Доц. Огнян Минчев: Ако кризата се задълбочи, Радев ще бъде форсиран да излезе на партийния терен

Десет дни след изборите 2 в 1 ясни очертания за стабилно парламентарно мнозинство и правителство все още няма. Контактна група на ГЕРБ-СДС успя да проведе разговор с две парламентарни сили – ДСП и ИТН, докато ясна заявка, че ще бъдат опозиция направиха ПП-ДБ, БСП, „Възраждане“. „Величие“ остават с неясен профил.
Ще продължи ли политическата криза и защо резултатите от проведените избори дават основателни поводи за песимистични прогнози? Защо ПП-ДБ претърпяха срив и докъде може да стигне свиването на тяхната подкрепа? Накъде ще поеме БСП след приетата оставка на Корнелия Нинова и дали президентът Радев ще се реши да влезе в политическата игра като водач на нова партия?
Всички тези въпроси си задаваме на фона на динамична геополитическа ситуация, в която ЕС участва, структурирайки своите институции след ключов вот.
Това са темите, по които разговаряме с политолога доц. д-р Огнян Минчев, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, политолог, който вече повече от 30 години наблюдава под лупа развитието на демократичната общност и нейните политически представители.

 

- Г-н Минчев, спадът в подкрепата за ПП-ДБ може да се нарече драстичен. Уместно ли беше според Вас бодряшкото изказване на Кирил Петков , че ще искат реванш?

- Струва ми се, че тази реакция беше малко инфантилна.

- Как си я обяснявате? Имаше ли достатъчно индикации и преди изборите, че се върви от грешка на грешка?

- Хората от „Продължаваме промяната“ имат специфично отношение към своето политическо участие.
От една страна това са интелигентни, образовани хора, които обаче хиперболизират значението на факта, че са придобили диплома и опит в чужбина. Те смятат, че тяхното присъствие в българската политика е нещо, на което трябва да се гледа като на „подарък“ за страната ни. Че е нещо, което не се оценява по достойнство от местното население.
Те имат елитарно самочувствие, смятат че притежават богат опит, включително в бизнеса. Това се отразява върху политическото им поведение като убеждение, че нещата са им ясни, че контролират ситуацията и нямат нужда от съвети. Поради което не проявяват интерес към професионална експертиза в тези сфери на политиката, в които те са по-скоро новодошли. Наеха си само един-двама души за пиари, преценявайки, че имат нужда от съвет единствено за комуникационното си поведение, останалото си го знаят.

- Коалицията обяви, че остава в опозиция. Имаха ли друг ход при тази загуба на гласоподаватели и какви са причините за нея?

- ППДБ са загубили половината си избиратели заедно, но на мен ми се струва, че ДБ не е изгубила половината си избиратели. ПП са изгубили повече от половината си привърженици и това беше естествен резултат от две неща. Първо, от разочарованието на радикалната им периферия, която ги подкрепи в началото с убеждението, че те ще разгромят ГЕРБ, олигархията, всичко, срещу което възникнаха като импулс за промяна. Тези избиратели се разочароваха от тях и се оттеглиха.

 

Но имаме сериозно оттегляне и на други категории хора,  които не видяха своите интереси достатъчно защитени от дейността на коалицията за промяна. ПП продължава да съществува като виртуална общност, чиито лидери адресират потенциалните си поддръжници с публични изявления. Нямат обаче нито партийна структура, нито практично разбиране, че избирателният корпус на една партия се състои от различни групи хора. Спрямо всяка група трябва да има специализирано политическо послание - например, към пенсионерите, които гласуваха за тях заради увеличението на пенсиите. Трябваше, например, да има по-подробно обяснение за хората, които са разочаровани от това, че те влизат в колаборация с ГЕРБ и ДПС, какво е наложило влизането в „сглобката“ въпреки поетия ангажимент да изтласкат партиите на статуквото от властта.

 

Значителен брой избиратели и общности, които подкрепиха ППДБ в предходните няколко избора, очевидно са се почувствали неразбрани и неразбиращи поведението на своите партийни лидери.
Оказало е влияние обстоятелството, че срещу ППДБ се води доста кална кампания с изваждането на поредица „записи“, но ченгеджийските номера в българската политика не са от вчера или от днес. И все пак никой не се е стопил наполовина от това, че са му „извъртяли“ ченгеджийски номер.

