Йордан Георгиев: Дупнишки полицаи ме пребиха зверски, живеят все още като в мутренските времена

Здравейте, бих искал да ви споделя, как бях брутално пребит от полицейски служители в град Дупница. Разказът ми ще бъде подробен и дълъг и за това се извинявам предварително, понеже детайлите в случая са от значение.

На 15 юли 2018 г. аз и моите колеги от строителната фирма, в която работех, бяхме командировка в гр. Дупница за полагане на технически подови настилки на обект в града. Пристигнахме с бус от гр. Варна в с. Сапарева баня, където бяхме настанени в къща за гости „Уют”. Настанихме се и слязохме във всекидневната, за да гледаме мача, финала за световното първенство по футбол. През цялото време един от колегите ми, който още от пътуването „се подкара” с доста бира, постоянно се заяждаше с мен за щяло и нещяло. Аз го предупредих да ме остави да си гледам мача спокойно и че не искам да се занимавам с него. Той от своя страна продължи и аз му казах какво мисля за него. Започна да присвива юмруци и в един момент ме удари и аз му отвърнах. Колегите веднага станаха и ни разтърваха. В суматохата явно е паднала стъклена чаша и аз си порязах дълбоко ходилото на единия крак. Излязох в двора на къщата. На тревата имаше масичка със столчета и там седнах, за да не цапам вътре, тъй като ми течеше много кръв. Колегите седнаха при мен. Веднага след това дойде и момчето, с което стана конфликтната ситуация. Стиснахме си ръцете, дори ми помогна да се превържа и продължихме да си пием. Разказвахме си вицове, говорехме си за история, един колега показваше фокуси с карти, все едно нищо не е станало. Взе да става късничко и тръгнахме по стаите, но оставях следи от крака си по пода. Взех един парцал, избърсах след себе си и отново седнах на масичката отвън. Там прекарах цялата нощ, гледах си към планината и си пиех. По едно време реших да се поразходя из неасфалтираните пътища на селото с предумисъла, че от прахта може да ми спре кръвта, а и много ми харесва да се разхождам из селски улици. Тръгнах да се прибирам обратно в къщата и установих, че портата е заключена. Явно собственикът е заключил. Нямаше как да тропам, или звъня, понеже беше около 3-4 часа сутринта и всички спяха. От страни на къщата видях, че има ниска телена ограда, не по-висока от метър, и я прескочих, без да я повредя, скъсам и т.н. Седнах на масичката отново. Мина се малко време и взе да се развиделява. Слънцето изгря и разкри прелестите на Рила. Колегите ми се събудиха и се разщъкаха наоколо. В един момент всички изчезнаха, не се виждаше и чуваше нищо. Собственикът на къщата за гости господин Банков е помолил всички да напуснат, заради случката с мен и колегата ми, за която аз му разказах същата вечер, понеже се е случила в неговия дом и аз бях длъжен да му разкажа. Извиних се и му казах, че нямам вина за случилото се. Размених няколко думи и със съпругата му. Стори ми се приятна жена, усмихната. Та да се върнем на въпросната сутрин. Колегите ми напускат къщата, подканени от униформени полицаи, повикани от Банков, бивш пожарникар, уважаван, с приятели, бивши колеги от районното управление в Дупница. По думите на колегите ми дошлите полицаи, които били дежурни от „Пътна полиция”, идват и ги подканят да напуснат по-бързо къщата под предлога – ние идваме, вие си тръгвайте по-бързо. Цитирам от споделеното с мен от колегите ми: “Айде, вие бегайте, ние че се опрайме тука”.

