И нека в този несигурен изборен ден си спомним за един истински феномен в българския политически живот- Петко Каравелов: 25 години в служба на България
Същевременно Петко Каравелов преживява два преврата и един контрапреврат. Два пъти лежи в затвора по времето на режима на Стефан Стамболов, като втория път е осъден на 5 години затвор за участие в убийството на министъра на финансите Христо Белчев. Нееднократно неговите партии претърпяват разцепления и бившите му приятели се превръщат в най-големите му врагове. Не е привърженик на агресивната националистическа политика, поради което е обявяван от противниците си за национален предател.
На власт или в опозиция, в изгнание или в затвора, този бележит деец е за демократичен порядък, вътрешна самостоятелност и външна ориентация към Русия. За него Симеон Радев пише: „Той бе останал толкова ненакърнен в своята умствена сила, колкото и в твърдостта на своите принципи.“
Кратки биографични бележки.
Особености на характера на Петко Каравелов
Петко Каравелов е роден на 24.03.1843 година в Копривщица и е по-малък брат на известния български революционер Любен Каравелов. Получава много добро начално образование в копривщенското класно училище при Найден Геров, а след това известно време живее в град Енос, където посещава местното гръцко училище. Едва на 16 години заминава за Москва при своя по-голям брат Любен. Там завършва Правния факултет на Московския университет, слуша и лекции в Историко-филологическия факултет. Прекарва огромна част от времето си в четене, чете на руски, френски, английски и немски език. Изкарва си прехраната като частен учител, работи и като преподавател по история и география във военната прогимназия в „Червените казарми“. В Москва бъдещият държавник се движи основно в кръговете на руските западноориентирани либерали и нихилисти, но е в контакт и с местните славянски комитети. Именно по препоръка на Московския славянски комитет той е назначен за вицегубернатор на Видин по време на Освободителната война. Веднага след връщането си в България, Петко Каравелов се включва в бързо развиващия се политически живот в страната. Всъщност, той е един от основоположниците му.
Петко Каравелов има сложен характер, който му създава множество проблеми и врагове през годините. За него приятелят му Георги Генадиев казва: „Тоя човек с необикновени дарби имаше и големи слабости и най- голямата от тях беше невъздържаният му език. Когато се получеше някоя тревожна или неприятна вест, закрачаше из стаята и без да обръща внимание кой го чува, изливаше грозни закани. В неговите уста дейците на съединението бяха дечурлига, вагабонти, които тъй щял да ги направи, инак щял да ги направи. Тия нещастни думи се разнасяха и озлобяваха един срещу други хора, които бяха живели в най-тясно приятелство. А най-болното място за дейците бе, че Каравелов не ги викаше, не се съветваше с тях, някакси ги презираше, когато князът не пропускаше случай да им отдаде уважение.“
Външният вид на копривщенецът също е под всякаква критика. „Мие само очите. Сапун не видех. Две-три плискания, тоалетът му готов. Руските нихилисти от онуй време не смятаха, че чистотата е задължителна за сериозните хора. Нито спретността и чистото облекло... Студентите-нихилисти от онези времена носят дълги, нестригани от месеци рошави коси, неподстригвана, несресана брада, непрана риза, често от цветна материя, да не личи кирта по нея... По облекло, по същност цял живот си остана нихилист... Пуши много. От много пушене пръстите му всякога жълти, като с къна боядисвани. Поразява познати и непознати с нервността си. В минути на раздразнение отива до крайности.“
Едва ли някой си представя, че човек с подобно описание може да бъде назначаван четири пъти за министът-председател и неколкократно да печели доверието на българския народ. Как тогава да си обясним този феномен?
Една от основните причини е, че нему са чужди шуробаджанащината и раздаването на политически и административни постове на близки и приятели. Въпреки високите позиции, които заема, видният копривщенец се държи земно с обикновените хора, общува седнал до тях на земята, пътува с обикновени пътнически вагони, говори на елементарен народен език. Близостта до народа, наред с абсолютната честност и безкористност на Петко Каравелов, са двигателите, които задвижват неговия успех. Обстоятелството, че въпреки политическите преследвания и физическото насилие, на които е подложен от своите врагове, той не изменя на принципите си, му създава ореол на светец в борбата за запазване на конституцията и демократическите принципи. Действията му не винаги са правилни и в определени случаи забавят развитието на страната, но нима има безгрешни хора. Демагог и нерешителен, честен и самоуверен, немит, но влиятелен, Петко Каравелов играе съществена роля в построяването на модерната ни държава.
