Един от основателите на синята партия в Благоевград П. Димитров: От 20 г. не съм стъпвал в Синята къща, днес суетата властва в СДС

Павел Димитров е художник по образование и учител по професия. Преподавател е в Национална хуманитарна гимназия “Св.св. Кирил и Методий”. Той е сред основателите на СДС в Благоевград и дългогодишен окръжен координатор в Пиринско.

По случай 30-годишния юбилей на СДС разговаряме с него, а повод за срещата ни е една снимка от пролетта на 1990 г от личния архив на бившата директорка на НХГ Севда Марковска, която беше председател на групата на СДС в първия демократично избран Общински съвет през 1991 г.  На снимката Павел Димитров с вълнение разпознава Спас Димитров, Методи Пазвантов, Ася Илиева, Михаил Бащавелов, Благой Бързачки, Вили Динов, Александър Николов, Николай Петров-Боци, студентския лидер Николай Иванов-Пъци .

 – Как се създаде СДС в Благоевград?

 – Две-три години преди 1989 г. се събирахме в квартирата на преподавателя във ВПИ – Благоевград Бойко Илиев, едно мазе в Орлин махала. Там той ни четеше Търновската конституция. От нея се мъчеше да направи нещо като манифест, устав на бъдеща организация, която да се противопостави на социалистическото управление. След случката в градинката пред кафене „Кристал” в столицата той каза, че негови колеги асистенти, които живееха в един блок в кв. „Струмско“, ходят много често във философския факултет в Софийския университет. Спомена, че предстои да се направи среща и в Благоевград, но нямал възможност да присъства и ме помоли да отида аз. Не си спомням датата, но трябваше да бъда зад съда и да търся Сашо Рангелов. Намерих го, Бойко му беше казал за мен и след малко се навъртяхме още 7-8 човека и се качихме в кабинета на Валери Копралев, който работеше към алманах „Струма“. При него беше писателят Тодор Божинов, за когото казаха, че имал спряна книга.

 – Ти какво работеше по това време?

 – Аз бях художник на свободна практика и преподавах на децата по рисуване в комплекса „Знаме на мира“. На тази среща бяха още Людмил Георгиев, ас. Димитър Димитров, единствената жена беше Мария Атанасова. Неформално се избра едно ръководство на групата с председател Тодор Божинов. След това Людмил Георгиев непрекъснато ходеше в Софийския университет и ни даваше информация за срещите там, носеше материали. Доведе някои преподаватели, като проф. Джаджев, след това и Жельо Желев, авторът на книгата „Фашизмът“, с когото се срещнахме на „Воденицата“.

 – За какво говореха тогава така наречените „инакомислещи“ ?

 – За някакъв бунт и революция изобщо не ставаше дума. Говореше се за отпор и евентуално по-дейно участие в граждански прояви, демонстрации. След това направихме среща в психолабораторията, намираща се на гърба на ресторант „Мелник, в която работеше бившата съпруга на Людмил Георгиев – Весела. В един момент започнаха да пристигат много хора и не можехме да смогваме да ги записваме. Станахме над 100 човека и нямаше вече къде да се събираме. Беше се разчуло из града. Моята жена, която работеше с Елпина Бързачка, секретарката на директора на телевизията Юлиян Гошев, започна да ми праща поздрави от нейния съпруг Благой Бързачки. Така се запознахме и той започна да идва. Направихме две-три заседания в заседателната зала на художниците, където сега е кафето. Аз поканих всички художници, за да се запознаят за какво става дума. Тогава си мислихме, че ще се прави нещо като профсъюз за защита на правата, а не за някаква организация, която ще иска да бута властта. Спомням си, че и преподавателят Мирчо Люнгов дойде и искаше да влезе при нас, но неговите асистенти от ВПИ казаха „не“.  

 – Имаше ли журналисти?

 – Появи се шефката на радиото Богдана Крънчева, която правеше списъците на хората, които идваха. Богомила Косатева беше активна и остана дълго време в Клуба за гласност и преустройство, както се казваше в началото по почина на Жельо Желев, който го учреди в София. След това стана Клуб за гласност и демокрация. Направихме няколко сбирки в канторите на Енергото до градската градина, за което ни съдейства Благой Бързачки. Отнякъде се появи Иван Николов-Бабата, който даже даде едни 20-30 лв.

