща и да подпомогне българското следствие. Свързах се с него и го поканих.
Каква беше неговата реакция?
– Още от самото начало той изрази желание и готовност. Калугин не проявяваше страх. Интересно е човек да се разрови във вестниците по това време и да види как е отразено посещението му. Различните публикации показват реакциите на журналистите, на изданията и хората, които стоят зад тях. Например в определени вестници беше лансирана тезата за неговото пиянство. А всъщност истината беше, че две журналистки бяха много настоятелни в молбите си да се срещнат с Калугин и да разговарят с него. Аз получих съгласието му да ги поканя да се срещнат на вечеря в един ресторант. Всичко беше открито и свободно, вечеряхме, разговаряхме, пихме по един аперитив и чаша вино, журналистките също. А после във вестника излезе информация как Калугин се е натряскал до козирката, какъв пияница бил, просто невероятни неща!
Успяхте ли да го опознаете, той не е възприеман еднозначно?
– Към Калугин се отнасям с нормалното уважение и респект. Виждал съм се с него още веднъж в института Хувър в Калифорния. Това, което той каза по случая “Марков”, има стойност. Атаката срещу системата от комунист е невероятна. За обществото това беше страхотен знак.
Самият Георги Марков прогнозира в “Задочни репортажи за България”, че промяната в България може да произтече само от средите на БКП в името на идеала.
– Разбира се, това е точно така. Много лесно БКП и службите можеха да се справят с нас, безпартийните, ние бяхме нули. Ефектът от ударите, нанасяни от комунисти, беше много силен, макар една част от комунистите-дисиденти да бяха ретроградни, друга част -реформатори. Важно беше, че се чува друг глас, глас на протест и още повече, че този процес става организиран, а не индивидуален.
Как следствието се отнесе към показанията на Калугин?
– Мисля, че следствието получи всичко, което можеше да вземе от него. То е документирано в протокола. За схемата, по която се работеше по делото, Калугин допринесе много, той направи първото категорично свидетелство. А не забравяйте, че тогава работехме на тъмно, досиетата на писателя се оказаха изчезнали. Калугин за пръв път заяви категорично пред целия свят, че от българска страна е имало искане на най-високо равнище да бъде ликвидиран Георги Марков физически и КГБ е обещало сътрудничество. Нека не коментираме характера на Калугин, мотивите му може да са най-различни, те сигурно не са ангелски, но това не ни интересува.
Как се вписа в тази история унищожаването на досиетата?
– Много важно е да се анализират аргументите на Атанас Семерджиев за прочистването на архива. Схемата за унищожаването на досиетата, с утвърдената от него като министър на вътрешните работи заповед, е изцяло погрешна. Семерджиев беше началник на Генералния щаб, висш военен офицер, обичан в армията, но същевременно абсолютна външна фигура за МВР. Той беше изпратен там неслучайно от Луканов и Младенов, за да може да неутрализира евентуална реакция на Държавна сигурност и на апарата на МВР И да могат да се проведат всички необходими чистки или тъй наречени реформи, които биха били изгодни за новите управляващи.
А основната част от „реформите” трябваше да се случат в МВР, защото там бе основната заплаха. Между другото, цялата стратегия на новата БКП беше да прехвърли вината върху ДС и структурите на МВР. Неслучайно споменах тезата на Вагенщайн, който пръв посочи с пръст ДС и Шесто управление. Ето това вече намества пъзела – една хладнокръвно организирана и добре премислена стратегия на отклоняване на основната вина и струпването й върху изпълнителя, а не върху поръчителя – партията, която е главният отговорник за всичко, което се случваше в страната. ДС само е изпълнявала поръчките.
Как си обяснявате изчезването на досиетата на писателя точно в този момент?
– Не са само досиетата на Марков, там изчезва всичко, което може да представлява интерес. Моето мнение е категорично. Българите са убили Марков и до ден днешен смятам така. Въпросът е, че има един процент съмнение. Президентът ми беше възложил координирането на няколко случая – освен този с Марков, също случая с атентата срещу папата и участието на България при военната интервенция в Чехословакия. По въпроса за папата от самото начало стигнахме до извода, че в нашата страна няма документация и информация за реално участие на България в тази история. А ако нещо можеше да оправдае България, че няма пръст в убийството на Марков, това бяха точно неговите досиета, които се оказаха унищожени. Докато при покушението на папата архиви на службите бяха запазени. Те красноречиво показваха, че България е търгувала с оръжие, подпомагала е най-различни типове и организации, но реално в покушението няма участие.