Търновската конституция
Петко Каравелов не се възползва от възможността като висш чиновник да влезе по право в Учредителното събрание, а е избран на преки избори в Русе. Благодарение на високото си образование и ораторските си умения става негов подпредседател. Реторическите му умения и острият му език бързо го правят популярен и около него се концентрира един кръг от хора, сред които безспорни патриоти като Петко Славейков и Драган Цанков, с които дава началото на Либералната партия в България.
В Учредителното събрание защитава тезата за колкото се може по-голяма възможност на народа да участва в управлението и води борбата срещу идеите на консервативно мислещите депутати. Твърдо се противопоставя на техните предложения за двукамарен парламент, непреки избори и по-широка власт на княза. Използвайки свободолюбивите чувства на българите и радостта им от постигнатото Освобождение, Каравелов успява да наложи еднокамарния парламент, който с всички свои плюсове и минуси остава и до ден днешен водеща институция в държавата ни. Със своята ерудиция и авторитет, с ярките си речи и оригиналните си предложения, либералният водач налага принципите на демократизма, на разделението на властите и прякото избирателно право като основополагащи в основния закон на Княжеството.
Петко Каравелов добре осъзнава важността на конституцията за бъдещото развитие на страната и какви неприятности могат да се породят от недоизпипаните моменти в нея. Въпреки демократичния й облик, в конституцията има много противоречиви членове, които според него трябва да бъдат променени. Той умело защитава правото на Народното събрание да определя министрите и те да са отговорни пред него, важността Народното събрание и Великото народно събрание да се свикват регулярно, а не по усмотрение на княза. В този смисъл целта на Петко Каравелов не е в никакъв случай да не се допуска промяна на конституцията, но ако има възможност, тя да стане още по-демократична.
По време на Режима на пълномощията (1881-1883) Петко Каравелов и Петко Славейков се установяват в Пловдив и оттам продължават борбата за защита на Търновската конституция. Назначен за учител в Пловдивската мъжка гимназия, копривщенецът става любимец на учениците си и формира около себе си кръг от съмишленици, които в последствие ще се превърнат във верни негови последователи. В брилянтната си студия „Българската конституция и предлагаемите в нея изменения от Консервативната партия“ той ерудирано критикува предложените изменения в конституцията и доказва тяхната несъвместимост с българските условия. Основната му теза, поставена там, е: „Една камара, съставена от представители, избрани от народа, в случай на нужда ще се осланя на самия народ. По тази причина, колкото по-широко е въведено всеобщото гласоподаване, толкова по-силно и по-независимо... ще бъде събранието – якостта на сградата зависи от широчината на основите.“ След време ще се окаже, че самият той не спазва това свое твърдение и ограничава избирателните права на части от населението.
През всичките си 25 години в политиката, Петко Каравелов се ръководи от принципа: „Самоуправление на народа като единствен извор на властта; Народното събрание като единствен представител на народа, а това народно представителство да ръководи народното правителство – това е духът на нашата конституция“. На практика, обаче, в много от случаите Каравелов не се съобрзява с Народното събрание, управлява по няколко министерства едновременно и твърдо нарушава принципа на разделение на властите. Своеобразна кулминация са гласуваните по време на първия му мандат извънредни пълномощия, които дават право на правителството да приема закони без санкцията на Народното събрание. Специално е уточнено, че тези извънредни пълномощия важат само за неговото правителство. Той, дори в определени моменти, си позволява да изпълнява функциите и на съдебната власт.