 – Той ли е бил първият ви спонсор?

 – Абе плаща някаква сметка. После се появи Илия Кулов от музея. Направихме връзка със земеделците на бай Крум Неврокопски, появи се БСДП на Петър Дертлиев. Тази партия стана многочислена, само младежката партия наброяваше 100 души. Имаше много деца, включително и мои племенници. Може би защото беше най-близка до социалистическата и преходът бе по- лесен. С тези партии си разпределихме стаите, след като пред пролетта на 1990 г. ни дадоха да ползваме бившия пионерски дом, който след това придоби популярност като Синята къща. През пролетта се нанесохме и падна голямо чистене. Разпределихме си етажите с партиите, които влязоха в СДС – Зелените на Вили Динов, БСДП на Петко Търпанов, Независимото дружество за правата на човека на Стефан Ганов, който беше партиен секретар на Бирената.

– Не е ли имало някакво ограничение за БКП активисти?

 – Този въпрос беше поставен на председателя на СДС Жельо Желев, тъй като членовете на БКП бяха към 1 милион. Той каза:  „Ще останете, за кураж на другите, за да могат да напускат партията. Ако вие си тръгнете, другите ще се дръпнат”. Аз също бях член на БКП. Как станах? От художниците само Христо Бараков беше член на БКП, а за да ги обхванат, им трябваше ядка най-малко от трима души. Тогава хванаха мен и Иван Милушев. Като се появи Михаил Горбачов и започна перестройката, поисках да се махна, но ме посъветваха да не го правя, за да не направя беля на баща ми, който беше партиен инструктор.

 – С какво се занимавахте първоначално в СДС?

 – Тодор Живков беше свален на 10-и ноември, СДС се учреди през декември. Бяхме направили първия митинг пред спортната зала до гробищата, бдение със свещи пред хотел „Ален мак“. Започнахме да пишем декларации, Сашо Рангелов беше „цар“, той ги четеше. Тръгнахме да викаме „оставки”, ходихме и пред редакцията на в. „Пиринско дело“, пред телевизия, радио и т.н.

 – Как протече първият митинг?

 – Искахме да се проведе на площада, но ни пратиха пред зала „Скаптопара“ при гробищата. Аз носих сини ленти, които да вържем на ръцете на няколко човека, за да са нещо като охрана. Дойде един голям джип, нещо като релейка, с микрофони и после разбрах, че в кметството директно са слушали целия митинг.  Тогава се изказваха проф. Джаджев, сценаристът Владо Манолев от Петрич, Мария Атанасова, Владо Каперски, Ася Илиева, Коце Фаркаша… След тия митарства направихме заседание в аулата на Първи корпус на ВПИ, където сега са Езиковата и Математическата гимназия. Тогава се появиха работниците от Месокомбината с Венци Медарски. Избрахме първото ръководство, защото изгонихме Тодор Божинов и Валери Копралев.

 – Защо?

 – Защото докато пишехме гневни писма до БКП, на пишещата машина на Валери Копралев намерихме извинително писмо до Лазар Причкапов от негово име и от Тодор Божинов. Как те съжаляват, че това било без тяхно съгласие и нямало как да го спрат. Това беше в същия ден, в който се проведе събранието и Людмил взе писмото и го прочете пред всички. В залата всички започнаха да викат „Ууу“ и Копралев, и Божинов си тръгнаха. Тогава Людмил Георгиев пое ръководството на събранието и бе избран временно за председател, а на следващото заседание избрахме Спас Димитров.

 – Той кога дойде при вас?

 – След едно от заседанията в Клуба на художниците, видях, че през нощта – някъде към 12 часа, му свети кантората. Ние сме набори и бяхме в една компания с Живко Сапунджиев и Методи Пазвантов.  Чукнах му на джама и му казах: „Ти няма ли да се включиш?”, а той вика: „Как няма?! Обади ми се за следващото заседание!“. Започнахме да правим бдения със свещи пред ОК на БКП , днешният Американски университет.

 – Нямаше ли реакция от страна на комунистите?