Така че моят аргумент срещу всички защитници на другата теза – че службите не са предприели нищо срещу Марков, е съдържанието на неговите досиета. Ако приемем тяхната теза, би следвало от досиетата да стане ясно дали писателят е бил само преследван, или пък да се изясни, че е някакъв много важен за ДС човек - това също би свалило всичките обвинения за престъплението. Досиетата обаче са унищожени и онези, които твърдят, че бившите служби нямат нищо общо със случая Марков, нямат разумен отговор на въпроса защо са унищожени. Аргументите им просто се пропукват и увисват. Вместо да кажат: ето ги документите, да, ние сме го разработвали, да, ние сме го ненавиждали, той е бил предател, обаче не сме го убили, те унищожават материалите, които са най-сериозното им алиби! Това отваря очите и на най-несведущия, че има нещо друго.
Какво беше сътрудничеството със Скотланд ярд?
– То не е било оперативно и конкретно, колкото и да ни обвинява бившата директорка на Националната следствена служба Ани Крулева. Основната част от атаката срещу нас, имам предвид президентството, беше, че сме правели политическа намеса, тази беше сърцевината на атаките. Проблемът Крулева впрочем е проблем на конституционния съдия Георги Марков (разкрит по-късно като агент на ДС, виж досието му – ТУК), седесаря, той я лансира като шеф на следствието.
Конфликтът с Крулева дойде след скандала с разгласяване на фактите около агента на ПГУ Франческо Гулино (виж повече за агент "Пикадили" - ТУК), работил за неутрализирането на „Скитник”?
– Беше се стигнало до най-важния момент – да се вземе конкретно решение, дотогава всичко беше шикалкавене и демонстрация на желание. През пролетта на 1993 г. трябваше да се изпрати конкретна информация от следствието до Скотланд ярд и до службите в Дания. Това беше рубиконовият момент, но Крулева не пожела и не го направи. Тя се оправда, че главният прокурор Иван Татарчев не е утвърдил предложението следствената информация да бъде изпратена. Може и да е така, но знам, че и от страна на Крулева, и от страна на тогавашния директор на Националната разузнавателна служба Бриго Аспарухов беше въздействано много силно и върху президентството, и върху главния прокурор, за да не бъде предоставена на международното следствие исканата информация.
Какво би станало, ако информацията за Гулино беше предоставена?
– Тук има няколко важни момента. Първо, документът на датските власти до МВнР: искането за предоставяне на информацията за Гулино е крайно некомпетентно направено. Писмото е оставено без внимание в МВнР, откъдето го препращат на следствието. Там не му се дава ход и както Крулева обяснява впоследствие – „потъва”. Забележете, тя не казва на датчаните, че имат грешка и да направят ново искане. В момента, когато ние разбираме, че е изпратено такова писмо, беше изминало много, много време. А по същото време в Дания тече специална процедура спрямо Гулино. Щом няма обратна информация от България по случая, властите не могат да предприемат нищо срещу заподозрения и човекът казва „довиждане”! Липсата на желание, аз така мога да формулирам случилото се, или напротив – желание за въздържане от реакция, това се случи тогава.
Като оправдание Крулева изтъква, че датското искане било адресирано до някакъв си Рубен Данов, а не до следствието и откъде накъде трябвало да е така. Добре, аз не искам да съм някакъв, но съдържанието на писмото какво е? Дания иска информация от българските компетентни власти относно лицето Гулино като агент на ДС, заподозрян по изключително тежко престъпление! Тук е голямата шмекерия, която Крулева и компания разиграха. След това Крулева поиска следователите да й докладват какъв е този Гулино и после тази информация се появи във в. „168 часа”.
Първата информация, че има такъв заподозрян човек, се появява в датския в. “Информашон”, а името на Гулино беше публикувано малко след това в “Гардиън”.
– Разгласяването на името на агента в Англия е въпрос, на който нямам отговор. Защо и как в “Гардиън” излиза тази информация е един от най-неясните пунктове в следствието. По това време случаят Марков не е толкова интересен, той винаги е бил болезнен, но никога не се е следял в подробности от западните медии. Публикуването на името на Гулино е грубо нарушение на конфиденциалността на разследването. Благодарение на цялата тази комбинация Гулино изчезна и той няма да бъде търсен от Интерпол до момента, в който не бъдат представени на Англия тези доказателства.
Казахте, че Бриго Аспарухов е оказвал влияние. В какво се изразяваше то и имаше ли срещи при президента по случая?