Петко Каравелов уважава княжеската институция, но е твърдо против абсолютната власт на княза. Дори и когато изпада в абсолютна изолация, той не се отказва от тези свои възгледи. Защитава тезата, че министрите трябва да се избират от Народното събрание и да са отговорни само пред него. Държавният глава е князът, но той не управлява еднолично, а чрез министрите. Всички княжески укази трябва да бъдат подписани от тях преди да влязат в сила. Докато голяма част от политическия ни елит се разделя около личността на княза, и при управлението на Батенберг, и при това на Фердинанд, Петко Каравелов остава верен на своя прагматизъм и се интересува единствено от ползата на народа: „За мен династията не значи нищо, аз се държа с народа, князовете в Европа са много, а народите малко.“
При управленията на Петко Каравелов политическият живот се развива в рамките на законността и легалността. Цензурата, шпионирането и политическите преследвания са непознати, конституцията се зачита. Това не са прояви на мекушавост, а истинска демокрация и уважаване на човешките права и свободи. „Нито съм бил терорист като власт, нито сега като партизанин.“, заявява той по време на процеса срещу него през 1892 година.
Идейни възгледи
Петко Каравелов е прагматик. Той винаги се води от интересите на държавата. Тези интереси твърде често той свърза единствено със собствените си разбирания и не обича да му противоречат. Не възприема партийните програми и дори заявява: „Аз нямам нужда от програма. Аз сам съм една програма.“ В това изказване може да се открие перекомерно самочувствие, но нека не забравяме, че почти всички партии през този период са основани главно на личностен принцип. И наистина неговото име представлява една жива програма - във всички свои действия той се ръководи не от личната си изгода, а от нуждите на държавата. Поради това е много трудно да бъде вкаран в познатите ни рамки „русофили-русофоби“ и „либерали-консерватори“.
Каравелов получава образованието си в Русия. Може дори да се каже, че там се формира като личност. Но крайното русофилство, подобно на това на Драган Цанков, не му е присъщо. Според копривщенеца България няма как да води активна външна политика без сътрудничеството на Русия и славянската империя е естественият съюзник на България срещу проникването на австрийското икономическо, политическо и финансово влияние. Обявява се срещу издигането на Фердинанд за княз, именно защото смята, че интересите на народа, в случая добрите отношения с Русия, са по-важни от една династия.
Същевременно, обаче, по време на Режима на пълномощията Петко Каравелов заема твърд антируски курс и остро критикува руската политика. Русофобските му речи правят голямо впечатление както на учениците му, така и на руските представители в Източна Румелия. Нужно е да се отбележи и фактът, че всички опити и искания на влиятелното руско консулство в Пловдив Каравелов да бъде изгонен срещат твърдия отпор на властите в Източна Румелия. И не само това, но благодарение на големия авторитет, с който се ползва, видният копривщенец дори е избран за кмет на Пловдив.
Петко Каравелов е един от основателите на Либералната партия и неин лидер. Но дали по убеждения той е твърд либерал? Либерализмът, който изповядва Петко Каравелов, се различава много от традиционния либерализъм, който се обявява за пълна лична свобода и колкото се може по-малка намеса на държавата в живота на хората. Напротив, според копривщенецът държавата трябва да е силна и именно тя, а не частната инициатива, трябва да е водеща. На Каравелов са чужди бързите и радикални реформи, той уважава миналото на народите и смята, че развитието им е дълъг процес, който се съобразява с тяхната история. Не вярва, че народите са способни на резки скокове в своето развитие. Всъщност, според Симеон Радев, той е консерватор с модерно мислене и богата научна култура.
Вътрешна политика
Петко Каравелов заема поста министър-председател четири пъти, като всеки път оглавява и Министерството на финансите. Привърженик е на строгата бюджетна дисциплина и на максимата, че държавата не трябва да харчи повече от това, с което разполага. Финансовата му пестеливост е пословична и често критикувана, но по негово време държавата не познава дефицити и фалити. „Колкото по-точен, по-ясен и по-строг е законът за отчетността, колкото по-тесен е кръгът, в който трябва да се движат министрите, толкоз по-добра гаранция има, че народната пара няма да се прахосва безполезно.“
Петко Каравелов провежда политика на умерен протекционизъм. За него Симеон Радев казва: „В българския политически живот не бе имало човек, тъй фанатично враждебен на всяка намеса на чужденците в работите на България.“ На него дължим един от най-важните закони, приети веднага след Освобождението – този за Народната банка. При обсъжданията му в Народното събрание, той за пореден път успява да се наложи над консерваторите и да възпре опитите за създаване на акционерна банка: „Никаква акционерна банка няма да направим, защото както и да я правиш, все в конце концов акциите попаднуват в ръцете на тия, които имат повече пари, а те са чужденци.“ В изпълнение на принципа за колкото се може по-голяма самостоятелност на държавата, копривщенецът започва процедурата по изкупуването на железопътната линия „Русе – Варна“. В съгласие с тези свои идеи, през 1884 г. видният държавник изработва програма за строеж на линията Цариброд-Вакарел без външен заем, а чрез вътрешните ресурси на Княжеството.
