„Когато я четеш, чуваш гласа и“ : Бойка Асиова за паметта, думите и корените
„Искам да признаят писането ми за труд.“
„НЕ ПОЗНАВАМ НИЩО ПО-НЕРАЗДЕЛИМО…“
Бойка Асиова: Землячка, писател, пазител на паметта
Интервю с една от най-ярките фигури в съвременната българска литература
С нея разговорът не е просто интервю – той е среща със словото, което помни, преживява и възражда. Тя не разказва истории, за да впечатлява, а за да съхранява – онова, което светът често подминава: човешката съдба, местната памет, болката зад тишината.
Бойка Асиова е име, което не се забравя. Нейният глас в българската литература е едновременно ясен и дълбок, твърд и състрадателен, пропит с родова памет и неподправена човечност. Тя е родена през 1945 г. в Разлог – град, който не само носи в сърцето си, но и в героите, сюжетите и духа на своите книги. По образование е инженер химик, но избира пътя на словото – първо като журналист в редица водещи издания („Пиринско дело“, „Работническо дело“, „Дума“, „Земя“), а по-късно като утвърден автор, носител на престижни награди.
Автор е на 16 книги – публицистика, документалистика, разкази, романи. Между тях „Мъжко можене“, „Лудовица“, „Рецепта за камбана“ (Годишна награда за есеистика“, „Яловата вдовица“ (Номинирана за награда „Хеликон“, Национална награда „Николай Хайтов“, преведенa на немски и турски), „Вълчицата излиза привечер“, „Роден на Великден“ (Награда „Христо Г. Данов“), „Запеските – дух и материя“ – познавателна и приложна книга за везмото от Разлог „Специален приз от II Националeн фестивал на шевицата в Белослав, 2018)
Асиова е сценарист на пубилицистично-документални филми на БНТ на тема традиции и културно наследство, както и за борбите на македонските българи за национално освобождение и тяхната съвременна проекция. „Двата Миладина“, „Жалба по Гоце“, „От люлката до гроба“, „Курбан за Илинден“, „Живата книга“, „Блага понуда“ (Награда „Златна антена“), „Цената на тютюна“, „Пътят за Драма“ и др.
Родовите корени – извор на сила и истина
Не можем да говорим за Бойка Асиова, без да споменем и една особено силна женска фигура – нейната майка, Йордана Бонкова. Съпруга на Петър Йорданов Бонков, учител по математика, три мандата градски кмет и един околийски. Тя, „кметицата“ цял живот работи на кооперативното поле. Семейството са учредители на ТКЗС. Домът им е достъпен за всеки, който има въпрос, молба или жалба от властта.
„Можел и неискал са братя“, „На лъжата корените са на плитко“, „Снага старее, сръце не старее“ – такива мъдрости изрича майката, а Бойка Асиова носи със себе си не само в живота, но и в творчеството. Те са част от „гръбнака“ на нейните разкази – житейски истини, предадени с простота и дълбочина.
Ние питаме, писателката отговаря…
– Много от героите Ви сякаш „носят“ аромата на Разлог и Пирин. Колко от тях са вдъхновени от реални личности?
– Не сякаш, те са такива. Трудно ми е да ги изброя. Понякога ги доизмислям. Други пък довличам от другаде заедно с историите им. Кръстосвах родината ни по четирите й краища. Случва се мои земляци да се припознаят и в съвсем измислени герои. А може да съм намерила прототипа в село Калипетрово, Силистренско.
Не рядко читатели ми искат сметка. Бай Мито, старият Бардана ми вика: „Е, каква е таа воденица в Столоватец? Та там нема вода! Коя е па таа воденичерка Гроза Тодор, та не мога да се сета?“
И аз к`во? Бай Мито е повярвал на написаната история като на истинска и ме хваща в малки неточности.
Кака Марика Каназирева на премиерата на „Яловата вдовица“ ми шушне: „Сичките ги познах, само не мога да се сета коя беше Враница“. Че името го харесах от едно надгробие в Мелник, че моята болка е и на героинята ми…
Понякога са ми симпатични такива възклицания, безхитростни въпроси. Кое от незнаене що е то художествено творчество, кое от сполучливо вплитане на измислено и съществуващо.
Не би ме притеснил никакъв въпрос! Но не мога да подмина великодушно злонамерени. Не се плаша. Под всичко, което съм се подписала, отговарям.
– Какво Ви вдъхнови да напишете „Яловата вдовица“ и какво искате читателят да отнесе със себе си след края на романа?
