Людмила Костадинова от Благоевград: „Срам за френското правосъдие! Срам за Франция!“
08 Ноември 2025 | 08:34
0 коментара
Общество
България
Благоевградчанката Людмила Костадинова съпруга на един от осъдените младежи, Николай Иванов, и свидетел на процеса в Париж споделя емоционален и остър коментар за съдебния случай, в който четирима български граждани бяха обвинени и осъдени във Франция след символичен протест с червени ръце.
Тя разказва истината за случилото се, осъждайки двойните стандарти и политическата употреба на правосъдието.
В следващите редове са думите на Людмила Костадинова съпруга на осъдения Николай Иванов, присъствала на процеса в Париж.
СРАМ ЗА ФРЕНСКОТО ПРАВОСЪДИЕ! СРАМ ЗА ФРАНЦИЯ!
Червени ръце по стените, а белези по живота и душите на четирима смели млади българи. Май 2024 година. Париж градът на светлината, на културата, на свободата. Трима души, въоръжени с пацифизъм, смелост и червена боя, обикалят нощните улици на града, за да кажат своето „СТОП“, да кажат „спрете войните, спрете убийството на деца“.
Всяка година на 12 февруари се отбелязва Денят на червената ръка, посветен на защитата на децата, които страдат от военни конфликти. Денят се празнува от 2002 г./ Но вместо да бъдат чути бяха заклеймени. Нарекоха ги антисемити, организирана престъпна група, заплаха за обществения ред. Никой не ги попита защо. Никой не изслуша техните думи, техните страхове, техните истини. Водени от миролюбие, човеколюбие и тревога за утрешния ден, те отидоха в „дома“ на войнолюбеца Макрон, за да изкажат своето несъгласие с разрастващия се конфликт в Украйна и безпрецедентното клане и геноцид в ивицата Газа.
С апел към еврейската общност да спре действията на обявения от ООН за военнопрестъпник Нетаняху, тъй като те самите са били потърпевши от ужаса на подобни зверства. За тези, които не знаят символът от Рамала са две окървавени ръце, а в протеста на нашите сънародници тя е една. Но... уви, препратката беше изкусно и хитро направена! Да, по стените се появиха червени ръце. Да, това беше действие, което провокира. Но не беше престъпление на омраза. Не беше атака срещу нечия болка. Не беше посегателство върху историческа памет. Но техният акт на алтруизъм беше умело превърнат в оръжие на нечия политика. Преди броени дни Парижкият съд каза тежката си дума, а призракът на голямата геополитическа игра блесна зад ъгъла и стана явен за всички. Русофобската западна истерия взе своите жертви. Две от момчетата – Г. Филипов и К. Милушев – бяха осъдени на 2 години затвор, М. Ангелов, който все още се издирва за 3 години, а квалифицираният от следствието като съучастник Н. Иванов – на 4 години. Съдът трябва да носи справедливост, но в тази зала прозвуча обвинението на политиката, не на правото.
Аз бях там. Чух думите, с които главният съдия /съдийка/ мотивира решението на съдебния състав. Според раздаващите „окови“, червените ръце НЕ са акт на антисемитизъм, но обвиняемите са част от организирана престъпна група и „руската намеса“ в случая била несъмнена. Последният НАЙ-ТЕЖЪК аргумент беше и причината съучастникът Иванов (чието участие се изчерпва с това, че е платил с банковата си карта хотела и билетите за връщане, бидейки през цялото това време в дома си в България) да понесе най-тежката присъда. Защо точно той ли? Защото е роден в бившия СССР (на територията на днешна Украйна), от смесен брак между българин и украинка. Оказа се, че в очите на френските правораздаващи това е генетично винoвен и... много удобен. Няма значение, че е живял в Русия само две години в най-ранното си детство. Абсурден правен парадокс присъда по внушение, а не по закон. Не заради доказани действия, а заради предположения. Бяха пренебрегнати всички принципи на правото. Съучастникът получи двойно по-голяма присъда от фактическите извършители по обвинение, което не присъства в обвинителния акт.
