Година след емигрирането в САЩ „рекламните“ ин витро бебета на Благоевград се прибраха за 50-ия юбилей на таткото, тв оператора Тони Борисов

Семейство Ваня и Антон Борисови, родители на двете „рекламни“ ин витро бебета на Благоевград Божидар и Дарина, се върнаха от САЩ година след заминаването им със зелена карта. 50-ият юбилей на главата на фамилията и кръщенето на 2-годишната им дъщеричка, която бе първото ин витро бебе за 2015 г. на община Благоевград, се оказали достатъчно важна причина родителите да купят билети до София и точно 365 дни след заминаването си да кацнат обратно на родна земя. Вече 7-годишният Божидар бе първото бебе на кампанията „За още едно българче“.

Семейството замина за Питсбърг със „Зелена карта“, спечелена от Ваня. Тя бе учителка в Междуучилищния център по трудово обучение и с обезщетението, което й изплатили при закриването му, решила да направи най-милия подарък на половинката си, като организира паметно парти за юбилейния му рожден ден. Той не се възпротивил на идеята, макар отпуската му да не била голяма. Краткият престой на фамилията в България определил и схемата 2 в 1 в празничния ден: преди обяд църковният ритуал в храм „Св. Димитър“ в кв. „Струмско“, а вечерта веселото парти с приятели и близки в изискан ресторант. Кръщелници на малката Дарина станали Катя и Кирил Миладински, едни от най-близките приятелски семейства на Борисови. Заради двойния повод за наздравици вечерта гостите  се постарали да се справят с изобилието по масите и 5-степенното меню, в което и тортите били две, но констатирали, че мисията е невъзможна и заложили на надиграване и надпяване.

Тони Борисов бе известен тв оператор в Благоевград. В Питсбърг той работи в строителна фирма на приятелите им Нели и Наско Милеви, които ги посрещнали и приютили в дома си за 2 месеца, докато успеят да си наемат самостоятелно жилище. Ваня си гледа децата, а тази есен Божидар ще е второкласник в кварталното начално училище.

Ваня и Антон Борисови тръгнаха за САЩ с надежда да осигурят успешно бъдеще и спокоен живот на децата си. Преди да заминат, в интервю за „Струма“ те признаха, че не са се колебали в решението си да започнат всичко от нулата отвъд Океана, тъй като родината, в която децата им се появиха с финансова подкрепа да се множат българчетата, не им дава шанс за добро финансово бъдеще. Ден преди да си заминат обратно за САЩ разговаряме с всеотдайните родители:

– Трудно ли бе началото на този нов „американски“ живот за семейството ви?

Тони: Започнах работа буквално на другия ден след пристигането ни. Може би ако не бяха Нели и Наско, щеше да е трудно, но благодарение на тях нямахме сътресения. С тях се познавахме отпреди, тя е от Петричко и с брат й сме големи приятели.

Ваня: Цял живот ще сме им благодарни за жеста, който направиха, да ни посрещнат в Питсбърг, да ни подслонят и да ни обгрижват, докато си стъпим на краката и преминем през формалностите да можем да се отделим в наше си място. Станаха ни и гаранти за апартамента. В Щатите не е като в България всеки да може да си вземе квартира, тъй като там без кредитна история е много трудно, направо невъзможно да си наемеш жилище.

– Божидар бързо ли свикна в американското училище, или му трябваше време за адаптация?

Ваня: Децата винаги намират различни начини за контактуване и адаптацията при тях е много по-лесна и бърза, отколкото при  възрастните. На този етап се справя много добре. Тръгна на училище на 29 август, а училището, в което учи, е може би най-хубавото в района. Първият му учебен ден беше много различен от нашия 15 септември. Там я няма еуфорията на първия учебен ден като у нас, няма ги цветята за учителите. Просто е един обикновен учебен ден, без тържественост. Предната година той видя как започва в България учебната година и дори можа да направи съпоставка. Радвам се, че попадна на много добър преподавател и още по-широко скроен и отворен за нови идеи директор. В класа им са 22 деца, болшинството са американчета и само трима са  чужденците – освен него има едно корейче и едно индийче.