– Адем албанеца, скрил се в Разлог кой знае от кога. А и защо? Улица делеше неговата бозаджийница от нашето училище. Няма дете, което да не е влизало в нея. Боза, бонбони скръц-скръц и халва по Заговезни… Студентка съм вече, като се върнах на първа ваканция, бозаджийницата затворена. Полазва тук-там мълвата, че е привикан в Албания, имал да връща кръвнина.
Трийсе години по-късно тръгнах да пиша. Скоро на разказа му стана тясно. Отдавна ценители мои ме окуражаваха да посегна към големия жанр. И аз го сторих. Адем е истински, Враница измислена. Ако измислица може да се нарече съдбата на безродната жена. Бях обгоряна вече от нея. Когато представиха във Виена, Дом „Витгенщайн“ немското издание, преподавателка във Виенския университет похвали преводача Александър Зицман. Определи превода му като приносен. Принос към преводаческата култура. Но към мен извинително се обърна: „Трябва да си признаем, че немският език е по-беден от българския. В него няма думата ялова. Какъвто и синоним да се намери, свежда се до медицинско, физиологическо понятие. Безродна, бездетна… но не убиващото клеймо което й лепва родната среда.
Когато пък от Турция ми предложиха договор, преводачът Рюстем Азис ме предупреди, че ялова е дума за животни и не биха си позволили да я използват за жена. И у нас е за животни. За това и толкова боли. Прочее издателството предложило на преводача да избере роман по свой вкус.
Премиерата ми беше на Международния панаир на книгата в Истанбул. Че е втори по големина в света знаех, ама чак пък такова извървяне на публика! И най-вече млада. И очевидно с интерес към книгите.
Но… факт е, че пътуването ни до Албания заедно с дъщеря ми Ирина беше невиждано преживяване. Присъствахме на истинско кръвно помирение в двора на голяма католическа черква. Сеньор Дода води ритуала. Убиецът се крие в Албанските планини. Брат му, условно закопчан с белезници поема вината… Не е лесно за проумяване кръвното отмъщение, но в албанската народна култура е изведено до естетическа категория.
– В книгата „Запеските – дух и материя“ възкресявате старата женска традиция. Защо избрахте именно този символ като литературен фокус?
– Макар да е сериозно етнографско изследване и спасителна за изчезнали красоти и тази книга е за любов… Несрещано в другите краища в много от запеските са изобразени предмети на труда – кръклизи (овчарски ножици за стригане на овцете), пльочи – конски и волски подкови, клещи – ковашки и налбантски… Питах се каква ще да е тази жена въздигнала в цвете клещи? Ами ще да е от любов! Нейният любим ще да е ковач, налбантин, чобанин…
– Как преминавате от журналистическо към художествено писане – има ли граница между двете, или те се допълват?
– Мои изказвания на партийни събрания ги публикуваха в различни издания. „Не говорете скучно“ цъфна на първа страница на в. „Работническо дело“. Така се роди и първата ми книга. Валентин Караманчев, директор на Партиздат ми предложи да сключа договор за издаване. Аз нямам книга! Тя е в главата ти, отсече… И стана. „ДОБРАТА ДУМА. Размисли на партийния работник“. Същият Караманчев представяше себе си като читател по биография… Та точно Караманчев забеляза що за писане е моето. Благослови всичките ми книги. За „Роден на Великден“ написа: С този роман Бойка пое към океана на световната литература Приживе ми заръча: „Така и така ти е тясно в един жанр, вземи да напишеш книга за фотоизложбата „Прототипи и герои“. Ще бъде интересно, невиждан жанр.
…
– Разлог е не само Ваш роден град, но и вдъхновение за много от творбите Ви. Как се променя той през Вашите очи – като човек и като писател?
– Узряването ми се случи в промишленото развитие на града. Аз нямах никакво колебание какво ще уча. Мои съвипускници имаше във всички инженерни специалности – МЕИ, ХТИ, МГИ. В Софийския университет не мога да изброя всичките.
– Коя е най-скъпата Ви детска или младежка история от Разлог, която си носите през годините?
– Отдавна съм извела дефиницията, че „Прототипи, герои, читатели и аз авторът сме рода от първи пояс“. Липсва ли едната брънка, разпада се. Историите ми детски, младежки или по-зрели са в книгите ми. Част от мене са.
– Ако трябва да опишете Разлог с едно изречение, какво би било то?
– В едно ще ми е тясно. Мъчно ми е, че се родиха нови типажи. По-скоро отгледаха ги. Купуват ги като на хайван пазар. Те са избиратели. С тях не искам да съм рода. А и те книги не четат.