На базата на недоказана хипотеза в хода на разследването. Хипотеза, че руснаците се опитват да дестабилизират френската държава и използват като прокси нашите момчета. Гръмки думи, сериозни обвинения, целящи да нагнетяват и ескалират омразата към вечния „враг“ Русия. Допълнителни щрихи към оправданието за харча на милиони евро от френския бюджет и агресивната външна политика на управляващата хунта. Да се замаже участието на френски войници в бойните действия в Украйна. За жалост на френските власти обаче след разследване, продължило цяла година, се оказа, че липсват финансови отношения и каквито и да било контакти с Русия. Но това остана скрито. Бомбата вече беше гръмнала, медийният интерес – огромен. Няма как френската държава публично да признае, че е сгрешила. Няма как да оневини Путин и да падне с лице в калта. Но пък намери начин да задоволи обществените очаквания след настроенията, които умишлено създаде, и да „остане на завет“. Как ли? По най-лесния начин — осъди най-безцеремонно и безочливо четирима български граждани без доказателства, без правна логика. И защо не? Последствия няма. Кой би се застъпил за българи, кой би им потърсил сметка?! Държава няма... Политиците заети единствено с чуждо угодничество и собствените си неизчерпаеми интриги, обществото — вглъбено в ежедневното си оцеляване. Само семействата на „жертвите“ носят в сърцето си чернилката на подигравателната несправедливост, бършат сълзите си и търпеливо чакат деня, в който всичко това ще свърши. Всеки уважаващ себе си народ се застъпва за своите, когато бъдат оклеветени от чужденци.
А какво правим ние, българите?! Майкотърпци без чувство за принадлежност, без национална съвест, без здрав смисъл. Най-силно от всички крещим „Разпни го“. Три поредни дни при заседания, траещи по 7–8 часа, в съдебната зала не се появи нито един представител на българската държава, нито една българска медия. Много по-лесно е да копират информацията и гледната точка на френската преса, за да отразят сензация и да си запълнят материала. Къде е обективността, къде е задължителното отразяване на отсрещната гледна точка? Още през март 2025 г. в България дойде журналистически екип на националната френска телевизия TF2, за да интервюира близките на заподозрените. Интервюто им с мен продължи един час. Е, разбира се, все още не е излъчено — може би поради крайното политизиране на случая. Но поне имаха доблестта да се опитат да разгледат случая от всички страни. А за българското общество истината остана скрита от погледа... Предадохме своите „за курбан“ на френските „партньори“. Улеснихме ги да си разиграват коня на геополитическата сцена. Момчетата, които са се възползвали от законното си право на протест и изказване на мнение с най-благородни хуманни намерения, излагали България. Да... така им заявиха на разпитите в ДАНС. Подложиха на брутален психологически натиск и тормоз в благоевградския арест едно от момчетата. Дали от обикновена човешка глупост, дали от угодничество, дали от кариерни амбиции... Не само че не се застъпиха за български граждани, а изпратиха на французите доклад, пълен с лъжи и непроверени факти.
Имах възможността да гледам наградената версия на филма „Боздуган“ в реалния живот. Да, някой от момчетата имат татуировки, и то е защото в неосъзнатите си тийнейджърски години са били увлечени от национализъм. Но всички много добре знаем, че в България фашизъм няма, още по-малко антисемитизъм. Слава Богу! Всеки поне средно интелигентен човек, който е отглеждал тийнейджър, може да го разбере.
Но татуси не можеш да изтриеш лесно като театрален грим, когато заиграеш в нова пиеса. Затова трябва да съдим справедливо, без предразсъдък. И нека не се предоверяваме наивно на приказките за свещената неприкосновеност на европейската демокрация. На митовете за справедливото френско правосъдие, което без нито едно доказателство отнема години от живота на „НЯКАКВИ СИ БЪЛГАРИ“, както се изрази в съдебната зала прокурорката по делото. Извън личната драма на българските момчета, с присъдата най-арогантно и високомерно беше унижен целият български народ. Показаха ни, че гледат на нас като на хора втора ръка, като на „бездомни кучета“, които няма кой да защити. Лесна плячка, лишена от правораздаване. Добре... нека понесат някаква отговорност, но не и за чужди войни, не и за дипломатически страхове, не и за глобалните сенки, които падат върху Европа.
Срам за френското правосъдие, срам за Франция и още по-голям срам за тези, които им вярват!
Думите на Людмила Костадинова не са просто емоционален порив на човек, преживял съдебен процес отблизо. Те звучат като глас на българин, който не иска да приеме унижението на своите сънародници и двойните стандарти в правосъдието. Нейното послание е ясно да има справедливост, но истинска, основана на факти, а не на политически внушения. „Срам за френското правосъдие, срам за Франция, и още по-голям срам за тези, които им вярват!“ с тези думи Людмила Костадинова завършва своя апел, който днес звучи и като зов към България: Да не мълчи, когато нейните деца са унизени.