Петко Каравелов се обявява за вдигането на митата на стоките, които не могат да се произвеждат в България, защото правилно разбира, че поради особеностите на българското общество, увеличението на цените им ще засегне само богатите хора, а приходите на държавата ще се увеличат. Не се обявява абсолютно против тегленето на големи държавни заеми, но казва, че ако това се прави, то парите трябва да бъдат инвестирани в сектори, които ще осигурят възвръщаемост на средствата. Противник е на това да се строи нещо, просто за да го има. Почитател е на едно равномерно и планирано развитие: „Преди да решим за една линия, трябва да помислим за всички други линии, които ще се градят в България“
Рационалността на Петко Каравелов не винаги е полезна и се проявява в пълна степен във вижданията му за развитието на българското образование. Той не е съгласен с бурното развитие на училищната мрежа, защото смята, че държавата не разполага с необходимия брой учители. Въпреки че той самият неведнъж е правил планове за основаване на висше училище, Каравелов се обявява против него в първоначалния му вид, защото то е създадено без ясна визия за бъдещето.
Възгледите му за земеделието предопределят селскостопанското развитие на страната далеч след неговата смърт. Споделящ твърдението на Джон Лок, че свободата е възможна само когато хората имат собственост и солидни права върху нея, Петко Каравелов се обявява за оземляване на българските селяни: „Необходимо е земеделецът да се направи стопанин не само на своя труд, но и на обработваната земя.“ Това превръща България в страна на дребни стопани, ползващи се с неприкосновеност на собствеността. В продължение на политиката си за подобряване на живота и икономическото положение на селяните, Петко Каравелов прокарва в Народното събрание Закон против зелениката и Закон за соватите.
Външна политика
Видният копривщенец често е обявяван от политическите си противници за предател на националната кауза. Основания за тези твърдения им дава резервираното му отношение към Съединението и категоричното му обявяване против организирането на чети, които да действат в Македония. Но всъщност Петко Каравелов е един от малкото български политици от онова време, които имат обективен поглед върху българския национален въпрос. Той осъзнава сложното международно положение на младото княжество и, че всяка необмислена постъпка може да има необратими последици. Настоява за изпълняването на Берлинския договор по отношение на Македония, но това няма как да стане когато България постоянно се компрометира от опиянените от идеята за незабавно обединение на всички български земи революционери.
Каравелов не се пъчи с емоционални речи за обединението на българите, а смята, „че съединението не се нуждае от никаква проповед и пропаганда, защото то е близко до всяко българско сърце и желано от всеки българин... с огън не трябва да се играе, че трябва да бъде после сигурна подкрепата на Русия, за да се извърши тоя акт без заплахи и опасности за България.“ Въпреки че с тази своя предпазливост дава предимство на своите противници, Каравелов осъзнава отговорността, която носи, и поставя интересите на Отечеството над своята популярност.
Копривщенецът не подкрепя прибързаното обединение между Княжество България и Източна Румелия, без да бъде осигурена подкрепата на Великите сили и в частност на Русия, но когато то е факт, прави всичко възможно за защитата му. Той не се поддава на призивите на организаторите на акта за „всичко или нищо“, а чрез умела дипломация и склонност към компромиси успява да успокои Великите сили, което довежда до международното признаване на Съединението. Относно отстъпването на Кърджали на Османската империя на 11.06.1886 година заявява в Народното събрание: “И при това, намират се некои приятели да ни обвиняват в отстъпчивост. Казват, в небето лети орела. – Гонете вие орела, господа, а аз кокошката държа в ръце. Съединението зехме, г- да! И мога да кажа, че благодарение на тия отстъпки, тук днес заседаваме. Или ако не правихме такива отстъпки, може би щяхме да изложим народния идеал. Може би, нямаше да се радваме много. Та не бойте се: Кърджали била отстъпена, аз не я жаля. Аз едно зная: Яйцето ние изядохме, а черупките останаха за другите“.
