Иван Гранитски: Ботйов - великата Национална душа, другото име на Отечествената доблест!

Иван Гранитски

Христо Ботйов е действително необикновеният образ на оная епоха, която 
със своята самоотверженост, със своя дух, бунтуващ се против всички 
казионни, конформистки и ограничителни правила, се противопоставя на 
гнусната философия на „преклонената главичка, която сабя не сече“, на 
подмазваческото отърчаване в конака, на ибрикчийското сладострастно 
славословене на силния на деня. 

Но Ботйов е и възвишената идеалистична 
контратеза на натруфените, надути и изкуствени цветя на моралистичните 
компромиси на всяко ново време, което разчита на ерзаца, а не на истинското. 
Всяко разкрепоставяне, всяко съживяване на независимия политически 
живот е свързано с две възможности: първо, свободата, мотивирана от 
благородни и безкористни идеи, и второ, своекористно изкривяване и подмяна 
на истинското с имитационното, на благородното с омерзителното. 

Или както 
казва Иван Вазов: „... Свободният политически живот може да даде рождение на талантливи държавници или на шумящи или безидейни демагози, но не  може той да роди ни Раковски, ни Любена Каравелов, ни Ботева, ни Каблешкова, ни Коча Чизмарят от Перущица. 
Героите и нравствените великани 
нито могат да растат, нито трябва да се търсят в днешно време: това ще да бъде и смешно, и безсмислено. Само една благоприятна почва съществува за такива 
цветя: борбата за свободата. Наслаждение от свободата, спечелена вече и от други, дава пища на съвсем друг род знаменитости: те са толкова по-лесни и по-многочислени, колкото опасностите са по-малки и личните 
самопожертвувания ненужни.“ 

Христо Ботйов е не само първата и най-ярка манифестация на българския 
расов гений, както твърди Гео Милев, но и най-категоричното доказателство, че 
е невъзможно да се създаде нова държава, възкръснала от руините на 
дълговечното робство, без икони, нравствени идоли, социални пътепоказатели. 

Войводата поет въплъщава в същото време и неизкоренимата способност на 
българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самовъзкресява 
след столетия чуждо иго. Ето на този удивителен и уникален генетичен код е 
представител Христо Ботйов. И затова той е огнедишащото сърце на 
националната и социалната революция, докато Апостола Левски е разумът на 
тази революция. 

Съвсем неслучайно днес, в началото на ХХI век, ние припомняме 
разсъжденията на народния поет Иван Вазов за нашия герой: „... Вечно 
безпокоен, бунтующ се против всичките приети правила, традиции и обществен 
морал, той стана невъзможен и въоръжи против себе си обществото... Само в 
разгулната и родна атмосфера на хъшовете, в кръгът на които можеше свободно 
да диша, той се чувствуваше в елемента си. Той си ги подчини всичките чрез 
духовното си превъзходство. Той радостно делеше с тях глад, лишения и 
неизвестността за утрешний ден, както и надеждата да развее хайдушкия 
байрак в Стара планина. 

Без съмнение ние неспирно, весден трябва да мислим за нравствения пример, 
величавото героико-историческо присъствие и лична неудържима харизма на 
автора на „Борба“, „На прощаване“, „Хайдути“, „Моята молитва“, „Смешен 
плач“ и „Политическа зима“, ако искаме да се самоутвърдим като достойна и 
независима българска нация през ХХI век в рамките на Европейския съюз. 

Христо Ботйов е другото име на отечествената доблест, другото име на 
националната идентичност, другото име на расовия български гений. 
Мислейки за Ботйов в тези му величави духовни ипостаси, ние разсъждаваме 
за себе си, за своите собствени чест и гордост, за постоянното възкресение на 
България, на великата национална Душа! Епицентър