Един български бизнесмен за страстта към изкуството и автопортрета
Николай Неделчев е успешен бизнесмен с изявлена страст към изкуството. Първото произведение, запалило интереса му, е фреско на Йоан Левиев. Гледал го и си мислел дали един ден и той ще може да рисува така.
За решението си да стане колекционер казва, че всъщност не го е взел, а се е случило без да го планира. Поривът да започне да събира автопортрети стартира след като купил три творби от Вихрони Попнеделев.
Поводът за разговора ни е именно изложбата "Образ и подобие", която се намира във филиала на Националната галерия в Двореца и може да бъде видяна до 4 октомври 2015 г.
Тя включва 77 автопортрета от съвременни български художници, собственост на колекционера и меценат Неделчев.
Експозицията е резултат от едногодишна работа с автори, поканени от колекционера и неговия консултант Надя Тимова да представят концепция за художествено претворяване на собствения си образ.
Желанието на колекционера е да притежава творби на български художници, които въплъщават възможно най-всеобхватно облика на съвременното българско изкуство – произведения, които са способни да дадат представа за себеоценката и креативността на своите автори.
С Неделчев си поговорихме за изкуството, за колекционерските страсти, за меценатството и за това как би обрисувал своя автопортрет. Какво ни разказа, вижте в интервю на Наталия Такова-Мазгарева от Vesti.bg:
- Коя бе първата картина в живота Ви (и на кой автор, разбира се), която Ви развълнува силно като творба, като емоция, като похват. Разкажете ми повече за нея и този период от Вашия живот?
- Първото, което помня, че ме развълнува изключително много, всъщност не беше картина, а фреско. Става въпрос за произведение на Йоан Левиев, което видях във фоайето на Новотел Пловдив. Неговият стил е много мощен, със силни образи и ярки цветове и веднага ми направи впечатление. Мисля, че творбата седи и до ден днешен там. Спомням си, че докато я гледах, се чудех дали някой ден и аз ще мога да рисувам така. Беше 1977 или 1978 г. По това време бях на 12 г. и тренирах футбол. Бях вратар във ПФК Марица. Трябваше да взема решение дали да кандидатствам в Английската гимназия, както искаше майка ми, или да избера Художествената академия, както настояваше баща ми. В крайна сметка надделя майка ми, но страстта ми към изкуството продължи да живее в мен.
- А кога решихте, че ще станете и колекционер на картини. Да се интересуваш от изкуство е едно, а да го колекционираш – съвсем друго.
- Това не е решение, което взимаш. Случва се без да го планираш. Макар баща ми да е художник и да съм израснал сред пловдивската бохема, никога не съм си представял, че някой ден ще колекционирам. Ако се върна назад във времето, бих казал, че „колекционерският вирус“ ми бе прехвърлен от Кольо Карамфилов. Още като малък посещавах изложби, в които неговите графики ми правиха впечатление. Когато пораснах, се свързах с него, за да потърся и купя тези графики. Постепенно продължих да се връщам и да купувам негови картини и в един момент се оказа, че имам мини колекция от негови творби. Така се зароди апетитът ми към колекциониране на мини серии от едни и същи автори. По-късно се появи и желанието да имам голяма колекция с конкретна тема.
- Особено любопитно ми е, че вие сте колекционер на автопортрети. Защо именно те Ви впечатляват?
- Стана случайно. Преди няколко години купих три автопортрета от Вихрони Попнеделев. Малко след това взех и автопортрет на Свилен Блажев в типичния земен стил със земни материали. Точно по това време осъзнах, че имам много произведения от много автори, но ми липсва обща посока. В съзнанието ми започна да се оформя колекционерско мислене и осъзнах, че ми трябва фокус. Тогава, по естествен път тези четири автопортрета, заедно с усещането, че ми трябва фокус, доведоха до зараждането на идеята за колекциониране на автопортрети. Първо се обърнах към хората, от които вече имах творби и харесвах. После се свързах с изкуствоведа Надя Тимова, която ми показа много непознати за мен млади автори. Акад. Светлин Русев също ми даде ценни подсказки към кои творци да се обърна и така с общи усилия сглобихме колекцията от 77 автопортрета, която може да видите в Националната Галерия - Двореца.
- Кой е любимият Ви, най-наситен откъм емоционален заряд автопортрет?
