Ирина Жерева: Във всеки репортаж оставям частица от себе си

Дали в сутрешния блок, обедните новини или централната вечерна емисия на bTV гледате какво става в Югозападна България, вниманието ви винаги е приковано от кореспондентката на телевизията Ирина Жерева. Това крехко синеоко момиче с нещо напомня на Левски, защото ако сутринта е била в Гърмен, на обяд ще е някъде из Кюстендилския край, за да чуе болката на производителите на череши, или следобеда ще е скочила вече в Гърция, за да отрази атмосферата там по време на криза. Ще я видим да прави репортаж по време на рафтинг в буйните води на Струма или пък за нещо случило се на магистралата със същото име. 
 

Ирина е като хвърчащия холандец, а репортажите са запомнящи и дълго време карат  хората да се замислят как живеят сънародниците ни в един от най-красивите и пълен с българщина край. За нея най-добре говори работата й, която вече я е направила известна не само в нейния роден край, а и навсякъде. Наскоро, сподели тя за сайта на СБЖ, била на някакво гости и там един от малчуганите й казал: „Аз теб те познавам.” На въпроса й откъде, отвърнал: „От новините.” Е, каква по-голяма награда за един журналист от тази, когато неговата работа кара дори и децата да го запомнят.  

- Беше ли предопределен пътят ви в журналистиката, Ирина? Защо я избрахте и тръгнахте с хъс в нея? 

- Никога не съм мислила, че ще работя нещо друго. Дори и като съвсем малка не съм имала стандартните момичешки мечти да стана балерина или художничка например. Въпреки че ходех на уроци по танци, правих опити, неуспешни, да свиря на пиано и рисувах. Около мен имах добри примери - баща и дядо журналисти и майка библиотекар и още в почти в тийнейджърска възраст започнах да водя предаване в Радио Благоевград. Скоро след това разбрах, че телевизията е моята страст и вече 13 години съм кореспондент на БТВ.

- Какво мислите за „родовите” професии? Все още битува мнението, че това е ”уреждане” на потомците. Какви качества трябва да притежава журналистът „по наследство”, като знаем, че за тази професия са необходими ярки личностни качества? 

- Това ми прилича на поговорката: „Гроздето е кисело, щом е високо”. Всъщност наследниците на лекари е съвсем естествено да станат лекари, така както и наследниците на журналисти - журналисти. Не заради нещо друго, а затова, че още от деца са получили основата на професията. В интерес на истината моят баща не ме е „уредил” на работа, нито в радиото, въпреки че именно там беше прекарал 20 години от живота си, нито по- късно в телевизията. Когато кандидатствах в Агенция „Стуарт”, която по- късно сключи кореспондентски договор с БТВ, за три места се борихме 65 души. Това беше през 1999-а година и аз бях бременна с първото си дете. Тогава трябваше да работя за радио „Ритмо” и спечелих мястото, без въобще шефът ми Стоян Реджов да знаеше кой е баща ми.
- Журналистите в рода Жереви не са малко. Кой ви е най-близък по натюрел и позиция? С какво са запомнени те?

- Всъщност макар и много, сред нас няма двама, които да работят един и същи вид журналистика. Чичо ми Румен Жерев е фоторепортер, братовчед ми Самуил поддържа уебсайт, а баща ми отдавна не се занимава с журналистика.
- Не знам близък родственик ли ви е Георги Жерев, който, доколкото си спомням, в тоталитарните времена публикува за първи път у нас материал за сталинските лагери. Сп. „Септември” беше разгромено, а главният редактор и авторът си платиха скъпо за това. Какво знаете за случая и какъв пример е за този, който иска да е истински журналист вчера, днес и утре?

- Георги Жерев е мой дядо по бащина линия и връзката ми с него е много силна, дори и повече от 10 години след смъртта му. Той издъхна в ръцете ми и последните му думи бяха: „Велико нещо е животът, велико нещо е семейството”. Но всъщност материалът за сталинските лагери е написан от един от най-добрите му приятели и съименник - писателя Георги Божинов, който имаше същия остър език. Авторът, заедно с главния редактор на сп. „Септември” са уволнени, Божинов остава без работа за 7 години.
- Пиринският край е край патриотичен. И сега там, както и на други места в страната, етническите проблеми са актуални. Вие винаги сте в центъра на тези събития, трудно ли се казва истината за случващото се?

- Предполагам имате предвид случая с Гърмен. Истината винаги има две лица и аз се стремя да бъда обективна. Когато обаче в един подобен спор няма доволни от начина на отразяване, значи съм си свършила работата.
- Историята или съвременния живот, днешните събития и проблеми? Кое е приоритетно в работата ви като журналист и какво искате да покажете, да отстоите? 