Въпросните полицейски служители са се качили първо в стаята ми, като са ме наблюдавали отгоре заедно с Банков, ровили са в багажа ми и са ми взели личната карта, след което тримата полицаи слизат долу при мен на масата, където си седя, хващат ми ръцете и ми слагат белезниците зад гърба. В този момент ме бутат на земята и започват да ме ритат зверски, предимно в главата. Виках за помощ, но нямаше кой да ми помогне. Ритаха ме жестоко, скачаха буквално върху главата ми. Набиваха ми главата с пети, единият полицейски служител – 120-130 килограмовият Йордан Костадинов, смени подметката на полицейските обувки с колена и започна да ми скача с колена върху главата, като си стоварваше многократно цялото туловище върху застопорената ми в земята глава, безскрупулно, с цел трайно увреждане. Нали знаете, че с белезници на гърба, няма как да защитиш главата си. Обърнеш се на една страна и в този момент другият полицай ти набива шут в главата. На където и да се обърнеш, си винаги изритан. Започнаха да ме душат с ръце. Другият полицай, участник в побоя – Славчо Шопов, започна да ме души със захват около шията и когато му казах: “Пусни ме, ще ме задушиш”, той ми отговори нагло: „Ама ти още можеш да говориш ли”, и продължи да ме удря с юмруци. След което той се смени с Йордан Костадинов, който ми прихвана главата със задушаващ захват, притеглящ тялото нагоре в хоризонтално положение и така дълго не ме пусна. В тази ситуация беше първото по-сериозно посегателство над живота ми, добре че бях спрях цигарите. При наличието на най-малката форма на астма щях да се спомина, повярвайте ми. Завлякоха в полицейската кола и продължиха да ме удрят и набиват колена през целият път от Сапарева баня до Дупница. Обезобразиха ме. Пристигнахме в Районното в Дупница. Изкараха ме от колата и ме оставиха на една пейка пред Районното, между сградата на стария ресторант и Районното. Изкараха ме от колата и ме доритаха, като ме вкараха под пейката от шутове, която явно не попадаше в диапазона на полицейските камери. Над мен мина и ме прескочи цивилна служителка на Районното с кафенце в ръка и широка усмивка на лицето. Оттам аз, обезобразен, се изправих с белезниците зад гърба и им теглих една „майна качествена”. От главния вход излезе офицер, заместник-началник най вероятно и каза: “Ти кого псуваш, бе”, като мe удари с юмрук в лицето. Аз паднах и той започна да ме рита в главата с излъсканите си обувки шпицарки. Оттам биячите ми, окрилени от ударите, които ми нанесе началникът им, започнаха да ме ритат свирепо в главата и тялото. Включи се и още един полицай, като Йордан Костадинов толкова много се вживя в ролята на бабаит, че свали колана си от панталоните и започна да ме бичува с него от към страната на катарамата. Удряше ме многократно по тялото и главата, за да се докаже пред събралата се аудитория зрители полицаи, насядали по пейките пред Районното, пиещи сутрешното си кафе. Същите служители се забавляваха от сърце. Чуваха се смехове, подигравки, имитации на стенанията, които издавах. След последната порция ритници ми прехвърлиха белезниците отпред и започнаха да ме вдигат и влачат за тях. Помъкнаха ме към болницата, която беше в близост до Районното, като през целия път аз падах, а Йордан Костадинов ме вдигаше нагоре с белезниците и ме удряше пред случайните минувачи по улицата. Все едно тотално бях изложен на публичен линч. Болката в сухожилията на ръцете ми от белезниците беше непоносима. Вкараха ме в болницата, сложиха ме на едни пейки с маса за чакащи, като двамата побойници седнаха от двете ми страни. Започнаха да създават някаква изкуствена суматоха, че аз нещо правя. Славчо Шопов каза: “Седи мирен, седи мирен”, а Йордан Костадинов ме посрещаше с юмрук в лицето. Удряше ме в болницата, когато ми клюмваше главата надолу и заспивах, за да не изглеждам като умрял. През главния вход влезе жена с цивилни дрехи и седна до нас със спринцовка и игла в ръка. Няколко минути след това Йордан Костадинов ме удари отново с юмрук в лицето. Тази жена се възползва от ситуацията, когато съм почти в безсъзнание, наби спринцовката в ръката ми и изтегли кръв, след което стана и излезе през главния вход. Попитах Славчо Шопов: “Защо ме пребихте така”, и той ми отговори: “Скъса ми жилетката”. Аз му казах: “Каква жилетка съм ти скъсал бе, лъжец такъв, ти изобщо не беше с жилетка”.  Той ме погледна и се усмихна подмолно. Оттам ме вкараха в кабинет да ми направят рентген на черепа. После ме заведоха в друга стая при някакъв лекар психиатър. Каза ми да седна и да стоя мирен. Аз легнах на леглото и се учудих защо ми го казва това нещо, като аз нищо не правя. Видях, че същият този лекар си говореше тихичко с полицаите.

