Майсторът на кукерските костюми в Разлог Димитър Парапунов: На първи януари може да забравиш да си измиеш лицето, но Старчевата ще я има

Различна Нова 2021 година очаква хората в целия свят. Тя ще бъде различна и за разложани, които цяла година живеят с мисълта за Старчевата, подготвят се с мерак и предават любовта си на поколенията.

„Старчевата няма да изчезне и ще пребъде, защото тя живее в сърцата на всеки един от нас“, казва Димитър Парапунов, който е емблематична фигура на фестивала в Разлог и дълги години е бил ръководител на Дългата махала. Почерпил е целия си опит и любов към традицията от емблемата на Старчевата – бай Благо Татарски, чието наследство все още живее в сърцата на много поколения. Днес Димитър Парапунов е превърнал старата си бащина къща в работилница. Там обработва и шие кожи, събира се с мераклиите, за да се подготвят за Старчевата, а на втория етаж е наредил своеобразен музей на миналото, на бита и традициите на разложани, стените навсякъде говорят за Старчевата.

Вековната традиция живее в неговото сърце и в това на децата му, ще живее и в сърцата на внуците му, защото любовта е това, което я пази. Димитър Парапунов прекарва по-голямата част от свободното си време в старата си къща – сред кожите и хобито си да прави макетни кукери. Дори отговорната му работата като регионален мениджър във фирма за бързи кредити не му пречи да се отдаде на това, което обича. За него Старчевата тази година ще я има, ще бъде отбелязана, дори и в семейна среда. Дори и той мисли да облече кожи и да дрънка звонци, въпреки че не го е правил от години.

– 2020 година е по-различна без Старчевата, как се чувстват хората като вас?

– Старчевата в Разлог винаги ще я има, дори бих казал, че ще стане по-интересно. В какъвто и вид да е, тя е в сърцата на целия град. Всеки си носи в сърцето един мерак. На първи януари може да забравиш да си измиеш лицето, но Старчевата не се забравя. Тази година ще бъде по по-необикновен начин, но съм сигурен, че ще има. Може би в семейна среда, по-скромно, може би без зурни, но нещо ще има и ние ще я отбележим. Тя е оцеляла през годините. За мен дори тази година не е толкова фатална, ако се пропусне. Най-големият ни страх беше 1993 година, когато беше преходният период на демокрацията. Щом тогава оцеля, няма как сега да я няма.

-Какво стана тогава, защо сравнихте точно с 93-та година?

-Защото тогава бяха трудни времена. Хората нямаха пари и не им беше до празненства. Всеки се бореше да оцелее. Старчевата е организация на обикновения народ, не на заможните хора. Тогава народът се беше поотдръпнал. Ще ви дам личен пример – прибирам се на първи януари 93-та година и баща ми, който е бил чауш, ми казва, че според него Нова година умира. Тогава му казах: „Не, излизаш сега и ти, да видят хората, че има и по-възрастни и не се отказват. Вие трябва да ни поведете“.

Тук няма как да не спомена и дядо Благо Татарски. Такива като него като ги видиш и си живял с такъв човек, като си гледал мерака му, няма как да не заобичаш Старчевата. Предал съм тази любов и на сина ми и други по-млади момчета.

– Имаш спомен от дядо Благо – рамка със снимки от 2012 година, на която пише „106 години Старчева в Разлог”. 

– За мен, а и за всички в Разлог бай Благо е незабравим човек. Мога да спомена всички други градове, където се правят кукери, те си нямат такава емблема. Колкото той е дал на Старчевата, толкова и тя му направи един ореол – той остава незабравим, и като видя другите населени места, никога не може да става и въпрос за сравнение. Там не знаят какво е да организираш пръв чауш, пръв ерген, смешка, хоро, зурни… Тази организация, която при нас свършва на първи януари и започва наново следобед на същия ден, това го няма никъде на друго място. Единствено хора като дядо Благо могат да го направят и съм щастлив, че съм живял по негово време.