- Радан Кънев направи безпощадна дисекция на случилото се, като заяви, че посоката за ПП-ДБ е надолу, че коалицията не трябва да се разделя, но трябва да се промени. Как? Ново лидерство, нови политики? Как да се промени промяната?

- През последните 30-35 години професията ми е да наблюдавам, какво се случва в развитието на това, което наричаме „демократична общност“. Радикализмът, максимализмът, емоционалната поляризация, „троцкисткият“ тип психология съпътстват българската демократична общност още от началото на нейното формиране. Ако за една новосъздадена общност, тези характеристики са малко или повече разбираеми, то пренасянето им във времето в продължение на вече три десетилетия и половина е нещо, което трябва да се разглежда като генетичен дефект и да се лекува като генетичен дефект.

Българската демократична общност изпада в полярни състояния, които в крайна сметка унищожават нейния потенциал да бъде успешна политическа сила. От една страна е психологическият и емоционален радикализъм, за който говоря. От друга – лесното развращаване, изпадането на определена категория лидери в пълно безразличие към целите и принципите на демократичната общност и сливането им с практиките и с поведението точно на тези, срещу които тази общност е избрала да се бори.
Когато Реформаторският блок бе част от властта, имаше министри от РБ, които се държаха неразличимо от поведението на най-корумпираните представители на класическите партии на статуквото.
Това са вътрешни разделителни линии, които пречат на обединението на демократичната общност. Те често вземат връх и поради обстоятелството, че тази общност се състои от индивидуалистично ориентирани хора, които трудно се поддават на партийна дисциплина. Но и самите лидери не са съумявали – с малки изключения в края на 20 и началото на 21 век - да се справят с тези особености на собствените си поддръжници, да разработят и приложат успешна стратегия за дисциплиниране на колективното поведение на своите активисти.
След падането на правителството на СДС през 2001 година сме свидетели на продължителен процес на политическа фрагментация, на вътрешни разделения и междуособни борби. Дори когато тази общност съумява да се обедини, нейните вътрешни блокажи пречат тя да постигне максимума от своя потенциал. През последните 20 години имаше няколко опита за обединение, които имаха частичен и кратковременен успех – Синя коалиция, Реформаторски блок...

Лошата новина е, че „Продължаваме промяната“, които са съвършено ново поколение, със съвършено нов произход, възпроизвеждат този радикален нарцисизъм и безотносителност към необходимостта търпеливо и последователно да разработваш политическа стратегия, да убеждаваш хората, да отидеш при тях, да не се считаш за нещо повече от тях и т.н.

 

От тази гледна точка това, което предлага Радан Кънев, е много близко до ума и той не го предлага за първи път. Нито пък ние за първи път разбираме, че това трябва да се случи. Въпросът „за един милион долара“ обаче е как? България се променя във времето в различни посоки и то не само добри. По един начин функционира една лидерска партия като ГЕРБ или ДПС, където йерархията е желязна и всеки е наясно къде му е мястото и какво може да си позволи. По друг начин функционират класически партии от типа на БСП. По трети начин функционира демократичната общност, която на практика е един многообразен сбор от фракции, лидерски амбиции, изпитващи трудности във времето да се координират по начин, по който да постигнат планиран, целенасочан, изработен стъпка по стъпка успех.

- На последните избори ПП-ДБ получиха 307 000 гласа,  близо толкова, колкото ДП на изборите през 2021 година. 300 000 – това ли е проевропейската градска общност?

- Решението на „Демократична България“ да влезе в коалиция с ПП доведе дотам, че на тези избори те общо имат толкова, колкото ДБ е в състояние да постигне сама когато проведе успешна мобилизация на избирателите си. В България има една устойчива общност от 300-350 000 души - общността на т. нар. „градска десница“, която винаги е подкрепяла този тип либерално прогресистки формации, стига те да са били достатъчно отзивчиви за да се мобилизират, да се обединят и да представят политическа платформа, която може да бъде подкрепена. През 2021 година условията са били налице и те са подкрепили масово и пълноценно ДБ. В други ситуации само част от тях са отивали до избирателните урни, но тази общност съществува и тя е една от най-твърдите константи в българската политика – 300-350 000 души „градска десница“.