– Как са разпределени учебните занятия?

– На два срока, както и тук. Единият свършва в края на януари, а вторият – на 9 юни. Ваканциите им са по-кратки, почиват повече за Коледа, по-малко за Великден, не са на училище на националинте празници и в Деня на благодарността, имат неучебни дни, но не толкова много, както в българското училище.

– Ваня, запозната си с нашата образователна система и вече имаш поглед върху американската. Кои са съществените разлики в обучението в началния курс?

– Голяма е разликата, тук наблягаме повече на научното развитие на децата, докато там се дава превес на личностното им развитие. В клас много се държи на уважението един към друг, на дисциплината, на спазване на правилата, а това е много важно и важи не само за децата, но и за родителите. Другото важно и различно там е, че училището е на интересите. Имам предвид, че се дава приоритет на интересите на учениците и развитие на дарбите им. Изпитването е само тестово, имат задължителни изисквания, които трябва да покрият, но нямат оценки. Имат дневничета, които са информиращи родителите. Родителите са страшно ангажирани с много семейни проекти и са част от образователната система на детето си. Например се сещам за една от задачите да направят на картон линия от раждането им досега с важните хора в живота им и със снимки. Всеки разказва в клас откъде идва, какво има, родословно дърво правихме. За Коледа имаха занятие за подчертаване на своята идентичност. За сезоните също правят отделни занятия. Имаха няколко пътувания до ботаническата градина и синът ни беше много впечатлен и очарован от пеперудите. За завършването сам си направи презентация с 9 слайда, за които се бе готвил преди това в библиотеката. Има дни например, в които родителите ходят и четат приказки на децата. Имат задължителен ден по библиотека. Има много доброволци родители, които ходят и помагат на училищното ръководство при организиране и провеждане на всички мероприятия. Технологиите са много добре развити и в класните стаи разполагат с най-модерната техника. Математика например учат  чрез електронна платформа, децата са обучени, влизат си в съответния сайт и работят само на компютри.  Оборудването е мечта за всеки учител. А в края на учебната година има Ден на отворените врати и всеки родител може да влезе в кабинетите, да разговаря с учителите, да види всичко, сътворено от детето му и грижливо събрано в папки, които накрая се раздават. Учебници и тетрадки аз видях едва в края на учебната година. Ние тук сме свикнали всеки ден да ги проверяваме, да видим къде са им пропуските, там такова нещо няма. Всяко дете се приема като индивидуална личност, на едно му върви математиката, на друго – рисуването, трето се увлича от техниката… Залага се на интересите и задачите им в час се разпределят в зависимост от това, но си има ред. Така например 5 деца са на компютри, 5 на математика и т.н. едновременно в един и същи час, без да има суматоха и напрежение. И всяко дете слуша и внимава в час. Много е различно, няма място за сравнение.

Тони: Но пък такова нещо като нашите детски градини с обучението и тържествата там няма. Да ти гледат детето цял ден, да го обгрижват, възпитават, да го хранят и да му преподават – такова нещо американците не са сънували! В това отношение ние сме на светлинни години пред тях. Там забавачките първо са много скъпи, можеш да оставиш детето си едва за няколко часа, носиш му храна от вкъщи и не спят следобед. Бюджетът, с който разполага училището, е много голям. Не знам обаче дали това важи за всички училища и дали зависи от района, в който се намира.

– Държавно или частно е училището?

