Младен Червеняков: Чети резултата

Младен Червеняков

Изборите минаха. Дойдоха дните след. Дните, както винаги – на размисъл. Не преди, а след! Започнаха анализи, сметки, прогнози. И може би правилно – основният политически въпрос е този за властта. Ще има ли ново правителство, кой ще го състави¸ кой ще го подкрепи, в името на какво? А не е ли по-добре да има нови избори?

Но нека първо да видим какво не казаха хората, които въпреки Ковида, времето, натиска, недостатъците на избирателната система и т.н. – гласуваха.

Видното е пред очите ни – Бойко повече не може, а може би и не иска. Готов е да запази властта си, но никой не иска да бъде с него, даже и в „експертно правителство“ с друг премиер. Готов е обаче да стои даже и само да гледа сеир и да чака… Другите „системни партии“ могат само да подкрепят, даже и да не им искат подкрепата. На ход са силите на протеста. Но те искат ли, могат ли, дали ще се разберат, на чия подкрепа ще разчитат? Въпроси, на които отговорите предстоят.

Но нека видим какво ни казват резултатите:

- Българите са недоволни. От досегашното ни управление, от мястото ни в Европа, от стандарта /работа и доходи/ и качеството /здравеопазване и образование/ на живот. От огромните неравенства, от липсата на перспектива, накратко – от безпътицата, в която сме изпаднали. Някои помнят, че по индекс на човешкото развитие бяхме сред първите 30 страни в света, а сега кретаме между африкански държави, че други, на нашия хал, достигнаха средното европейско ниво на БВП с по над 20 000 евро на човек, а ние… Но без носталгия – писна ни да сме най. Най-бедни, най-корумпирани, най-болни, най-незащитени, най-изчезващи и най, най, най - нелицеприятни неща. Затова бяха и протестите и „разговорите на маса“ и вота от чужбина;

- Няма победители и победени. Дали са доволни „победителите“ със солидна преднина и 24 спечелени района. Ама никой, освен зависимите, не иска да е с тях. И никакви лупинги - експертни, велики, конституционни и т.н. не помагат. Дали са доволни партиите, които запазиха елитите си в парламента, но вече малко зависи от тях. Да - могат да „подкрепят“, но кой иска това? В тях хората не виждат алтернатива. А дали „протестърите“ са доволни. С общите им гласове не могат да формират мнозинство, трябва компромиси. И важният въпрос – в името на какво и колко дълго?;

- Но може би най-важното е, че няма перспектива. Отново сме там, където сме от 30-тина години – „Далеч от всяко тук“. Така отговаря Чарли – известният герой на Стайнбек, когато го питат „накъде пътува“. Като че ли знаем какво не искаме, но какво точно искаме – никой не предлага. Главните въпроси – Каква е националната ни цел, какъв тип държава искаме /като тип, функции, разпределение между тях, съотношение между компоненти на държавността и т.н./, каква икономика /като приоритетни отрасли, като начини за постигане - участие на държавата, механизми за трансформация, лостове и стимули и т.н./, каква социална система – разходо или капитало покривна или едната с елементи на другата и как разпределяме тежестта между основните субекти – държава, работодатели и работещи/, как запазваме националния, при трансфер на държавен, суверенитет в духовната сфера – нямат отговор. Все пак трябва да решим къде отиваме – дали стоим на дъното – разпределяме някакви европейски пари и правим около двеста богати фамилии, а кърпим стандарта и качество на живот; дали искаме да сме поне по средата на европейските стандарти или пък ще гоним челни места в световните класации. Без отговори трудно ще градим администрация, съдебна и система за сигурност, информационна мрежа и т.н. Ако сме без цел – отново ще има проба-грешка или грешка-проба. Старите партии не вдъхват увереност, че знаят отговорите, а новите – мълчат или дават частични решения;

- Нужни са промени. Повече от същото никой не иска. Но какво ни се предлага. Никой не спори, че трябват изменения и в избирателната система, и правната сфера и в здравеопазването и в социалната политика и в администрацията и т.н. Но как и в името на какво да се правят? Някои от предлаганите решения на новите сили са най-малкото спорни, а другите са някак си самоцелни. Като че ли единствено общото е, че моделът от последните години трябва да се промени. Но къде са решенията – отново някой барон Мюнхаузен, който да се изтегли от блатото, хванал се за косата? Дали са бившите комунисти, дали новите демократи, дали царят, дали Бойко, а сега Слави, а след това…;

- Разделението остава. Отново сме фили и фоби. Като че ли няма сериозен спор за нашата т.н. евроатлантическа ориентация. Но някои неистово се стремят да са „западняци“ – т.е. да вървим като папагали или по сполучливото определение на Иван Кръстев „да се модернизираме чрез имитация или да се интегрираме чрез асимилация“. Нищо, че в последно време самите автори на „консенсуси“ и „краища на историята“ се отказват от тези мантри. Други гледат към Изтока с надежда за нови решения. А утъпкани пътища – няма. Като че ли е време да разберем: Не сме на Изток от Запада, нито на Запад от Изтока. Ние сме там където сме – с наш манталитет, култура, религия, начин на живот. А политиката може да има само една цел – по-доброто благосъстояние на хората в дадена държава.

Така че – най-вероятно предстои ни нещо преходно и временно – до новите избори. До намиране на отговорите на важните въпроси. До реалните промени, а не до смяната на условния „лош“ с условния „добър“. В крайна сметка в историята ни не липсват аналози. Въстанието на Бърдоква приключва щом Ивайло става цар. Това ли искаме? Епицентър.бг