– Твърдиш обаче, че всъщност през 2012 година не са били 106 години Старчева, а повече?

– Това откога датира ми е казано от дядо Благо, но много други стари хора са ми казвали, че е преди това.

– В миналото Старчевата е била забранявана, какво знаеш за това?

– През турско Старчевата е била забранена. Имало е обаче един период, в който градоначалникът на града е бил разбран и разрешава да се празнува. Тогава, щастлив от това, бай Иван (на бай Благо баща му) развява една кожа и по този начин обявява, че Старчевата отново започва. По времето на комунизма също е спирана, но и тогава реално не е спряна напълно. Гледал съм материал, в който се вижда как са накичили звонците в горичката, защото в града веднага идва милицията, хваща те и ти ги взима. Или бягаш, за да не те хванат. Шегувахме се преди няколко дни да не би и тази година да е така. Но всъщност не е, защото и преди няколко дни хората бяха излезли, но се наблюдава, че подхождат отговорно – на разстояние, без тъпани. Шапка им свалям, защото за мен това е едно отговорно отношение и в този момент трябва да е така.

-Въпреки че Старчевата тази година няма я да има или ще бъде в по-друг вид, ти все пак продължаваш да обработваш кожи, реално подготовката дали за тази, дали за другата не е престанала?

– Има хора, които не са спирали да се готвят. Може би ще има някакви изненади и със сигурност чауши ще има в Разлог. Може да не е същото, но Старчевата ще я има. Може и аз да облека кожи, което не съм правил отдавна, но това ще бъде, за да отбележим празника, защото тя е жива и няма как да я няма.

– Правиш кукери, единият е макет на пръв чауш, който е трябвало да е тази година, и реално кожите (костюмът му) още не са виждани в града, така ли е?

– Да, това е макет на Николай Захов, ръководителя на Долната махала. С него имаме роднинска връзка и той е един от най-добрите майстори на шиене и чесане на кожи. Скоро имахме закачка с него и той ми каза, че нямам кукер само като него, това е резултатът от нашата закачка.

– Това отново ли е начин да се отбележи Старчевата?

– Преди месец и половина все още се надявах и дори вярвах, че ще има Нова година. Сега, когато наближава, ми е мъчно. Стана сутрин, очите са ми пълни, защото се сещам, че няма да го има този звук на зурните, чаушите, хорото, няма да ги има хората, които те прегръщат. То е за добро, но както мен, така и всички, които носят в сърцата си Старчевата, ни боли. Аз вече 40 години съм част от Старчевата и няма как да не ме боли.

– Шиеш и костюми, колко си направил за тазгодишната Старчева?

– Три готови и имам още няколко под въпрос. Хората още се чудят дали да шият. Иначе, от моя страна – обработка на материала и всичко, което е необходимо, е готово. Хората още се чудят, защото са хвърлили мерак, средства, но пък ако не го отбележат подобаващо, особено за първия чауш и на родителите му, се проваля една мечта, не е същото.

-Вашето семейство е отдавна в Старчевата, имате дори рамка със снимки на сина ти от 97-ма година досега.

– Да, тук аз съм от късметлиите. И аз, и синът ми сме били първи чауши. Баща ми също е бил чауш, но той се е направил само една година. Специално за мен меракът от баща ми не беше толкова голям, колкото аз си го прихванах. Както викаше дядо Благо: „Пусти звонци – като ги чуеш, и ти стане нещо“. Още бях малък, може би 7-8-годишен, като чуех звонците, тичах по чаушите, по хорото, носех на някого чучулката, само да съм там, в Старчевата, и така се запалих. Синът ми също. Като малък, в началото не искаше много да се облича, беше му трудно, но след това и той се запали. Дъщеря ми също е била чауш. С жена ми сме заедно от 40 години – и тя не се обличаше, но като видя моя мерак, започна и тя.