Тя разказва истината за случилото се, осъждайки двойните стандарти и политическата употреба на правосъдието.
В следващите редове са думите на Людмила Костадинова съпруга на осъдения Николай Иванов, присъствала на процеса в Париж.
СРАМ ЗА ФРЕНСКОТО ПРАВОСЪДИЕ! СРАМ ЗА ФРАНЦИЯ!
Червени ръце по стените, а белези по живота и душите на четирима смели млади българи. Май 2024 година. Париж градът на светлината, на културата, на свободата. Трима души, въоръжени с пацифизъм, смелост и червена боя, обикалят нощните улици на града, за да кажат своето „СТОП“, да кажат „спрете войните, спрете убийството на деца“.
Всяка година на 12 февруари се отбелязва Денят на червената ръка, посветен на защитата на децата, които страдат от военни конфликти. Денят се празнува от 2002 г./ Но вместо да бъдат чути бяха заклеймени. Нарекоха ги антисемити, организирана престъпна група, заплаха за обществения ред. Никой не ги попита защо. Никой не изслуша техните думи, техните страхове, техните истини. Водени от миролюбие, човеколюбие и тревога за утрешния ден, те отидоха в „дома“ на войнолюбеца Макрон, за да изкажат своето несъгласие с разрастващия се конфликт в Украйна и безпрецедентното клане и геноцид в ивицата Газа.
С апел към еврейската общност да спре действията на обявения от ООН за военнопрестъпник Нетаняху, тъй като те самите са били потърпевши от ужаса на подобни зверства. За тези, които не знаят символът от Рамала са две окървавени ръце, а в протеста на нашите сънародници тя е една. Но... уви, препратката беше изкусно и хитро направена! Да, по стените се появиха червени ръце. Да, това беше действие, което провокира. Но не беше престъпление на омраза. Не беше атака срещу нечия болка. Не беше посегателство върху историческа памет. Но техният акт на алтруизъм беше умело превърнат в оръжие на нечия политика. Преди броени дни Парижкият съд каза тежката си дума, а призракът на голямата геополитическа игра блесна зад ъгъла и стана явен за всички. Русофобската западна истерия взе своите жертви. Две от момчетата – Г. Филипов и К. Милушев – бяха осъдени на 2 години затвор, М. Ангелов, който все още се издирва за 3 години, а квалифицираният от следствието като съучастник Н. Иванов – на 4 години. Съдът трябва да носи справедливост, но в тази зала прозвуча обвинението на политиката, не на правото.
Аз бях там. Чух думите, с които главният съдия /съдийка/ мотивира решението на съдебния състав. Според раздаващите „окови“, червените ръце НЕ са акт на антисемитизъм, но обвиняемите са част от организирана престъпна група и „руската намеса“ в случая била несъмнена. Последният НАЙ-ТЕЖЪК аргумент беше и причината съучастникът Иванов (чието участие се изчерпва с това, че е платил с банковата си карта хотела и билетите за връщане, бидейки през цялото това време в дома си в България) да понесе най-тежката присъда. Защо точно той ли? Защото е роден в бившия СССР (на територията на днешна Украйна), от смесен брак между българин и украинка. Оказа се, че в очите на френските правораздаващи това е генетично винoвен и... много удобен. Няма значение, че е живял в Русия само две години в най-ранното си детство. Абсурден правен парадокс присъда по внушение, а не по закон. Не заради доказани действия, а заради предположения. Бяха пренебрегнати всички принципи на правото. Съучастникът получи двойно по-голяма присъда от фактическите извършители по обвинение, което не присъства в обвинителния акт.