Петко Каравелов вярва, че във външната си политика България трябва да се осланя на Русия, защото тя е естественият съюзник на България. Но това не е поради сляпа любов към освободителите, а защото интересите на страната го налагат. Австро-Унгария неведнъж е заявявала амбициите си да управлява Македония и важното беломорско пристанище Солун – земи, населявани от многобройно българско население. Без приятелството и помощта на руския цар, малкото княжество няма как да се справи с аспирациите на австрийци, сърби и гърци към тези територии.
Същевременно големият държавник осъзнава ключовото географско положение на страната ни и важността на осъществяването на националното обединение. Правилно отчита, че то няма как да бъде извоювано с четническо движение или на полето на дипломацията, а трябва да бъде отвоювано от българското оръжие. Петко Каравелов се обявява за силна, модерна и конкурентноспособна армия, но остро критикува разхищенията във военния бюджет и прекалено дългата военна служба. Според него няма как една държава да има мощни съюзници, ако самата тя не е силна икономически и военно.
Заключение
В националната памет на народите най-ярко се открояват военните победи и големите трагедии, затова и образът на Петко Каравелов е сякаш забравен в сравнение с този на далеч по-невзрачни български политици и общественици. Но думите на видния копривщенец пред чуждестранните журналисти след нанесения му побой в Черната джамия през 1887 година ще се помнят вечно: „В моето отечество такива работи не стават.“ Въпреки че има възможност да спечели политическо предимство (все пак неправомерно арестуван и бит е именно Петко Каравелов - минстър-председателят, регентът, защитникът на Съединението и любимец на народа), той предпочита да не даде повод за чужда намеса във вътрешните работи на родината си. Този себеотрицателен жест демонстрира за пореден път моралното му величие като политик и държавник.
В края на живота си той дава и своя последен урок по парламентаризъм и морал на българските политици. Когато през 1901 година предложението му за външен заем от френската банка „La Banque de Paris et de Pays-Bas” е отхвърлено от Народното събрание, в което той има мнозинство, Петко Каравелов си подава оставката. Прави го, въпреки молбите на приятелите му, които го увещават, че следващия път ще гласуват „за“ заема.
За Петко Каравелов известният български общественик Алеко Константинов казва: „Каквито лични недостатъци да има той, все пак не може да се отрече, че е най-светлата политическа личност у нас.“ Въпреки всички важни постове, които е заемал през годините, Петко Каравелов никога не парадира с тях и не използва позициите си за лично облагодетелстване. До края на живота си живее в малка едноетажна къща без излишен лукс, като дори се налага приятелите му „случайно да забравят“ цигари и кафе, защото знатното семейство само не може да си позволи приема на десетките хора, искащи да говорят с видния политически деец, всеки ден. В началото на новия век Петко Каравелов се разболява и малко по малко започва да линее. Семейството няма пари да си позволи лечение в чужбина, а докато неговите приятели мислят откъде да намерят пари, на 06.02.1903 година големият българин си отива от нашия свят. Едни от последните му думи са: „Доволен съм от обществената си дейност. Целия си живот работих за народа и изпълних своя обществен дълг. Но не изпълних един друг дълг – дълга към семейството си. Имам жена и две невръстни щерки, на които няма да оставя нищо освен тая скромна и бедна къщица.“
Петко Каравелов отдава живота си в безкористна служба на Отечеството. След смъртта му дори и най-големите му политически противници признават неговата абсолютна честност и отдаденост на бъдещето на България. Видният общественик заслужава най-видното място в националния ни пантеон, редом до своя брат Любен Каравелов. „Каквото и да чуваме и четем за Каравелов, едно е безспорно за него: чисто живя и чисто умря.”