– Държавно, но интересното е, че част от данъците на хората, които живеят в района му, отиват за него и не минават през общината например, и оттам да се пренасочват средствата. Така всяко семейство знае колко точно от бюджета му отива за училището. Има райониране и нямаш право да запишеш детето си на училище в друг район, това е нещо, което у нас го няма. Има квартали, в които децата се извозват с училищни автобуси, за да е удобно на работещите родители, но нашият се води пешеходен и няма такава екстра. За мен не е проблем да водя Божидар, тъй като училището е много близо до апартамента ни.

– На вашето семейство удържат ли за училището, след като само Тони работи?

– Не, защото сме на минимален доход, а и нямаме собственост, но в момента, в който се вдигне прагът на доходите ни над определен лимит, ще започнем да плащаме. На всички, които имат къщи, без значение дали още изплащат ипотеките, част от заема вместо да отива в банката за погасяване на дълга, се заделя директно за училището. Всичко е предвидено и много добре пресметнато, за разлика от тук.

– Обучението целодневно ли е, или до обяд?

– От 8.30 до 15.30 часа имат занятия. Синът ни има право на безплатен обяд за това, че само един член от семейството ни работи.

– Тони, работата ти в строителството тежка ли е?

– Не бих казал, тук също съм работил подобни неща, справям се.

– Има ли разлика със същата работа у нас?

– Има, в качеството. Там трябва да си много прецизен. Но пък и трудът се цени, когато е свършен добре – и като отношение, и като заплащане.

– Да разбирам ли, че заплатата ти е добра, щом си покривате всички разходи само с нея?

– Да. Езикът е известна бариера, тъй като още не го знам добре, но ходя на безплатни курсове за имигранти.

– Кога успяваш?

– Два пъти в седмицата са за по 2,5 часа след работа. Трудно е, защото не мога да съм достатъчно време със семейството, но се налага, а и имаме вече нови приятели и си помагаме.

Ваня: Организираме заедно пазаруването и гледането на децата. Без приятели предполагам, че е много трудно. Запознахме се със семейства от Варна, от Шумен и Търговище, от Пловдив и станахме близки. Благодарни сме, че се появиха в точния момент и можем да си помагаме. Ние сме най-новите там и с най-малките дечица в българската общност.

– Малцина са тези, които още първата година след заминаването се връщат за ваканция в родината, предполагам най-вече заради разходите…

– Ние много набързо обмислихме нещата и това е подаръкът, за който сам благодарна, че ми се даде възможност да направя на съпруга си. Исках да сподели юбилея си с приятелите, а после решихме и да съчетаем с кръщаването на нашата дъщеря. Купих билетите с обезщетението, което ми изплатиха, за съжаление, вече от закрития център за трудово обучение.

– Той как реагира на идеята?

– Не мисля, че има човек, който да не иска да си дойде в родината и да не се зарадва на такава възможност.  Изчакахме само синът ни да свърши учебната си година.

– Има ли българско училище?

– Има съботно училище, то е малко по-далече от нас и там учат основните предмети – български език, география, история и народни танци.

– Смятате ли да водите децата си в него?

– Зависими сме от свободното време на таткото, тъй като нямаме втора кола и се съобразяваме изключително с неговите ангажименти, а съботите  често се оказват работни дни. Хубаво е да ги водим, но смятам, че още е рано и е по-добре синът ни първо да получи добра основа по английски, а като се почувства сигурен, ще започнем обучение и по български. Той знае да чете, знае да си напише имената, имаме букварче, а сега ще вземем учебниците за втори клас. У дома говорим на български и нямам намерение да оставя децата си неграмотни на родния им език. Ние си оставаме българи, дори и в Америка.

– Какво ви липсваше през първата година?

Ваня: Тържествата. Държа да запазя традициите ни и затова си празнуваме нашите празници като Баба Марта.

– Мислите ли за връщане?

Тони: Не, не, не. В никакъв случай!

Ваня: Може би, не казвам, че там много ми харесва. Не вярвам да има българин по света, който да не иска да се върне у дома, но може би не на този етап. Не горим мостовете зад себе си.

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА/в.Струма