 – Бойко Илиев го бяха привикали в катедрата във ВПИ, в която беше асистент, и го бяха заплашили, че ще му изстине мястото, че и без това не е оттук…  Но той не се уплаши. Направихме първите концерти, хепънинг на Бачиново с участието на група „Шик“. Бяхме се постарали да е интересно. Имаше стрелбище, а на мишената надпис БКП и ние хвърляхме стрели, яйца. Дарявахме кръв за румънците, събирахме помощи. Дойде един софиянец, облечен в бял костюм, който на един митинг говори, че се връщал от Букурещ, бил при братята румънци. Нарежда колко са зле и призова да помогнем кой колкото може. Беше поставена кутия за събиране на средства. Този с костюма взе парите и изчезна. Оказа се мошеник.

 – Как  се създадоха организациите в другите градове?

 – Трябва да се отдаде заслуга на няколко човека за организацията. Преди всичко Сашо Рангелов и Илия Кулов. Вършеехме по целия окръг, разчитахме на приятели, роднини, колеги. Хората приеха, че центърът ще е в Благоевград. Аз ходих дори и в Дупница със Сашо Николов и Стефчо Ганов. Първата явка беше на тавана на моя братовчед. Беше една мразовита вечер през януари  1990 г.  и трябваше да се срещнем в някое кафене. Но хората в Дупница поискаха да се видим в градинка, беше ги малко страх. Каква градинка в този студ? Обадих се на моя братовчед Стефан Григоров и той ни прие.

 – Какви постове заемаше в СДС?

 – Аз винаги съм бил заместник-председател, в определени моменти секретар, но със секретарството се зае Благой Бързачки, защото се справяше по-добре. Трябваше да се ходи до общината, до полицията за някакви разрешения, имаше познати, беше по-оперативен. След това аз станах окръжен координатор на СДС, обикалях непрекъснато. Срещахме се с хората, идваха асистенти от ВПИ, които бяха добри оратори.

 – Как се проведоха първите избори за Велико народно събрание?

 – Ами от 14 общини 12 бяха сини и 2 червени. 60 на 40 в полза на СДС срещу БСП в Благоевградски окръг. За страната беше обратното, с изключение на София и по-големите градове като Пловдив и Варна, които бяха сини. При нас един Венци Медарски би Филип Боков, Димитър Телкийски би Елена Поптодорова, Александър Праматарски би Георги Пирински.  Благоевградски окръг винаги е бил по-борбен. Планински край – имало е хайдути, комити, партизани…

В годините на социализма тези хора заемаха всички по-добри позиции във властта, и то в продължение на 45 години, това води до деформации, самозабравяне, което след това провокира реваншизъм. 

 – Как се формира временната общинска управа на Благоевград?

 – Първо се избраха временни управа на база на резултатите от изборите за Велико народно събрание. Тогава за временно изпълняващ длъжността бе избрана Елиана Масева, която спечели след това редовен мандат като кмет на първите общински избори.

 – Имаше ли вътрешна конкуренция за кметския пост?

 – Най-големите мераклии винаги са били от БЗНС, които бяха и най-реваншистки настроени. Те искаха веднага да получат компенсация затова, че са страдали и са били по лагери. Впоследствие за някои разбрахме, че са били там по други причини.

 – Много от хората в лагерите са били пречупени…

 – Не говоря за тези, които са били принудени да сътрудничат на Държавна сигурност. Аз съм бил на разговор с такива хора от Кресна, старци по на 70-80 години, които плачеха и казваха: „Какво да направя, да оставя децата си да не могат да учат и работят… Подписах, какво като съм подписал. Не съм убил човек…”.

А иначе за редовните местни избори стана първото разцепление на Координационния съвет на СДС. Аз държах протоколи за номинация за кмет на Елиана Масева, Николай Петров-Боци държеше номинация за кмет на Петко Търпанов, бяха направили щаб при Огнян Георгиев.

Мен бе изгониха и аз взех един стол и седнах пред Синята къща с протокола и печата. Аз държах, че това е легитимното събрание, и така бе направена регистрацията за кандидат-кмет на Елиана Масева.

 – Много се говореше за организаторските качества на депутата Огнян Георгиев на времето…

 – Като организатор в СДС не се е изявявал. Държеше речи, пуфкаше с лулата.

 – Как премина първата кампания за местни избори?

 – Доста ожесточено. От БСП пускаха компромати, че Ели Масева е болна от рак, да не се гласува за нея, че скоро ще умре. Играта загрубя, но те винаги са действали така. Аз лично съм намирал листовки, в които апелират да се внедряват хора на БСП в СДС, за да създават брожения и караници, или пък да се насочват пияници, криминално проявени, за да ни компрометират.