 

В момента виждаме, че ППДБ си поделят тези 300-350 000, при положение че ПП е с позицията на едно ново поколение, нов подход, нов адресат, който вече е вляво от центъра. Колкото и да се декларират като „центристи“, това са хора със силно социално чувство в политиката, които нямат много общо с неолиберализма, както и с наследството на старата градска десница. Казано с други думи, това са хора, които трябваше да донесат към 350-те хиляди на градската десница нови поне още 350 000. За съжаление, това не се случи. На изборите от 9 юни добавена стойност от коалицията между ПП и ДБ не се реализира.

- Всичко се променя много бързо както в геополитически план, така и вътре в страната. В този контекст свърши ли времето на ПП-ДБ или все още разполагат с някакъв ресурс от време, който биха могли да използват?

- Струва ми се, че посоката е към свиване на политическото им влияние – процес, който наблюдавахме при предходни кризи на демократичната общност – на СДС след 2001 г., на Синята коалиция след 2011 г., на Реформаторския блок след 2016 г. Биха могли да ме опровергаят, ако наистина внесат сериозни структурни промени в своето политическо поведение, но на този етап подобно нещо не се наблюдава.
Реакцията на Кирил Петков на изборния резултат – чакайте „реванша“, повтаря един тип инфантилна политика, която наблюдаваме сред лидерите на демократичната общност още от 90-те години: „Нека комунистите (сега – ГЕРБ и ДПС) вземат властта – те ще се провалят и ние ще се върнем на бял кон...“ Така и не видях този бял кон оседлан през последните 30 години...

 

Българската политика драматично се променя. Намираме се в задълбочаваща се политическа криза, която поставя под въпрос самия модел на функциониране на политическата ни система. Не можеш да се държиш лековато и високомерно ако искаш да останеш значима политическа сила – и то точно в момента, в който си изгубил 50 на сто от обществената си подкрепа.

- Аз пък се чудя как от цар минахме през генерал и стигнахме до подполковник...?

- Ако сравним състава на Великото народно събрание от 1990 година и първите Народни събрания след това със структурата на парламентите, с които разполагаме през последните години, ще видим еднозначно неблагоприятната тенденция към олекване на потенциала, с който разполага българското политическо лидерство. За да представляваш много хора, трябва да имаш определени качества – както интелектуални и експертни, така и граждански.

- Изразихте песимизъм относно бъдещето на ППДБ и веднага се отваря въпросът за политическия вакуум. Дават ли резултатите от изборите тласък за амбициите на президента Радев? Той ли е политикът, който може да запълни този вакуум?

- Не зная дали Румен Радев може да запълни някакъв вакуум в демократичен политически процес. Резултатите от изборите обнадеждават Радев в амбицията му да се реализира като алтернатива на кризисното статукво, което може да се дезинтегрира, ако кризата продължи да се задълбочава.

 

Първо, да отбележим обстоятелството, че е налице не просто намаляване на относителния и на абсолютния брой на хората, които гласуват. Има една непрекъснато нарастваща мълчалива общност, която отказва да се идентифицира политически, не открива своето място и интерес в политическия живот.

 

В лицето на „Величие“ се появява представителство на един  нов тип политика. Това са общности, които започват да се капсулират, да се обединяват и неслучайно ги сравняват с някакъв тип сектантска група около този Исторически парк. Наистина те хем се мобилизират за участие в политиката, хем очевидно много държат да нямат нищо общо с това статукво, което ги е накарало да напуснат ежедневните си роли в българското общество или в чужбина, и най-ентусиазираните от тях да отидат да правят нова общност около споменатия Исторически парк.
Не съм убеден доколко определението „секта“ е подходящо, но това е една общност, която се капсулира, иска да нараства, но иска да възпроизвежда контраидентичност. В лицето на „Величие“ имаме опит за производство на „контра“ представителство, на контра начин на живот, контра начин на мислене за обществото и политиката.

„Възраждане“ е партия, която има подобни амбиции, но тя е политически проект, пряко зависим от външна сила, с дневен ред, влизащ в открит разрез с националните интереси. Да искаш излизане от Европейския съюз, от НАТО, неприемане на еврото, блокиране на всички основни аспекти на българската геополитическа принадлежност, без да кажеш нито дума какво предлагаш на мястото на това, което отричаш, говори не просто за несериозност, но и за представителство на чужди интереси в българската политика.