– Дори и да е имало, аз не съм присъствал. Писал съм няколко рапорта до президента с настояване да се разкрие този случай, да се разсекрети информацията, но обсъждане с мое участие не е имало. По конституция президентът не може да разсекрети документи, нито да окаже въздействиеие върху прокуратурата, която може да вземе решението. Крулева действително е права, че това е работа на главния прокурор. Всякакви твърдения и намеци, че ние сме оказвали някакво политическо влияние, са контраполитически упреци. Това, което сме се опитвали да правим, е да подпомагаме действията и взаимодействието на институциите.
Защо президентът се ангажира, а нито едно правителство не направи нищо по случая Марков?
– В момента, когато СДС победи окончателно – когато спечели и президентската власт, и правителството, и парламента, и прокуратурата, и всичко, не се направи и най-малката крачка напред по това дело. За мен това е голямата загадка в целия случай. Нямам обяснение на този безпрецедентен и наистина удивителен факт! Как можеше ние в онова време – 1991-1993 г., криво-ляво да работим, а после този ангажимент да не намери никакво продължение? Само следователят Богдан Карайотов продължи. Той е човекът, който свърши най-много работа, не казвам, че я свърши до края, но се посвети на това дело.
Следващият президент Петър Стоянов обеща, че ще прочете наново делото.
– Точно така, той се ангажира, но ангажиментът му нямаше никакво покритие, и то при положение, че назначи нов директор на Националната разузнавателна служба, нов шеф на Национална служба „Сигурност”, нов главен прокурор.
Доколко тезата, че Марков е бил агент, даваше отражение върху политиците?
– Контраслухове, че Марков е агент, имаше от самото начало. Един от най-ярко артикулиращите тази теза беше Георги Тамбуев. Истината за Георги Марков е, че в определен период от време той е бил любимецът на партийната номенклатура – това е факт и той не може да се отрича. Марков беше талантлив писател, който дълго време се е ползвал със симпатиите на определени високопоставени кръгове от комунистическата номенклатура. Но какъвто и да е бил, талантливият човек не може да остане там и да заиграва със силните на деня. В един момент в него проработва другият механизъм - на човека, който винаги се съмнява, мисли различно и не се съгласява със силния. За мен това е реалността. Нещата личат в „Репортажите”, където сам описва случилото се. Аз лично не вярвам, а и няма представени никакви доказателства Георги Марков да е бил вербуван агент.
Следователят Карайотов се е опитвал неколкократно да се срещне с президента Желев и да му обясни в подробности най-важните моменти по делото и какво трябва да се предприеме, но не е получил среща?
– Истина е. Аз самият няколко пъти съм поставял въпроса и съм молил президента да го приеме. За съжаление ката среща не се осъществи. Тази беше и една от причините да си подам оставката.
Известно ми е, че следствието е разполагало с изключително важен свидетел – български емигрант, когото ПГУ е правило опит да го използва срещу Марков преди Гулино. Този човек също е искал от държавните власти гаранции за сигурността си, включително от президента, за да може да проговори свободно.
– Да, така е. Знам за този човек. Доколкото си спомням, той беше в България и неговите свидетелства са документирани. Би трябвало да ги има по следствието.
Но надали е казал всичко от страх?
– Той не казва всичко, но това, което казва, е достатъчно да бъде възбудена допълнителна проверка или следствие.
Каква е основната причина следствието по случая Марков да има такъв завършек и никой да не се интересува от него?
– Вече казах, че за мен това е най-необяснимото нещо. Наистина не мога да си го обясня. Независимо от това, че Желев не беше приел Карайотов и не го беше изслушал, все пак през тези първи години имаше някакво придвижване.
Това не олекотява ли политиците – да се стигне дотам, че да се използва Законът за защита на класифицираната информация, за да останат закрити документите? Не е ли абсурдно?
– Не е абсурдно и ще ви кажа защо. Това е част от политическата игра. Хора, дошли със Симеон Сакскобургготски, спечелиха власт благодарение и на обещанието да сложат кръст на досиетата, на секретните файлове на ДС. Те самите си го казаха. Аз не мога да се сърдя, че правят това, защото благодарение и на това обещание те спечелиха изборите. Как обаче да си обясня поведението на управляващите преди тях? Това е проблемът. Ако човек седне да го анализира спокойно и без емоции, този проблем ще го наведе на няколко хипотези. И то хипотези, които никак не са радостни. Включително и такива, които опровергават цялата дейност на хората, които искат да бъде разкрита истината. И това е най-неблагоприятното и най-лошото за България в целия случай.