– Как се запали по занаята с шиенето на кожи?

– Когато бях пръв чауш, кожите ми ги направи дедо Насе Аберски (Юруков), който също правеше кукерите, и оттам се запалих и по шиенето на кожи. Бяха се минали може би 6-7 години, вече бях женен, а бай Насе се беше споминал, Бог да го прости. Видях жена му един ден – баба Данче, и й споделих, че искам да започна да се занимавам с кожи. Тогава никой почти не се занимаваше с това. Тя ми каза: „Имам всичко, Мите. Ела до нас, ще ти дам всичко“. Като млад тогава си мислех, че всичко е много лесно, бях се взел за голям майстор. Първият костюм не ми стана и се разревах, беше ме яд. Имах малко материал да направя нещо хубаво и го съсипах. Не послушах стария майстор, което ми е грешката. Затова винаги трябва да поемаме мъдростта на старите хора. После се научих и вече 30 години се занимавам с това, а с обработката на кожите – около 15 години. Къщата беше поизоставена, пооправих я, за да ми е уютно. После започнах да правя и малки кукери – макети. Прекарвам повече от времето си тук, отколкото в другата къща. Тук сме се събирали и се събираме с другите отговорници, да коментираме за Старчевата, защото всеки е с духа си, всеки е с нова идея.

Някой дойде с дете и мен това ме храни, защото знам, че то ще поеме от нашата любов, от нашия опит и ще се научи. Така и синът ми, и негов приятел, водил съм ги при дядо Благо, седнем на проста маса, бай Благо нареже суджук, малко кромид, сланинка, без подготовка, без нищо, просто така. Затова ми е драго, щастлив съм, че колкото аз съм поел от него информация, така и аз съм предал нещо на поколенията след мен. И сега продължавам да предавам, говоря много, но бай Благо ще е вечен, никой няма да е като него в това. За мен неговата информация беше най-достоверна, защото той много помнеше и разказваше. Всичко ставаше непринудено, не да те привика, за да ти каже нещо, а както сме седнали на проста маса, започваше и разказваше увлекателно някоя случка, няма как да не я запомниш.

Имам един случай, в който си говорехме с него, бяха се скарали махалите и той ми вика: „Скараха се, ама не е хубаво“, и започва да разказва за Вароше и Дългата махала, където едно време имаше най-много конфликти. Започна да разказва как човек от Дългата махала си бил сложил ламарина от улук, защото е бил с мома, и за да не му я вземат във Вароше и да не го прободат с нож, си сложил ламарина на гърдите под костюма. Няма как да го забравиш това.

– Това ли ти е най-ярката случка, която си запомнил от него?

– Не, аз съм попил от него всичко и сме изживели много неща заедно – карнавали по Перник, в чужбина. Другата ярка случка ми е с Дългата махала, бяхме спечелили първа награда и тръгваме на Роженския манастир на екскурзия. Качваме се в автобуса около 40 човека и дядо Благо се провикна: „Еееей, заборихме яденето”. Ние всички мълчим, подсмихваме се и го питаме какво ядене. Качи един гюм мътеница, една купа пръжки или ждраболини и 4-5 питара леб, както казваше той. Започнахме да го поднасяме, а той спокойно каза: „Ако бе, нека има с нас“. Колко мъдър е бил! Тръгнахме и след Симитли вече нямаше нищо от яденето, и то обикновени неща.

Няма да забравя, тръгнали сме за Перник, около 30 човека се бяхме събрали в една малка кухня и баба Лена сложи в печката да пече за всичките. Сложи на масата и всеки вземе нещо и хапне. Такъв подход, един елементарен, а те накара да запомниш всичко – такива простички неща.

– Сега има ли я тази сплотеност?