- Аз работя основно за новини и затова приоритет са ми събитийните теми. Във всеки репортаж оставям частица от себе си, а има и такива, които няма да забравя цял живот.
- Имате ли свободата да кажете и покажете това, което смятате за важно? Някой опитвал ли се е да ви диктува, ограничава?

- Никой до сега не е правил опит да ми постави ограничения и се надявам тази свобода да продължи.
- Как делите времето си между местната телевизия „Дартс” и репортерството за bTV? И каква е разликата да работиш в централна или в регионална медия?

- Покрай работата ми за БТВ съм много ангажирана и затова съм оставила по-младите колеги, които нямат много ангажименти, да правят местните репортажи. Естествено помагам с каквото мога.
- Столична или провинциална журналистика – кое е по-истинско?

- Аз не деля журналистиката на национална и местна, още по-малко пък на столична и провинциална. Изключително съм доволна от факта, че в последните години националните медии обръщат много внимание на събитията, които се случват в страната. Защото София не е България!
- Кое събитие (репортаж) ви донесе най-силно професионално задоволство? А има ли такива, за които съжалявате, че сте ги представили по този начин?

- Не мога да определя кой репортаж ми е донесъл най-голямо професионално задоволство. Мога да кажа кой ме е разтърсил така, че още не мога да се събера. Това е случаят с едно малко дете от село Пашови, което имаше тумор в главичката. Родителите му буквално бяха хукнали, с детето на ръце, към клиника в Турция, за която бяха разбрали, че може да му помогне. Но не бяха взели пари. А всичко става с пари. С помощта на БТВ и нашите зрители, непосилната за семейството сума беше събрана за ден и детето беше оперирано. Плаках, когато бабата ми разказваше историята, плаках и когато семейството се върна и направихме продължение. И може би подсъзнателно не продължих да питам за детето. Наскоро случайно разбрах, че е починало, около 2 години след операцията.
- Как минава един ваш работен ден? Кои са предпочитаните ви теми и жанрове? И поддържате ли връзка със зрителите?

- Всеки мой ден е различен. Има дни, в които ставам в 3 часа, за да отпътувам за поредната жива връзка. Понякога се прибирам след полунощ. Колкото и странно да звучи, нямам предпочитани теми, защото и да имах, няма как да се посветя на тях. Колегите, които работят в новините, трябва винаги да са готови да хукнат за поредното събитие и нямат много време да мислят дали им харесва или не. Просто го правят по най-добрия според тях начин. Определено обаче мразя да отразявам катастрофи. А връзка със зрителите поддържам с години, даже някои се превръщат в мои приятели. Затова и когато преди дни при опит да прехвърля телефонните номера в новия си телефон и ги изгубих, бях много разочарована. Затова тук е мястото да кажа на всички, с които ме свързва работата или личният ми живот, да ме потърсят.
- Какво си мислите и казвате, когато застанете пред камерата? Усещате ли очите на зрителите „от другата страна”? И коя е най-интересната случка в работата ви?

- Микрофонът е отговорност! Това научих още в радиото от един мой колега, който сега се занимава с пиара на звездите. Но камерата е още по- голяма отговорност. Затова когато заставам пред нея, се опитвам да се видя от другата страна. А сред случките в работата не мога да отсея една, защото почти всички са интересни. Затова обичам да казвам, че аз нямам нито един ден трудов стаж. Защото обичам това, което работя.
- Какво е за вас Ковачевица? И с какво привлече куп изявени творци? Нещо свързва ли я с професията?

- Ковачевица е любимото мое село, мястото, където съм израснала. Още от малко дете прекарвах цялото лято там, под грижите на баба Ирина и дядо Георги. За мен той беше повече от баща, а аз за него бях дъщерята, която никога не е имал. Бяхме компания от повече от 10 деца и детството ни беше незабравимо. Такова детство искам за децата си, но те няма да го имат. Защото днес компютрите, таблетите и телефоните изместиха селския двор и играта на стражари и апаши. Въпреки че имахме вечерен час, всяка вечер, след като дядо заспеше, излизахме навън, катерейки се по тиклите на покрива, за да излезем от затворената къща. Мислехме, че ще го излъжем, но и до ден днешен вярвам, че той е знаел за нашите нощни похождения. А той си мислеше, че му вярваме, че може да прескача къщата, а всъщност излизаше от подника, разперил шлифера си. А аз, нали го обичах ужасно много, дори и пред себе си признавах, че това е измама. Що се отнася до творците и Ковачевица, те я харесваха, защото в нея има история. Днес обаче комерсиализацията е на път да погуби това иначе уникално село.

източник: SBJ-BG.EU