Иван Сотиров: Партиите са "А" отборът на олигархията
В България са нарушени механизмите на приемането на законите. Те не се пишат от законодателната, а от изпълнителната власт, с което се нарушава разделението на властите.
Законодателният нихилизъм
Правният нихилизъм у нас се дължи на липсата на дълга държавническа традиция. Ние имаме един опит след освобождението от османско владичество за няколко десетилетия да формираме държавност, но след това идва комунистическият режим, който унищожава всички тези усилия. Това една трагедия, защото българският народ направи истински подвиг. За няколко десетилетия от края на XIX до средата на ХХ век България, въпреки превратностите на съдбата и неуспешните войни за национално обединение, се превръща в модерна страна с висок растеж, изпреварвайки своите съседи, които са се освободили много по-рано от нас.
Комунизмът разрушава тези усилия. Под външно влияние този режим целенасочено унищожава националния елит. Целта му е да ни превърне в едни хора „хому съветикус“, част от голямата съветска сфера на влияние, в която господства комунистическата идеология и няма никаква идентичност. Нишката е скъсана, и дори след падането на режима на 10 ноември 1989 г. не бе създадена правна култура. В нормалните страни демократичната култура се е формирала не от раз, а в продължение на векове. Много често за нея е платена висока цена – революции, войни и др.
Развитието ни през последните 30 години премина при съпротивата на старата комунистическа номенклатура, която успя да аранжира така наречения преход. По същество той представлява чиста перестройка/преустройство на старата комунистическа номенклатура в нова олигархия. Сега виждаме, че всички политически партии, които на различен етап са управлявали, си прехвърлят олигарсите и говорят за тях като нещо, което е дошло от космоса. По презумпция, олигархията е сливане на политическата и икономическата власт, тя няма как да съществува без активното участие на политиците. Днешните олигарси са създадени през последните 20-30 години. Много е трудно да се излезе от този порочен кръг. Ние, като барон Мюнхаузен, който се е извадил от блатото, хващайки се за косата, чакаме този политически елит да ни извади от блатото, но той не е решението, а част от проблема.
В България е създаден целенасочен законодателен хаос, за да няма стабилност на законодателния процес. Непрекъснато се сменят правилата. 30 години не спира смяната на законодателството, дори се усилва. В последните години се наблюдава как в рамките на една пленарна сесия един закон се сменя по няколко пъти и то чисто лобистки. Говори се, че всичко е прозрачно – има обществени обсъждания, заседанията могат да се гледат онлайн, но обществото – и даже специалистите, и депутатите – не могат да насмогнат да осмислят това, което се прави при такова темпо. Когато ти непрекъснато сменяш правилата на играта, тогава няма правила. Непрекъснатата смята на законите означава, че няма закони, защото всеки, който има мнозинство или влияние в определен момент, може да промени закона така, както му изнася на него и на бизнес кръговете около него.
Администрацията, а не парламентът пише законите
В България имаме реално нарушаване на механизмите на писане на законите, така че се нарушава принципа на разделение на властите. Парламентът няма капацитет да извършва този огромен обем от законодателна дейност. Основните законопроекти се внасят от правителството. В правителството те се изработват от средния ешелон на администрацията, защото не всички министри са компетентни да пишат закони. Те могат да имат някакъв общ политически поглед, но дори и да са специалисти, тази огромна работа се извършва от администрацията. Независимо от това какво се говори, че всяка партия си назначава протежета, в България няма чак толкова много кадри, за това се случва често представителите на тази администрация да се пребоядисват, голяма част от нейните експерти се снишават и си изпълняват задачите. Те изготвят законите. Излиза, че администрацията и министрите, т.е. изпълнителната власт, за която законите трябва да са някаква рамка, която да определя правилата, ги пишат и след това внасят в парламента. У нас, който спечели изборите има и парламентарно мнозинство, обикновено премиерът е и ръководител на това парламентарно мнозинство. Той политически може да нарежда на депутатите и парламентарната група как да гласуват и в сега виждаме как буквално за няколко дни едни законови промени могат да минат през пленарна зала. При този хаос как можем да искаме от хората да имат уважение към закона, когато той се мени непрекъснато. В утвърдените западни демокрации съществуват закони на 200-300 години, които не са променени. Един закон се обсъжда. В Рим е съществувала практиката един закон първо да бъде пуснат за една година в действие и след това, ако даде добри резултати, се приема окончателно. Преди 2000 години хората са постъпвали мъдро.
Партиите – олигархично-корпоративни структури
Законите трябва да следват и отразяват обществените отношения. Когато настъпи драстична промяна на тези отношения, която не може да се предвиди, тогава политиците правят закон, който да отговаря на проблемите и ценностите на обществото. А у нас е обратното, – чрез тях се моделират обществените отношения, които по същество защитават единствено някакви бизнес отношения. В България вече няма партии в класическия смисъл, те се превърнаха в олигархично-корпоративни структури и те стоят на върха на хранителната верига. Тези олигарси, които се подмятат, са „Б“ отборът, „А“ отборът на олигархията са самите партии, защото те вече са структурирани като групировки.
Мина романтичният период от началото на прехода, когато имаше хора, които вярваха в идеи и се опитваха да правят политики. Това бе до 1997 г. Последните премиери, които си вярваха, че могат да преборят олигархията, бяха Филип Димитров /1991-1992 г./ и Жан Виденов /1995-1997 г./, които бяха свалени от власт. Първата победа на олигархията беше правителството на проф. Любен Беров /1993-1994 г./, което замени това на Филип Димитров, защото не искаше да играе по правилата на олигархията. Въпреки това Димитров и Виденов решиха да дръпнат шалтера на този модел, защото не само в СДС, но и в БСП, въпреки всички нейни недъзи, имаше политици, които имаха инстинкт и държавническо мислене. Имаше съгласие, че този олигархичен модел не трябва да продължава, да се махне Беровия кабинет и да се върви към политически сблъсък, и който спечели, той да управлява. Виденов, обаче, се провали, защото неговата партия генетически беше обременена да не може да реши проблема, защото олигархията тръгна от нея. Трагедията бе, че стратезите на БСП – и Александър Лилов, и Андрей Луканов, въпреки вътрешните си битки, съзнаваха, че БСП е твърде консервативна, за да бъде носител на тези реформи, които смятаха, че трябва да се направят, за да се трансформира системата. За това те през цялото време повече инвестираха в хората и формирането на опозицията. През цялото време те разполагаха с огромния информационен ресурс, а срещу тях бяха хора ентусиасти, ние дори нямахме сериозни дисиденти. Те имаха една проста задача да не допуснат автентични хора с ценности да оглавят опозицията, които да имат визията как да се реформира България истински, а не да се извърши тази имитация. /БГНЕС
———-
Иван Сотиров, народен представител от СДС в 37 ОНС и в 40 ОНС. Председател на сдружение “Достойнство, отговорност, морал”. Анализът е направен специално за Агенция БГНЕС.
Иван Сотиров, народен представител от СДС в 37 ОНС и в 40 ОНС. Председател на сдружение “Достойнство, отговорност, морал”.
