Българска художничка рисува смешната страна на майчинството

Неда Малчева е художник и илюстратор, завършила е Училище по изкуствата в Русе и живее с мъжа си и двете си деца в малко градче.

Майчинството я вдъхновява да създаде поредица, в която представя необикновеното и обикновено ежедневие с децата й по хумористичен начин. И несъмнено много потребители в социалните мрежи се припознават в „неволите“ на Неда.

 За Вдъхновените и Vesti.bg, Неда разказва повече за комикса си.

Тя е работеща майка, която кара клишетата да изглеждат по друг начин. Първата ни работа е да разберем къде е тя в момента. „До печката“, отговаря ни бързо ни вкарва в атмосферата на дома й: „Пържа кюфтета, пия бира, и си чопля телефона. Дъщеря ми се лакира в другата стая със син флумастер“.

Филмът, наречен „Майчинство“

Веднага си досещаме, че може би скоро ще видим всичко това нарисувано. Защото споделянето на ежедневието, в което попадат хората с деца е изключително важно. „Майките имат нужда да видят, че не са сами в „издънките си“ с децата“, разказва Неда за раждането на комиксовата поредица: „Дойде много естествено, наред с всички останали битови и метеорологични теми, реших, че е време да включа и децата.

Последва голям интерес. Идеята е да се посмеем, и да се успокоим, че има и други играещи в този филм наречен Майчинство“.

Вдъхновението идва преди 6 години, когато Неда вижда работата на чуждестранен илюстратор. Той обаче е по-социално ориентиран, а според художничката онлайн пространството вече е пълно с политически сюжети. Така тя решава да поднесе нещо по-хумористично.

Неда признава, идеята за поредицата идва като „Време за мен“, но в последствие се превръща в част от работата й. Тя споделя, че би искала да поддържа страницата, докато вече се рисува с внуци (както и всички, които я следят).

Как ежедневието вдъхновява

Неда е непрекъснато ангажирана – както с работа, така и с децата. Но може ли потъването в ежедневието да се окаже най-голямата муза? В случая на Неда – категорично да.

 „Така или иначе рисувам битовизми. Всеки ден имам вдъхновение като за изложба. Имало е моменти в които си казвам, че не съм рисувала нищо отдавана, хващам таблета, и идеята ми идва на секундата. Хубавото на работата ми е, че постоянно трябва да измисля, да сътворя нещо. Цял ден имам шарени картинки пред очите ми, може би и затова съм такава като човек, и вдъхновението не ме напуска. Надявам се да ме държи докато остарея и не полудея“.

А и децата определено помагат на Неда да бъде в творческа форма.  „Преди година имах много тежка сутрин преди да занеса малката на ясла. Помня, че ме скуба, налага, такава глава ми удари, че звезди видях. Рева така, че изгони врабчетата навън. Разбира се, че това беше повод за картинка. Нарисувах се със синьо око, блъскана и оскубана.“

Това води дори до тревожни обаждания, след които Неда променя описанието на илюстрацията. „Идеята ми е да изобразявам комични случки от майчинството, в които всяка друга майка да се припознае. Буквалното приемане на картинките, критиката как трябва да се държим с децата, леко ме товари.“

Обучителни статии за майки може да открием много лесно навсякъде, друго е да си признаеш, че детето ти се тръшка, а ти губиш търпението си, и не си спазил Десетте божи правила на майките за справяне в тази ситуация.“

Децата вече започват да се разпознават в рисунките на Неда. Малката все още само посочва коя е, а синът й се радва, макар и с лека тревога. „Напоследък усещам, че е притеснен, да не го изложа с някоя картинка. Когато ме види , че рисувам него тича да погледне, за да е спокоен.“ А мъжът на Неда й дава тиха подкрепа, която за нея е напълно достатъчна.

Какво успява да даде майчинството на комиксите? „Общо взето даде всичко. Даде живот на поредицата, даде популярност. Без да искам засегнах една много обсъждана и разбира се много деликатна тема. Майки на този свят има много и различни. Не всеки приема с насмешка рисунките ми, но пък и знам, че няма как да угодя на всеки.“

А коя е най-трудната илюстрация? Неда без колебание посочва тази:

„Тази картинка се появи, когато преди два месеца имах изложба в София, и се наложи да нарисувам няколко нови илюстрации, които не бяха публикувани. Тогава реших, че няма да е зле да завъртя малко кормилото и да нарисувам нещо, което да замисли хората. Което да замисли дори самата мен! Понеже аз си признавам, че съм в същата клетка. В никакъв случай не е критика към някой, дори и някой да го приема като такава, нека знае, че тази критика е обърната и към мен. Просто нещо, което да погледнем и да помислим върху него.“

Къде се случва магията на рисуването?

Неда загърбва живота в големия град заради любовта на живота й, нейния съпруг. Двамата живеят в малко градче и по думите на Неда, това й се отразява добре.

А кои са клишетата, които се разбиват на пух и прах, след като сменя средата? „Едно отиване до магазина тук ме среща с поне трима души, с които ще си поприказвам за десетина минути. В този град има много млади хора, пълно е с деца - не ми е нужно да запаля колата и да карам до близкия парк, за да ги пусна да играят. Нужно е само да им отворя портата и да ги изгоня на поляната.“

Друг аспект на живота на такова място е живеещото навсякъде добро, което критерий за нормалност: „Ходила съм да проверявам по молба на съседка дали е оставила ютията включена. Това цялото мога да го обобщя като доверие. Хората просто си имат доверие един на друг.  Аз съм много честолюбива и емоционална. Такива неща ме трогват до сълзи.“

Независимо дали е в малко местенце или в големия град, има нещо, което обединява всички майки. И това са всички емоции, за които няма думи. Неда споделя:  „Майчинството е като онези мостри на цветове за латексови бои. Огромно тесте с цветове - топли и студени, което край няма. Като че ли не мога да нарисувам това усещане, което изпитвам когато ги погледна - децата ми. Не само аз, всички други майки по този свят. Не мога да нарисувам този низ от любов, гордост и възхищение, което струи като светнала крушка от главите ни. Това не можеш да го опишеш с думи, не можеш да го снимаш, да го нарисуваш. Трябва да го изживееш.“

А какво предстои?

„Мечтая да нарисувам корицата на книгата ми, която влача вече повече от година. Решила съм, че корицата ще бъде последното нещо, което ще направя. Затова се надявам да се случи скоро.“