 

При „Величие“ имаме поне реторична фигура. Те твърдят, че нямат нищо общо както с евроатлантиците, така и с Русия и категорично се заявяват като „български проект“, който обединява българи с алтернативна визия за това какво може и какво трябва да бъде България както в миналото, така и в бъдещето. Тази „алтернативна визия“ предпазливо заобикаля ясна геополитическа ориентация – тя е ориентирана (засега) към създаване на една локална утопия.

- С днешна дата въпросът за Румен Радев звучи така: нова партия или лидерство на БСП?

- Това е интересна дилема, която показва, че нито на Радев, нито на БСП ще им бъде лесно в конкуренцията помежду им в следващите месеци.
Смисълът от „отпушването“ на процеса с оставката на Корнелия Нинова е БСП да се опита да си върне изгубени позиции. В същото време засега Радев е ориентиран към известно изчакване - докато му свърши мандатът или докато се промени ситуацията, така че той да влезе в нея като партиен лидер. Но и в двата случая интересите на БСП и на Радев ще влязат в известен конфликт. Освен ако не бъдат договорени. Но договарянето е отчасти възможно само сега – преди проектът на Радев и проектът за обновление на БСП да се срещнат като съперници на политическия терен. Не може БСП да се обновява, нейни лидери да изграждат своите позиции само за да отидат в един момент при Радев и да му кажат „заповядай“. Нито Радев може да наблюдава безучастно развитието на нова позиция на БСП и на другите леви формирования, отлагайки безкрайно във времето собственото си влизане в подобна партийно-политическа роля.

 

Радев ще бъде подложен на нарастващ натиск, включително на част от вътрешния си кръг, в който има разделение по въпроса „какво да се прави“ - да се излезе на политическия тепих или да се чака края на мандата.

- Вашето мнение?

- Мисля, че Радев ще изчака. Ако ГЕРБ и ДПС с когото и да е трети, успеят за направят правителство, спешният въпрос какво да направи Радев ще се отложи най-малко с около година. Ако кризата се задълбочи – изборът на Радев може да бъде форсиран от обстоятелствата.

- Президентът винаги е говорил, с критичен тон, за „те, партиите“. С други думи, разграничава се от тях. Как ще стане партиец?

- Не съм сигурен каква е степента на социализация на Радев към политиката. Той влезе в нея от съвършено друга роля и особено през първия му мандат липсата на политическа подготовка и опит бяха очевидни.

Сега е добил опит в политическия процес, но ми се струва, че за него придобиването на партийна роля е само трамплин към завръщането в ролята на силен, властен президент в нова конституционна форма на управление на България. Според мен това е, което той цели и преследва.
Дали негов идеал е Путин, дали образец е съседният Вучич или някой друг, но мисля, че това е, което на него му харесва.

- ПП-ДБ, макар и неофициално, се съюзиха с ГЕРБ в миналия парламент. БСП никога не се коалира с ГЕРБ, но ето че и двете политически сили споделиха на последните избори сходна съдба. Защо БСП върви надолу в последните три години?

- Може би единствената обща причина за спада в доверието към двете формации е, че политическото им поведение като мобилизиращо подкрепа е слабо и неефективно.
Споменахме, че при демократичната общност основният грях от 35 години е, че правейки политика тя адресира и убеждава самата себе си. Тя не можа да развие политическата практика за убеждаване на многообразието от всички гласоподаватели, за да се превърне в национална алтернатива.

 

При БСП нещата са доста по-различни. Имаме посткомунистическа партия, която в продължение на три десетилетия и половина се топи не само по идеологически, но и по биологични причини. Наследниците на старата общност от избиратели на БСП в съвременната ситуация по-скоро биха подкрепили анти-Сорос, анти-Америка, анти-либерализъм, което е par excellence консервативна позиция. Неслучайно Нинова премести партията в тази посока. Социалистическата партия е изправена пред избор – дали да прегърне радушното приемане на мигранти, на 32-34 пола и целия друг дневен ред на днешната европейска левица или по някакъв начин да се консервира в съчетаване на старото ляво, наследено от миналото и приемане на новото консервативно дясно, което е най-близко и като манталитет, и като психология, и като политическа общност до основната маса на нейните избиратели. Русофилията е много подходящ квас за подобно прилепване на старо ляво към ново консервативно.