– Не, никой не може да се сравнява с дядо Благо. Има сплотеност, но не е като преди. За сметка на това сега пък няма толкова вражда между махалите. Сега се събираме, помагаме си, а едно време дори не е трябвало да се срещат, защото ще се сбият. Поне това го няма. От промяната на Старчевата това е най-хубавото нещо.

– Какво си спомняш ти от времето, когато си бил пръв чауш?

– Бях пръв чауш 1990 година, тогава беше малко по-различно. През ноември се събираха по къщите дърва и пари за Старчевата. С тези средства се плащаше на музиката. На първи цялата махала ходеше в дома на първия чауш – музика, съкварталци, и започва обличането, което си е чист ритуал. След това се излиза, обикаля се градът, отива се на площада и около 14:00 часа отново се връщат всички заедно с музиката в къщата на първия чауш. Стои се там до вечерта и късно отново се отива на центъра. Такава умора беше, защото в 5 часа взимаме зурнаджиите и тръгвахме пеша. От центъра започнат да свирят, за да се знае кой е пръв чауш, и се отива в къщата му.

Когато бях аз първи чауш, се прибрахме към 14 часа. Майка, баща ми, сестрите ми започнаха да сервират на масата. Цял ден ядене, пиене и вечерта пак излязохме, както си беше традицията. Предишните години се ходеше на заведение само когато спечелиш награда, защото общината ти даваше някакви пари. Дядо Благо ни събираше в „Чобанска среща” или в „Мехомия”. Ходехме и на екскурзии понякога. Бяха много хубави екскурзиите, защото тогава не се ходеше много.

– Спомена, че твоят баща не ти е разрешавал да си  пръв чауш, защо?

– Защото бяха трудни години. Предната година си бях намерил кожи, защото имах голям мерак, и баща ми каза, че ако се направя, повече никога няма да се правя без негово разрешение. Аз имах респект от него, и до ден-днешен имам. Послушах го и пропуснах, не се направих.

Меракът понякога ти носи късмет. 90-та година беше преходна, нямаше нищо по магазините и двама мои приятели, на които им беше ред да са първи чауши, се отказаха и така ми се усмихна късметът. Аз дори нямах стаж за пръв чауш, но годините бяха трудни. Приятелите ми, които се отказаха, не се разсърдиха, останахме си такива въпреки пререждането, времената бяха такива. Тогава, ако имах равен стаж с друг, трябваше да си теглим чоп – мерим се на тояга. Прихващаме с ръце и който излезе най-отгоре, той е пръв чауш. Та тогава съдбата ми се усмихна и направихме всичко, както си му е редът. Майка ми имаше връзки и уреди ракия и мезета. Кризата беше голяма, пари имаше все още, за разлика от 93-та година, но по магазините нямаше нищо, нямаше какво да си купиш. Затова се и отказаха приятелите ми. Нямаше как да уредят пиене и ядене.

– Казваш, че за мерака пречки няма, знаеш и история за това?

– Навремето бате Стойко, Джузко му казват в Разлог, е бил войник и не са му разрешавали да се облече, не са го пускали отпуск, за да е пръв чауш, но такъв мерак е имал да се направи, че бяга от казармата. Слага сутринта в пет чучулката и не я сваля до два часа, за да не го видят кой е. Само е бил изрязал по-голяма уста, за да може майка му да му вдига дамаджаната с вино да пие. Как е издържал, не знам, защото тогава чучулките не са били като сега. Били са от прясна кожа, мирише, кръв има по нея. Тогава първият чауш не е мърдал, стоял е само отпред. Ако мръдне, трябва да го замести вторият, който стои отзад и пази хорото. Другите въртят, пазят момите и гонят духовете. Те могат да си позволят да влязат например в някоя къща и да си починат, но първият няма как.

Това е меракът, това е любовта към Старчевата. Тя е оцеляла въпреки гоненията през турско и забраните по време на комунизма. Любовта е предадена на поколенията и ще я има и занапред, само да сме здрави.в.Струма/Яна Йорданова