Мария Цакова: За Неофит Рилски, големия чифт обувки, или как може да бъде изваден човек от Банско, но не и Банско от човека

Мария Цакова е родена в Банско, но повече от 30 г. живее в САЩ, където преподава на студенти. Потомка е на няколко големи бански фамилии. Цакови водят началото си от брата на Неофит Рилски – Алекси, който променя фамилното име, а от страна на майка си е свързана със Сирлещови-Агови, Молерови и Хаджитодорови. Преди 200 г. прадедите й са построили първия хотел в Банско – Хаджитодоровия хан, един от тях е бил сред 10-те основни спонсори за построяването на храма “Света Троица”, а прадядовците й Иван (Гърбев) Витанов и Костадин Сирлещов-Агов са загинали за свободата на Македония. Баща й пък е лежал в затвора като антикомунист и за това, че не е бил съгласен с изкуствената македонизация на Пиринския край.
Мария Цакова е истинска енциклопедия за миналото на гр. Банско, години наред тя е проучвала историята на рода си и, естествено, не остана равнодушна към разгорелия се наскоро спор между Банско и Разлог за родното място на Неофит Рилски. От САЩ тя изпрати любопитни и малко известни детайли от живота на монаха, роден през 1793 г. под името Никола Поппетров Бенин, до които успяла да се добере, докато изучавала родовата си история.

В Америка има една поговорка: “Оставил ни е голям чифт обувки”, в смъсъл направил е много преди нас и ние трябва много да работим, за да достигнем това, което ни е оставено в наследство, за да можем да се премерим с него. И тая поговорка по един перфектен начин се свързва с колосалните заслуги за българското образование и култура, които Неофит Рилски ни е оставил в наследство. А на такива като мене и двойно повече, защото моето родословно дърво е клон от неговото, тъй като Цаковият род води началото си от по-малкия брат на Неофит Рилски.
И така: аз съм потомка на скромния монах от Рилската обител, който промени курса на образованието в България през 1835 г. с откриването на първото светско училище в Габрово, по-късно преименувано на Априловската гимназия.
Поне няколко пъти досега съм се опитвала да пиша за Дядо Неофита, но се отказвах много бързо, защото все не намирах точните думи да изкажа какво е той за мене, въпреки че още от младежките ми години имах честта да се запозная с неговия живот и дейност, защото участвах в изграждането на първата експозиция на музея “Неофит Рилски” в Банско и съм изчела, с малки изключения, целия му архив. Имах възможността да се докосна до неговата същност като човек, педагог, поет, писател, композитор, архитект, а също и като духовен водач на народа ни.
Въпреки това винаги оставах безсилна и някак си без думи за тая сложна личност, тъй като Неофит Рилски е оставил дълбоки следи не само в модерното образование, а в целия период на Възраждането. Само като си помислех каква смелост, интелект и кураж е имал в ония тъмни години на робство и забрава и каква сила на духа е притежавал, за да не се отказва, а да продължава, защото е знаел колко е важно някой да подеме училищното дело и да постави основите му, и се отказвах. Но понякога съдбата ни намира, без ние да я търсим. Спорът за родното му място ми даде повод да напиша как искам да го запомня.

Преди няколко години за един кратък период бях директор (Program Chair) на програмата за изучаване на английски език от чужденци в колежа, в който работя. Това, в обратен хронологически ред, беше последният път, когато преоткрих Неофит Рилски. По това време разработвахме използването на така наречения метод на “Supplemental Instruction” (Допълнителни инструкции). И аз, понеже исках да го приложим в програмата, която ръководех, започнах да чета за него и колкото повече четях, толкова повече оставах изненадана от това, което откривах.
Съвсем накратко: оказа се, че популярният в началото на 19-и век взаимоучителен метод на обучението, както е по-известен в България, разработен поотделно от двама британски педагози, сега е осъвременен и широко внедрен в САЩ. Той е много популярен в момента и се използва в голяма част от институциите за по-високо образование (higher education), както наричат в САЩ висшето и полувисшето образование. Накратко, професорът подготвя напреднали и силни студенти, а те му помагат, като допълнително преподават трудния материал и помагат на по-изостаналите си състуденти, за да могат да преодолеят трудностите и успеят да преминат съответния курс на обучние. Тоест, взаимоучителният метод, който Неофит Рилски въвежда в българските училища, е още валиден в съвременното западно образование.