Резултатите от рентгена станаха готови и се узна, че нямам тежки черепни фрактури, и ме поведоха отново към полицейското управление. Когато стигнахме пред главния вход Славчо Шопов ми свали белезниците, даде ми личната карта и ми каза: “Аре бегай оттука да не те утепаме”. Аз му отговорих: “Какво бегай от тука бе, защо ме пребихте така, изроди такива”. Призовавах на глас няколко пъти началника на управлението да слезе и да ми се извини пред всички. Отидох при пейките, където седяха сеирджиите, и им потърсих сметка защо седят безучастно и се присмиват, като виждат, че пребиват човек. Жената с кафенцето ми отговори мазно: “Да, ама ние нищо не сме видели”. Измих се на шадраванчето до тях, пих вода и пак отидох пред входа да призовавам началника да слезе долу при мен и да се извини. Славчо Шопов излезе от входа с лист хартия да подпиша декларация, че нямам претенции към тях. Аз му казах, че няма да подписвам нищо и че той повече няма да бъде полицай, понеже ще ги съдя. От Районното излезе униформена полицайка с капитански пагони и каза: “Йордане, аз съм по твоя случай, обвинен си в дребно хулиганство, нека се качим горе да поговорим”. Аз й казах, че никъде няма да се качвам и че ще ги съдя всички. Тръгнах обратно към болницата. По пътя помолих един човек да ми услужи с телефона си и подадох сигнал на тел. 112, че съм пребит от полицаите с белезници в Дупница. Влязох в същата болница и двамата лекари минаха покрай мен. Единият доктор, който ме снима, ми обърна внимание, а другият ме подмина като пътен знак. Сложиха ме на легло, със системи и не след дълго ме превозиха с линейка до болница „Света Анна” в София. Наех адвокат и заведох дело. Те от своя страна ми пускат контрадело и стопират това срещу тях. Остана си в досъдебно производство. Наех друг адвокат, понеже старият се забави с една седмица да изиска записите от камерите и те се самоизтриха автоматично. Не че ги няма в хард диска, но те просто не поискаха да се самосезират. Умишлено забавиха разследването, като акцентираха на измислени обвинения срещу мен. Първите обвинения, които чух срещу себе си, бяха, че във въпросната вечер в Сапарева баня съм разбил предното стъкло на бус с глава, като някакъв терминатор. После съм отишъл и съм откраднал моторче. Ходил съм в дворовете на хората, след което съм се върнал в къщата за гости и съм минал и скъсал оградата, като “глиган” по думите на Йордан Костадинов в съда, и че съм чупил маси и столове. Самите полицаи взимат една светлоотразителна жилетка и я късат на две. Вместо да я скъсат наполовина да изглежда по достоверно, те са се увлекли в късането, за да покажат с каква агресия съм я скъсал с белезници на гърба. В съда започна масово лъжесвидетелстване. Славчо Шопов започна да лъже пред съдийката, че дошли при мен на масата и ми поискали лична карта, а аз съм им казал: “Какви сте вие бе, копелета мръсни”, “Ще ви убия”, и съм замахнал да ударя Славчо Шопов, но той бил се отдръпнал назад и съм пропуснал. Хванал съм светлоотразителната жилетка и съм я скъсал надве, а Йордан Костадинов съм го одраскал по ръката, одраскване, което е получил най вероятно от многобройните удари, които ми е нанасял. Всички тези неща съм ги направил с белезници на гърба. Умело и подло се прикриват зад това, че съм употребил алкохол и лекарите от линейката ми били инжекция с диазепам. Никой лекар не би инжектирал упойващо вещество на видимо пиян човек. Как така ми искат лична карта, след като вече са я взели от стаята ми и този факт се потвърди от свидетели. После те ми били приложили някакви полицейски кунгфу хватки и ми сложили белезниците. После повикали още двама колеги, което е пълна лъжа, както и че са повикали линейка. От самото начало в къщата дойдоха трима полицаи, като двама ме пребиваха, а другият гледаше и им беше шофьор. След като ме задържали, извикали линейка, понеже съм обезобразен и аз такъв съм си бил, още преди да пристигнат те. Това стана ясно в съда, че не е вярно, когато адвокатът ми попита колегите ми дали съм бил обезобразен, преди да дойдат полицаите. В съдебната зала идваха полицаи, които въобще не бях виждал, и всичките акцентираха на лъжата, че съм ги бил заплашвал с думите: “Ще ви убия”, за да ме уличат в тежко престъпление, заплаха за убийство на длъжностно лице. Никога през живота си не съм изричал тези думи и винаги съм ненавиждал хората, които го правят. Промениха графиците в болницата на линейките и организираха медицински екип да дойде и да лъжесвидетелства. Наговориха собствениците на къщата за гости сем. Банкови да кажат, че е идвала линейка и да не казват за побоя в техния двор. Те не били видели нищо. Как така нищо не са видели, като идва полиция в къщата? Казаха в съда, че съм си седял кротко на масата и съм си пиел. В съда г-н Банков започна да се издава къде се е намирал и какво е видял, като съдийката умело го прекъсна, преди да издъни побойниците, и му насложи думи в устата, за да замълчи. Въпросната съдийка Мая Гиздова има пристрастие по делото, понеже дъщеря й е секретар на началника на Районното управление в Дупница, главен инспектор Борислав Динев. В делото срещу мен съдия Мая Гиздова категорично отказа да си даде отвод под предлог, че дъщеря й е била само по заместване при началника Динев. Тази жена въобще си затваря очите за противоречивите показания, които дават двамата полицаи биячи. Те се оплитат в лъжите си, поради причината, че не са се наговорили достатъчно. Съдията обаче ми отреди присъда от 2 години и половина за това, че съм пребит без причина и за това, че са ми нарушени тотално човешките права. Сега искат да ме вкарат в затвора и да оставят семейството ми на улицата. От побоя все още ме боли главата, а стресът и нервите ми идват в повече. Тези пазители на реда си живеят все още със старата идеология от мутренските времена и вместо закрилници тези хора са заплаха за обществото. Най-фрапантното е, че за тях това е нещо нормално и че могат да го правят безнаказано.