– Кога се почувствахте „писател“ – имахте ли онзи миг на осъзнаване, че словото Ви има тежест?
– Да се наречеш писател е претенциозно. Не искам да съм девойка написала няколко стихотворения, поканил я кметът в кабинета си и тя вече се нарича поетеса.
Писането е авантюра и мъка. Да се позова на разказ от детски радиотеатър. Някога имаше такъв. По неделно време се залепвах за радиоточката. Обожавах Славка Славова. Та, тя чете приказка. Щурецът минава край Царския дворец, свири си… Охраната го грабва и… в кауша. Царската дъщеря е болна и Царят забранил всякакъв шум. Докладват му, на бесилото, отсича Височеството. Вдигат бесилка и както си му е редът, питат какво е последното му желание. Да изсвиря една мелодия, отвръща музикантът. Засвирва народ се стича отвсякъде… Царската дъщеря, на легло от години, се изправя…
– Искам да го видя, рекла и отваря прозореца.
Царят, се разпоредил да свалят нещастника от бесилката. Грейнал, попитал щуреца:
– Искаш ли да ти дам половината царство?
– Не.
– А да ти дам дъщеря си за жена?
– Не.
– А как да ти се отплатя?
– Да признаете песента ми за труд…
Та и аз като щуреца – искам да ми признаят писането за труд.
– Какви книги четете в момента? Има ли български или световен автор, който Ви вдъхновява днес?
– На гости съм у Валери Петров. Той стъпи на столче да ми свали от рафтовете книга… Пребарва томовете напред, назад и казва на себе си: „Що книги ме чакат да ги прочета!“
А, представете си сега, мен колко книги ме чакат? Няма наваксване. Любимите ми автори са руските. И най-вече съветските. Колко често посягам към Расул Гамзатов. Той пък що нещо е казал в „Моят Дагестан“! За малките езици и малките народи, за народната песен… В тази съветска република, колкото кръпка на картата на великата държава, във всеки аул се говори на свой си език. И те дори не са втори братовчеди с другите аули. Баша му Гамзат Цадаса, народен поет на Дагестан как да бъде разбран пък? Ами през руския език. През него се появи и у нас.
Евгений Евтушенко ме светна що е то перестройка във Великата Рус с „Вълчи паспорт“, документална проза. А пък за писането се произнася убедително в „Талантът не е случайно чудо“.
Милан Кундера, много харесвам. За драмата на емигранта…
Според този изключителен чех, носталгията е страданието по майчиния език, чиято топлина и богатство никой превод не може да го постигне. Взе, че прописа на френски. А, сега де!
– Какво бихте казали на младите хора, които искат да се занимават с писане, но се колебаят?
– Колебаенето много нещо е съсипало. Проумяването, че си струва и защо, е задължително. И среда знаеща също. Жена на тротоара ме пита дали моето издателство, демек Жанет 45, може да издаде книга на детето й. Може, то издава всякакъв род книги. Така без да погледна какво е… Той още не е напишал, ама вного иска да напише, отвърна ми загрижената майка или баба.
– Какво е най-ценното нещо, което читател Ви е казвал след прочит на Ваша книга?
– Във фейса, по повод премиера на „Лудовица“ в известната столична книжарница ГРИНУИЧ, получавам: „Г-жо Асиова, когато Ви чета, аз чувам гласа ви“. Толкоз. Чете и ме чува! Разбирам, че читателката е открила себе си.
– Има ли въпрос, който никой досега не Ви е задавал, а бихте искали?
– Е, това клони към безкрая. Непрекъснато се поставям на мястото на неизвестния ми читател. Много ми се иска отнякъде да зърна, когато ме чете като как изглежда. Не веднъж съм казвала, ако не сте чели една книга, не хитрувайте. Излишните любезности са излишни глупости. Всеки автор знае капаните в книгите си. Не можете да минете метър. А пък да не говорим за заетости. Четеш, не защото си айляк.
„Героите, читателите и аз – ние сме рода от първи пояс“, казва Бойка Асиова. От този пояс извират историите ѝ – смес от реално и измислено, от местно и универсално, от конкретно име и безименна съдба. Няма поза, няма страх от истина, няма кокетиране със словото – има отговорност към него.
А Разлог – със своите стари типажи, своите нови лица, с дюкяните, водениците, запеските и мълчанията – не е просто фон. Той е онова място, от което човек си тръгва, за да се връща – с думи, с тъга, с обич.
И ако Бойка Асиова понякога „доизмисля“ героите си, то е, за да бъдат те още по-истински – такива, каквито ни се случват, когато животът няма време да ги назове сам.