Бях безкрайно разълнувана от това мое откритие. И изведнъж ми стана ясно какво огромно значение е имал тоя метод в годините на Българското Възраждане, защото даскалът, както са наричали учителите, е имал възможността не само да обучава, но и да наблюдава един доста значителен брой ученици, които са били в неговото училище по едно и също време. Тоя метод е дал възможност на Неофит Рилски за кратко време да образова една солидна цифра от млади хора, много от които стават български интелектуалци и бизнесмени, а също да ги обучи как да преподават метода. Същите тези ученици, които поемат пътя му, стават учители в различни райони на страната и постепенно осъвременяват образованието, преподавайки взаимоучителния метод.
През 1980-81 г., когато подготвяхме новата музейна експозиция в Банско, Елена Еринина, бай Колю Елисеев и аз бяхме изпратени да изследваме архива на Неофит Рилски, за да съберем документална информация за живота и делото му. Там, в архива на Рилския манастир, който четяхме от сутрин до вечер, затворени в една полутъмна тиха стая зад музея, намирахме писма точно от такива хора, на които той е бил учител. В писмата те му разказваха за своя живот, искаха мнението му или го поздравяваха по различни поводи. Първото, което открихме, беше старателно съхраненият, стриктно организиран и добре подреден архив, а после започнахме да се запознаваме – документ по документ, с ежедневието на тоя забележителен човек, който е имал огромни и разностранни интереси и е притежавал таланта на една истинска ренесансова личност. Единственият, с когото мога да го сравня, е Леонардо да Винчи, защото и двамата, макар и по един много различен начин, са притежавали стремежа към знание и една безмерна енергия да творят, откриват и създават.
И така за нуждите на образованието той превежда, написва и адаптира учебни помагала и ръководства, а също става и един от радетелите на съвременния български книжовен език с написването на първата българска граматика през 1835 г. Като лингивист и езиковед, той работи почти през целия си живот върху триезичния гръцко-българо-гръцки речник. Пише стихове и композира музика. Чертае като архитект визиите си за бъдещото училище. Рисува заедно с Тома и Димитър Молерови. Превежда и издава Евангелието. Събира средства за възстановяването на изгорялата църква “Св. Стефан” в Цариград, която днес е известна и като Желязната църква.
А Рилската обител остава любимото му място и там прекарва по-голяма част от живота си. Не затворен, а заобиколен от огромното богатство на библиотеката на Рилския манастир и доближен до тоя първи и най-голям духовен и богословски център на територията на страната ни, запазил стари документи за славните времена на българската държава и опазил от поругателства църковната ни вяра. Там той намира мир за душата си и интелектуалния импулс на твореца.
Сред безкрайните документи, които прочетохме в онова дълго лято, което нашата малка група прекара в манастира и в София, изследвайки архива на Неофит Рилски, четири негови мисли не мога да забравя. Бележката за родното място, което е много интимно – личен документ и паспорт за неговата индентичност и неговия произход, в която недвусмислено говори за “… село великое Банско, в което съм се родил ази и воспитал”. Неговата мисъл, че първо ни трябват училища, а после църкви и манастири, показва недвусмислено виждането на един модерен и образован човек. А обяснението, което дава за символа на своя личен печат с изобразената птица феникс, е, че както птицата се възражда от пепелта си, така и българското ни отечество ще се възроди. И накрая думите му “Ако те забравя, Отечество, забравена да бъде десницата ми”, нямат нужда от допълнително обяснение.
Сега, като гледам какво става около мене, макар и да не съм физичски в родния ми край, разбирам колко права е поговорката, че човек може да бъде изваден от Банско, но не и Банско от човека. И самият Дядо Неофит го потвърждава със собствената си ръка. В кореспонденцията му с Марко Георгиевич и Михаил Герман, търговци и дипломати от Банско, те се обръщат един към друг като братовчеди, а в завещанието си той оставя пари на своята сестра Евпраксия от Банско, монахиня в Рилския метох.
А тая му идея за нуждата от образование остава вечна, защото образованието е вечният стремеж към знания. Не е важно какви паметници ще правим и на кого ще ги посвещаваме, а как възпитаваме бъдещите поколения, на какво ще ги научим и какво ще им оставим – не само за да ни помнят, а и за да можем да въздигнем от пепелта отечеството ни, защото то още има нужда от това.
Широкият поглед на Дядо Неофит към живота и бъдещето ни задължават да отидем и да му се поклоним с букет от маслинени клонки и да му поискаме прошка, защото той не заслужава такава словесна война за родното му място, след като самият той саморъчно го е определил. А големия чифт обувки, които ни е оставил, можем да запълним с неговата любов и всеотдайност към отечеството, защото то има нужда от всички нас. Цялостната му достойна и всеобхватна дейност и заслугите му към България ни задължават да му отдадем заслуженото.в.Струма/
Записа ВАНЯ СИМЕОНОВА