 – Как започна трансформацията в СДС?

 – Набързо се нароиха нови партии – Републиканска, Демократическа, Консервативно-екологична партия, в която членуваше Филип Димитров. Тя бе създадена, за да се открои от Зелената партия на Александър Каракачанов, която беше по-левичарска. Имаше Християнски съюз „Спасение“  на Мая Драгиева, ХДС, ХСС, Радикалдемократическа. Започнаха да стават тези грозни сцени по координационните съвети, на които едни партии се обединяваха срещу други, за да вземат превес и наложат свои хора като кандидати за листи. Разбра се, че в Съюза на демократичните сили трудно се работи с толкова много партии – от определено леви до крайно десни. Впоследствие Иван Костов като оглави КС на СДС се поде идеята да се направи партия с абревиатурата СДС.

 – Кой остава най-романтичният период за теб в СДС?

 – Първите години. Срещите ми с хората, първата половин година в Синята къща, в която чистихме, боядисвахме, а аз бях взел от някъде пердета.

 – 30 години след началото на така наречения „демократичен преход“ СДС и партиите, които гравитираха към него, са почти на изчезване. Мъчно ли ти е за синята идея?

–  Нищо странно. Това се случи и с полската „Солидарност“, с чешката партия. Така е орисано. Един механичен сбор от хора с разностранни интереси, интелект. Имах такъв момент навремето, когато изпитвах някаква носталгия. Сега вече не. Приемам за нормално да има смяна както на поколенията, така и на идеите и техните носители, съобразно с новите реалности. Не съжалявам нито за един ден за това, което съм вършил. За тези 5-6 години обикаляне опознах целия окръг, няма село, в което да не съм бил. Срещнах страшно готини хора, имам много приятели оттогава. Е, много се отдръпнаха и си поеха по своя път. Като поколение ние си свършихме нашата работа. Това, че светът се промени, че се видя, че тази демокрация от времето на Сократ се задъхва и не може да продължава така, не я бива, разделението е голямо.

– Нищо по-хубаво от демокрацията не е измислено, казал е Чърчил. Какво тогава да очакваме?

 – Аз споделям едно разбиране, че народите, които дълго време са живеели в мир, изпускат реалните граници. Ами за да стигнем до родител №1 и родител №2 , какво е това? Да обявим за враг най- голямата християнска страна, а да се прегръщаме с Кувейт? Навремето бяха ясни нещата – имаше Западен свят и Желязна завеса, народите се съревноваваха. Сега границите са размити и се търсят врагове. Влиза се в един абсолютен тупик. Всички общества се задъхват. Това дълго не може да продължава.

 – И какво според теб се задава?

 – Природен катаклизъм или война, което да намести разбърканите мозъци на тоя народ. Ще се занимаваме с цигани, гейове, мравки, а няма да гледаме хората. Хайде стига, това ми идва в повече.  Намирам удовлетворение в работа си като учител. По същата причина и образованието се задъхва – от неясни правила. Като че ли не си обичаме децата… Не ги подготвяме сами да се справят, не им се караме, всичко им е подготвено на тепсия.

 – И да завършим оттам, където започнахме – за СДС. Откога не си бил в Синята къща?

 – Последно ходих при поставянето на паметната плоча на СДС през 2010 г., по времето на д-р Тони Даскалов. Оттогава не съм канен. Тези хора не ме познават, а и не желаят да канят първите хора в СДС, защото те не са били там и не искат да си развалят рахата. Това са суетни хора. А аз отдавна минах покрай суетата. По тази причина се оттеглих от групата на художниците. Омръзна ми от хора, които се джафкат и лаят.

 – Имаш ли архив на СДС?

 – Пазя доста от архива на СДС – касова книга, тефтери, та ако се намери някой да ме очерни, да се защитя. От дядо ми знам, че комитски пари не се пипат, че ще те гонят до девето коляно и ще падне отговорността на децата ти. Имах касета със записи от митинги, шествия от първите години на СДС, пресконференции. Исках да я подаря, но нямаше на кого да я дам да я заведе.

БЕТИНА АПОСТОЛОВА в.Струма