 

БСП върви по пътя на това съчетаване в продължение на десетилетия. Но очевидно достигна до определени граници, на които отново ще трябва да се самоопредели. Ако аз съм русофил, американофоб и антилиберал защо трябва да гласувам за БСП, която е „ни рак, ни риба“, а няма да гласувам за „Възраждане“, която по списък отговаря на основните ми възгледи?
БСП си отива по биологични и по социални причини. Няма да им е лесно на тези, които я поемат. Те може да са приели оставката на Нинова, но са приели и дилемите на Нинова.

- Гласувахме и на още едни избори – за Европейски парламент, където основната интрига бе колко голям ще е ръстът на партиите, вдясно от ЕНП. Те спечелиха повече места, отколкото имаха в досегашния парламент, но в същото време ЕНП запазва влиянието си, както и мнозинството със социалистите и либералите. Успех ли е резултатът за десните или това е само началото на един дълъг път?

- Всеки, който подцени резултатите от тези избори, ще сбърка. Виждаме как представителите на левицата и на центъра, на статуквото в ЕП, се опитват да интерпретират резултатите. От една страна те подценяват успеха на алтернативните десни, от друга – акцентират върху разнородността на алтернативната десница, а от трета – бият камбаната „опасност за демокрацията“. Във всеки случай, резултатите на алтернативените десни са „звънец за събуждане“. Около една четвърт от европейските избиратели виждат в алтернативната десница представителство, което да защити интересите им – особено по теми като миграцията, „зелената сделка“, политиката на идентичността. Ако статуквото в ЕП не положи усилия да интегрира поне една част от алтернативната десница в мейнстрийм-а на европейската политика, след пет години можем да получим доста по-голяма и допълнително радикализирана десница.

 

От сериозно значение е и обстоятелството, че най-голямата партия в ЕП - дясноцентристката ЕНП - ще има две възможности за развитие на своята политическа позиция. Едната е да остане в досегашния си формат на сътрудничество със социалдемократи и либерали. Другата възможност ще бъде да прави гъвкави споразумения с някои от партиите на алтернативната десница. По всяка вероятност едното не изключва другото.

 

Сред партиите на алтернативната десница има задълбочаващо се разделение между формации и лобистки групи на Путин, каквито са „Фидес“ на Орбан, Австрийската партия на свободата или „Алтернатива за Германия“, и партии, които гледат да се изтеглят от подобна позиция. Предстои да видим позицията на Льо Пен. Други десни групи като тази на Вилдерс в Холандия дават знаци, че биха могли да релативират своите позиции по отношение на Русия и Путин.

 

Това, което наблюдаваме е не толкова поляризация на Европейския парламент между ляво-центристкото статукво и дясно-популистката алтернатива, а преподреждаща статуквото фрагментация, в която различия ще се проявяват и вдясно, и в центъра, както и в отношенията между различните партии и фракции.

На следващ етап, след 5 години, може да се окажем с дълбочинно променено статукво в ЕП, което е преодоляло една основна характеристика на европейската политика в продължение на 30 години.

- Коя характеристика имате предвид?

- В продължение на три десетилетия европейската политика беше доминирана от левия център, от социаллибералната визия. Това е обяснимо. Европа е наднационален проект. Десницата е свързвана обикновено с национализъм, с консерватизъм и тези позиции бяха забутани в ъглите на националната политика. Европейската политика беше интернационална – лявоцентристка, социаллиберална политика, дори и когато водеща сила е християндемократическата ЕНП.

 

Днес, предвид новите реалности балансът на силите между ляво и дясно се променя. Европейската политика ще има по-уравновесено политическо разделение на консервативна десница и на либерална левица, които ще отразяват позициите на различни европейски групи граждани, които имат отношение към това, което е Европа сега, а не към това, което е била преди 30 или преди 50 години. Този процес обаче крие една сериозна опасност. Алтернативната десница с различни нюанси изисква повече или по-малко ренационализация на европейския интеграционен проект. Това ще бъде основната разделителна линия – какви мнозинства ще се формират за съхраняване и задълбочаване на интеграцията или за ренационализация на обединена Европа.

