Георги Константинов: 24 май - несравнимият български ден!

Георги Константинов 

Несравним е този ден, посветен на Светите Солунски братя и на българската книга! 

Заедно с гордостта от древната слава на българската духовност на този празник ни завладява и някакво младо, даже детинско вълнение... 
Сигурно всеки е забелязал, че през този ден най-празнично се тълпят по улиците по-младите хора: първокласници със сериозно изражение на лицата, весели ученици в юношеска възраст, техните, най-често младеещи, родители и учители, пък и още много пролетни люде, обичащи българската книга – всички те носят майски цветя, изричат празнични думи, вълнуват се от песента „Върви, народе възродени...” 

Така от години съм запомнил и столичното празнуване на 24-ти май около внушителния паметник на Солунските братя - там, в градината, близо до Националната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий” и Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Помня тази пролетна атмосфера още от времето, когато самият аз бях студент първи курс в този най-стар български университет. И досега в мен звучи началото на мое студентско стихотворение, посветено на Кирил и Методий: „Вавилонски храм не построиха./ Не сразиха някой древен вожд./ Само шепа букви сътвориха/ и ги хвърлиха в дълбока нощ...” Прочетох стихотворението пред своите състуденти в любимата на младите поети 61-ва аудитория. Усетих, че думите ми получиха радващо младо одобрение.... 

Да, Светите равноапостоли Кирил и Методий точно това чудо бяха извършили: сътворили бяха азбуката глаголица - първата азбука, осветила на български език Библията и дала крила на нашата книжовност...В този смисъл беше и цялостната идея на стихотворението, прочетено от мен тогава. 

А винаги преди поезията – на един дъх разстояние - е вървяла историята, в която има по-малко метафори, но съществуват повече вълнуващи факти. 

Знаем какво е последвало: глаголицата вдъхновява под българско небе Кирило-Методиевите ученици, начело с Климент Охридски, та те да създадат родната кирилица – същата тази азбука, помогнала на Божието слово се разлети по цяла Източна Европа. 

Нека си припомним и онова изключително събитие по същото време на Първото българско царство - как на великия църковен събор в Преслав в 893 година, нашият християнски кръстител Борис-Михаил обявява на света, че само на български език ще се извършва богослужението и управлението на страната. И че кирилските букви са задължителни в цялата българска държава – в земите до Солун и Охрид, до Драч и свещения Берат, чак до брега на Йонийско море (в днешна Албания), до Алба Булгарика (Белград), до Косово, цяла днешна Румъния (назовавана Молдова), до Моравия и до Пеща ( в днешна Унгария), Южна Украйна, до устието на Днепър... 

Свещената книжнина, сътворявана вдъхновено от българските творци, не само озарява с ­Божието слово всеки човек, възприел новата вяра, но и обединява духом многобройния народ от всички краища на голямата славянска държава. Не бива да се забравя и това - редица наши видни духовници започват да разнасят светлината на старобългарската книжнина и в други източноевропейски предели: Сърбия, Молдова, Русия. Бихме могли да споменем някои имена, проблеснали през тези няколко века: Светият „седмочисленик” Сава, Константин Костенечки, Киприан - митрополит Киевски и Всерусийски, Григорий Цамблак, митрополит Киевски и Московски...­Биха могли да се прибавят още немалко имена на духовни люде, защитили и развили великото Кирило-Методиево дело. 

И след Златния век, например през Второто българско царство, не намалява славата на Светите Солунски братя. 
Ето какво е написано в Синодика на цар Борил – в началото на ХIII век: „На Кирила философа, който преведе Божественото писание от гръцки на български език и просвети българския род, новият втори апостол от царуването на Михаила и православната царица Теодора...На неговия брат Методия, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се потруди за славянската книга, вечна им памят!” 

И така е през всички български векове – и във времето, донесло тегобата на чуждо иго, и в епохата на нашето Възраждане, и след жадуваното Освобождение, и в неспокойния и противоречив 20 век, та чак до днес: имената на Солунските братя не помръкват в българската памет, а денят 24-ти май продължава да бъде най-светлият - и най-български - наш празник. 

Защото съществува някаква дълбока духовна зависимост: нашият народ запази българското слово през вековете. Но и словото, изписвано с кирилица, запази България. 

Една важна зависимост, която мъдро трябва да осмисляме и днес – и не само по повод на хубавия празник, но и всеки ден, в продължение на цялото си съществуване.. 

А няма да бъде пресилено, ако кажем: това е главният смисъл на нашето съществуване. Всеки български ден съдбовно е свързан с деня 24-ти май. 

И такава е тайната на неговата вечна младост – несравнимият български ден!