На базата на недоказана хипотеза в хода на разследването. Хипотеза, че руснаците се опитват да дестабилизират френската държава и използват като прокси нашите момчета. Гръмки думи, сериозни обвинения, целящи да нагнетяват и ескалират омразата към вечния „враг“ Русия. Допълнителни щрихи към оправданието за харча на милиони евро от френския бюджет и агресивната външна политика на управляващата хунта. Да се замаже участието на френски войници в бойните действия в Украйна. За жалост на френските власти обаче след разследване, продължило цяла година, се оказа, че липсват финансови отношения и каквито и да било контакти с Русия. Но това остана скрито. Бомбата вече беше гръмнала, медийният интерес – огромен. Няма как френската държава публично да признае, че е сгрешила. Няма как да оневини Путин и да падне с лице в калта. Но пък намери начин да задоволи обществените очаквания след настроенията, които умишлено създаде, и да „остане на завет“. Как ли? По най-лесния начин — осъди най-безцеремонно и безочливо четирима български граждани без доказателства, без правна логика. И защо не? Последствия няма. Кой би се застъпил за българи, кой би им потърсил сметка?! Държава няма... Политиците заети единствено с чуждо угодничество и собствените си неизчерпаеми интриги, обществото — вглъбено в ежедневното си оцеляване. Само семействата на „жертвите“ носят в сърцето си чернилката на подигравателната несправедливост, бършат сълзите си и търпеливо чакат деня, в който всичко това ще свърши. Всеки уважаващ себе си народ се застъпва за своите, когато бъдат оклеветени от чужденци.
А какво правим ние, българите?! Майкотърпци без чувство за принадлежност, без национална съвест, без здрав смисъл. Най-силно от всички крещим „Разпни го“. Три поредни дни при заседания, траещи по 7–8 часа, в съдебната зала не се появи нито един представител на българската държава, нито една българска медия. Много по-лесно е да копират информацията и гледната точка на френската преса, за да отразят сензация и да си запълнят материала. Къде е обективността, къде е задължителното отразяване на отсрещната гледна точка? Още през март 2025 г. в България дойде журналистически екип на националната френска телевизия TF2, за да интервюира близките на заподозрените. Интервюто им с мен продължи един час. Е, разбира се, все още не е излъчено — може би поради крайното политизиране на случая. Но поне имаха доблестта да се опитат да разгледат случая от всички страни. А за българското общество истината остана скрита от погледа... Предадохме своите „за курбан“ на френските „партньори“. Улеснихме ги да си разиграват коня на геополитическата сцена. Момчетата, които са се възползвали от законното си право на протест и изказване на мнение с най-благородни хуманни намерения, излагали България. Да... така им заявиха на разпитите в ДАНС. Подложиха на брутален психологически натиск и тормоз в благоевградския арест едно от момчетата. Дали от обикновена човешка глупост, дали от угодничество, дали от кариерни амбиции... Не само че не се застъпиха за български граждани, а изпратиха на французите доклад, пълен с лъжи и непроверени факти.
Имах възможността да гледам наградената версия на филма „Боздуган“ в реалния живот. Да, някой от момчетата имат татуировки, и то е защото в неосъзнатите си тийнейджърски години са били увлечени от национализъм. Но всички много добре знаем, че в България фашизъм няма, още по-малко антисемитизъм. Слава Богу! Всеки поне средно интелигентен човек, който е отглеждал тийнейджър, може да го разбере.
Но татуси не можеш да изтриеш лесно като театрален грим, когато заиграеш в нова пиеса. Затова трябва да съдим справедливо, без предразсъдък. И нека не се предоверяваме наивно на приказките за свещената неприкосновеност на европейската демокрация. На митовете за справедливото френско правосъдие, което без нито едно доказателство отнема години от живота на „НЯКАКВИ СИ БЪЛГАРИ“, както се изрази в съдебната зала прокурорката по делото. Извън личната драма на българските момчета, с присъдата най-арогантно и високомерно беше унижен целият български народ. Показаха ни, че гледат на нас като на хора втора ръка, като на „бездомни кучета“, които няма кой да защити. Лесна плячка, лишена от правораздаване. Добре... нека понесат някаква отговорност, но не и за чужди войни, не и за дипломатически страхове, не и за глобалните сенки, които падат върху Европа.
Срам за френското правосъдие, срам за Франция и още по-голям срам за тези, които им вярват!
Думите на Людмила Костадинова не са просто емоционален порив на човек, преживял съдебен процес отблизо. Те звучат като глас на българин, който не иска да приеме унижението на своите сънародници и двойните стандарти в правосъдието. Нейното послание е ясно да има справедливост, но истинска, основана на факти, а не на политически внушения. „Срам за френското правосъдие, срам за Франция, и още по-голям срам за тези, които им вярват!“ с тези думи Людмила Костадинова завършва своя апел, който днес звучи и като зов към България: Да не мълчи, когато нейните деца са унизени.