- Още преди евровота започна разграничението вдясно на партии, които подкрепят Украйна, и партии, които биват обвинявани в проруски позиции. Нова разделителна линия?

- Не може да не бъде разделителна линия, защото за съществена част на алтернативните десни -  които левицата нарича „крайнодесни“ - националният интерес е основният стълб на политическа идентификация. Не може да защитаваш националния интерес и да подкрепяш Путин при положение, че Кремъл е тръгнал на война с Европа в преследване на своята възродена имперска мощ. Какъв „националист“ си, ако си готов да подпомагаш поражението на Европа и имперския ренесанс на Русия? Самата идентичност на тези партии ги кара да мислят по-задълбочено за европейската сигурност, която трябва да се изгражда в една нова епоха на геополитическо противопоставяне. Сигурност в условията на един все по-разделен и конфликтен свят. Съдържанието на тази нова епоха не е в това, че Путин с агресия откъсва Крим, Донбас и Запорожие. Това, което се случва е създаването на мощен ревизионистичен геополитически блок, който е тръгнал със сила да преначертае границите на нашия свят.

Има ли сериозна европейска политическа сила, която да желае поражението на Европа в услуга на Кремъл, на Пекин, на Техеран и на Хамас...? Отговорът на този въпрос ще получим твърде скоро. В България имаме такива политически сили. Нужно ли е да им споменаваме имената?

 

Путин иска да вземе обратно контрола върху Източна Европа, иска да си върне това, което беше в ръцете на Съветския съюз през втората половина на 20 век. Той иска да кастрира окончателно Европа и ЕС като геополитически фактор, да подпомогне тези сили в Америка, които биха искали да изоставят Европа и да сателитизира под своята власт Стария континент като цяло. Въпросът е дали европейската десница ще каже „мен това не ме интересува“ или ще направи логичния извод, че ако Путин тръгне към Украйна, след това – към Полша, е много вероятно след това да тръгне да подчинява другите европейски страни, не непременно с армия. Както, впрочем, го правеше успешно в епохата на Меркел и на други лидери като нея.

 

С други думи, десницата в Европа има свой собствен път в осъзнаване на необходимостта от защитата на Европа. Този път може да бъде различен от пътя на левицата и на левия център, на социалисти и либерали, които бяха сред най-отворените за сътрудничество с Русия и Путин политически партии и лидери, и които след 24 февруари 2022 година ясно разбраха за какво предизвикателство става дума. Някои партии на алтернативната десница в Европа ще останат на своите про-Путински позиции. Лично аз се надявам на тяхната маргинализация в процеса на привличане на новите десни към общите европейски усилия за сигурност на Стария континент.

- Заговори се за мир, но сякаш формално, за да се води война. Всеки поставя мирни условия, които очевидно са неприемливи за другата страна.

- Западът -  Европа в частност, се събудиха за опасността, която представлява агресията на Кремълския имперски ревизионизъм в Украйна. Но сред западните лидери все още съществуват илюзии, неувереност и самоограничения в защитата на колективната ни сигурност. Едно такова самоограничение е сами да си поставяме „червени линии“. Например – ние помагаме на Украйна, но в никакъв случай няма да й дадем танкове; помагаме, но няма да дадем самолети; помагаме, но няма да разрешим ВСУ да атакува руска територия с нашите оръжия и т.н.

 

От стратегическа гледна точка всичко това е връзване на ръцете – своите и на Украйна - защото уведомяваш Путин какво няма да направиш, какво се страхуваш да направиш. Той не ти благодари гласно, но наум сигурно благодари, че му казваш докъде може да се разпростира без да се притеснява, че ще му се случи нещо лошо.

 

Макрон първи разбра, че това е грешна позиция. Позицията на френския президент означава „край, ние няма да обявяваме червени линии“. Означава, че подкрепата за Украйна не е резултат само на морално-етична позиция, а е продукт на дълбоко осъзнат национален и колективен европейски интерес. Че за нас е жизнено важно Русия да не победи в Украйна.

 

Какво би означавала победа на Украйна и дали ще има победа на Украйна е друг въпрос. Но Русия не трябва да побеждава във войната срещу Украйна, защото по много ясен алгоритъм това ще означава сериозно, дългосрочно стратегическо поражение на Европа и на Запада.
източник:Епицентър.бг/Таня Джоева