- Много е трудно да посоча само един. Добрият автопортрет е този, който разказва историята на душата, не този, който запечатва лицето. Това е един от най-трудните субжанрове в изкуството. В него има голяма доза разголване и изисква човек да направи нещо, което по принцип хората правят рядко – да погледне вътре в себе си, да си направи равносметка, да се запита какво съм направил, къде съм, какъв съм, защо съм такъв. Щастлив съм, че в колекцията „Образ и подобие“ има много такива автопортрети и смятам, че това е едно от големите й достойнства. В нея има много различни като стилистика и иконография творби и много искрени портрети. За мен това е най-ценното и затова цялата колекция ми харесва.
- Ако Вие трябваше да нарисувате свой автопортрет – какъв щеше да бъде? Стилистика, цветове?
- Не съм се замислял. Най-вероятно бих се опитал да изкарам характеристики, които не се виждат с невъоръжено око. Крайностите на моя характер и нещата, които околните не виждат в ежедневието ми. Качества, които дори не подозират, че притежавам - дълбоко лични и познати само на най-близките ми. Бих обрисувал своята борбеност. Нещо, което може и да не си личи в ежедневното общуване, но ме прави такъв, какъвто съм. Наумя ли си нещо – трябва да го направя на живот и смърт. Друго качество, което бих показал, е моят непрестанен стремеж към самоанализ и самооценка. Винаги си задавам въпроса как правя нещо, дали е добре, дали може да стане по-добре.
Що се отнася до стилистиката – аз харесвам различни неща. Не съм привърженик само на един стил. Все пак, ако трябваше да нарисувам своя автопортрет, може би бих избрал магически реализъм.
- В България да си меценат звучи малко... екзотично. Алтруизъм или инвестиция е за Вас това?
- За момента единствено и само алтруизъм. Водя се от желанието си да помагам на хората, които имат нужда някой да им подаде ръка, за да направят следваща крачка. Нямам спомен досега да съм продал нещо от своята колекция - не съм и купил творба, заради възможността да я продам в бъдеще на по-висока цена.
- Как избирате кого да подпомогнете?
- Трябва да видиш човек, който има потенциал, има идея и нужда от подкрепа в дадения момент. Така навремето се случи с Кольо Карамфилов, с когото в последствие станахме и добри приятели. Подпомагах проектите му и освен че колекционирах негови творби, станах и продуцент на неговия първи и за съжаление единствен филм. Той дойде при мен, разказа ми за идеята си, обсъдихме я и създадохме заедно „Казабланка“, който спечели голямата награда за късометражен филм на София Филм Фест през 2014 год.
- Не се ли притеснявате, че някой може да злоупотреби и как си гарантирате, че това, което влагате, е обезпечено?
- В изкуството няма гаранции. Единствено времето може да покаже дали един автор и една творба са стойностни. Има автори, модни за определен период от време, но впоследствие биват забравяни. Добре е да имаш око за творци, на които с годините цената им се вдига, но засега мен лично не ме интересува финансовата възвръщаемост. В крайна сметка, ако мислиш дали това, което купуваш, ще струва по-скъпо утре, то тогава ти не си колекционер, а търговец. Аз съм колекционер и купувам, това което ми харесва, което ме докосва, което ме кара да се развълнувам. Произведения, с които бих искал да общувам, да водя диалог и да ми доставят наслада.
- С какво друго се занимавате, освен с меценатство?
- Основно се занимавам с бизнес. Аз съм основателят на най-голямата структура за интегрирани маркетингови комуникации в България, в която влизат рекламните агенции Saatchi & Saatchi, Publicis Sоfia и Leo Burnett, ПР агенцията Publicis Consultants MSL,звеното за продукция – Happy End, агенцията за събития и промоции – Publicis Dialog, за дигитален маркетинг - Publicis Modem Cybermark, за медиа планиране и купуване ZenithOptimedia и др.
Допълнително се занимавам с футбол безвъзмездно. За жалост не играя вече, но активно се интересувам какво се случва на зеления терен. В момента съм в ролята на председател на Управителния съвет на сдружение „Обединение за Локомотив“. Неговата цел е да спаси отбора от тежката финансова криза, в която беше изпаднал през месец май тази година и съответно да намери дългосрочна перспектива за развитие на клуба.
- Ако трябва да обясните на едно 6-годишно дете какво е изкуство, как ще го направите?
- Бих му обяснил, че изкуството е опит да покажеш нещо, което те е впечатлило, по такъв начин, че другите да могат да усетят твоята емоция. И това може да стане чрез картина, филм, танц или друго.
- А ако трябва да разкажете на някой на 60 години за изкуството просто защото той не е имал шанса в живота, за да се докосне до него – какво ще направите?
- Смятам, че повечето хора на 60 години са забравили да играят. Затова, ако трябва да обясня на някой на тази възраст какво е изкуство, бих му казал: „Изкуството - това е игра на духа“.