Страхувам се много за детето си. Тези хора са способни на всичко само защото съм им създал проблем, че съм си потърсил правата. При последното ни посещение на мен и адвоката ми в Районната прокуратура разследващият полицай Екатерина Иванова, която води досъдебното производство срещу двамата полицаи, които ми нанесоха побоя, установихме, че са изчезнали и най-вероятно унищожени от папките заключението на съдебномедицинската ми експертиза, която определя нанесените ми травми като средна телесна повреда, и експертиза на доцент от „Правителствена болница“ за синините по тялото ми, отговарящи на белези от полицейска палка. Сега досъдебното производство се води за нанасяне на лека телесна повреда, поради липсата на тези документи оригинали и по този начин всички улики срещу полицаите са унищожени. Ако не ви е направило впечатление по-горе, единият от полицаите биячи – Йордан Момчилов Костадинов, е единият от двамата полицаи, покрили Георги Красимиров Градевски -Конана, който нанесе побой на сина на журналистка в дискотека „Фейс“ в Дупница.

Директорът на РУ – Дупница Б. Динев: По жалбите на Й. Георгиев са правени проверки, нарушения не са установени

Репортер на “Струма” се свърза с директора на РУ – Дупница Борислав Динев за коментар по случая с Йордан Георгиев от София. Ето какво заяви полицейският шеф:
“Случаят е от 2018 г. Й. Георгиев е задържан поради факта, че е изпочупил стъкла и огледала на паркирани автомобили пред къща за гости в Сапарева баня. Полицаите са действали по неотложност, защото младият мъж е буйствал. Йордан Георгиев два пъти е пускал жалби, по които са правени проверки на полицаите Славчо Шопов и Йордан Костадинов и на ръководството. Проверяващите са установили, че няма нарушения от страна на полицаите и на ръководството. По този случай е образувано досъдебно производство срещу Й. Георгиев”, заяви директорът на РУ – Дупница Б. Динев.в.Струма