Благоевградчанката проф. Ева Соколова пише в книгата си, че истината за Русия е различна от тази, която ни предлагат официалните власти

Но най-опасният е, че „Кат Русия няма втора“, „Тя е нашата опора“, доста смешно беше, когато отгоре напъваха във всяка лекция да се споменава приносът на съветската наука и аз, физикохимик, с много усилия успявах покрай Лавоазие да спомена Ломонос

Проф. д-р инж. Ева Соколова е родена на 9.IX.1933 г. в Благоевград. Завършва Висшия химико-технологичен институт в София, където става и преподавател в катедра „Физикохимия“. Специализира в Германия и в Москва.

Първият й брак е с проф. Добри Лазаров, с когото имат две дъщери. Вторият й брак е с известния юрист Йордан Соколов  – бивш министър на вътрешните работи и председател на 38-ото народно събрание.

Автор е на учебници „Физикохимия“ и „Химична термодинамика“, на научнопопулярни книги за деца и възрастни в областта на химията  – „Конгрес на металите , „Акция ПНТ (приказка от нов тип)“, „Какво разказва белият лист“, „Горивни елементи“,  както и на публицистичните издания „Хигиена на брака“ и „Идеи в действие“. „Недовършени мемоари. Спомени от него и за него“  е посветена на съпруга й Йордан Соколов. Следват „Граматика на едно поколение“ и „Пътувам, гледам, мисля“. През 2022 г. излезе „Руската намеса в съдбините на България – от царска Русия през СССР… докога!“.

– Кое накара Вас, професор химик, в навечерието на 90-ата си годишнина да напишете книга за руската намеса в историята ни?

– Пиша тази книга от 3 години, много хора казват, че сега е особено актуална. Какво ме е накарало? Много неща. Колкото по-информиран е човек, толкова по-трудно се поддава на манипулация. Особено ако информацията е лъжлива и умишлена. Оказва се, че повече от 150 г. хората у нас живеят с преиначавана истина. А историята трябва да се знае каквато е. Иска ми се да познаваме своята история и поуките от нея.

– Кога сте узряла за идеята, че истината за Русия е различна от тази, която ни предлагат официалните власти?

– Като ученичка не съм имала никаква представа за това. Вкъщи не се говореше за политика – или говориха, когато изпращаха нас, децата, в друга стая. За първи път се замислих, когато пораснах и узрявах.

Винаги като минавам край Народното събрание, се питам защо пред него стои монументалната статуя на Цар Освободител, а не на стратезите на българското освобождение Левски и Раковски например? Настрана остава факта, че много българи не знаят, че определението на Александър ІІ „Освободител“ е за отмяната на крепостното право в Русия, а не за нашето освобождение.

Пред Народното събрание – Цар Освободител, зад Народното събрание – катедралата ни с името на Александър Невски. Защо Александър Невски – руски княз, спечелил битка срещу шведите през ХІІІ век? Защото е любимец на Александър ІІ ли?  Какво общо има той с нашата история?

Обичам историята. Човек може да научи много неща, като чете мемоарите на старите политици – „строителите на съвременна България“. Често цитираме Левски, че е за чиста и свята република, но много рядко някой споменава какво казва той за освобождението ни според Захарий Стоянов (това е първата биография на Апостола от 1883 г.):  „Да извоюваме свободата си със собствени сили, без да чакаме помощ отвън, защото тази помощ скъпо ще ни струва“.

Малцина знаят, че и Раковски в книгата си „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“ (1861) зове: „Първо трябва сами да свършим нашите вътрешни работи, а после да помолим другите да помагат“.

Питах се и защо Русия води 10 войни с Османската империя, за да стъпи на проливите, но никоя война преди тази от 1877-1878 г. не цели освобождението ни.

- И все пак с последната война идва свободата ни.

– Безспорен е резултатът на нашето освобождение. Народът ликува. Благодарността към братушките е всеобща. Православна Русия е проляла кръв, за да изтръгне от Османската империя угнетените славянски братя. Нашите „душмани“ слагат подписа си под Санстефанския договор. Но тази война Русия започва, за да отмие срама от пораженията в Кримската и в пореден стремеж към проливите, този път с одобрението на западните сили.

През 1877-1878 г. Европа е изживяла века на Просвещението: това е времето на националните държави. Бисмарк обединява Германия, Италия има своя Гарибалди, във Франция има република… У нас времето на хайдутите е минало, а в Гюргево и Браила заседават революционните ни комитети, Раковски е създал стратегия, Левски е създал комитети… Просто историческият момент е бил подготвен и освобождението е било въпрос на време.

– В книгата си на база на редица документи, вкл. дипломатическа кореспонденция между двете страни, описвате истинското отношение на Русия – била тя империя или СССР, към България. Вашият извод е:  Русия  следва единствено своите интереси, и то винаги в ущърб на българите. Не е ли нормално да следва своите интереси…

– Да, нормално е – всяка държава трябва да следва своите интереси. Но това важи и за българската държава – ние трябва да защитаваме нашите интереси. А от всичките 62 правителства на Третото българско царство само Стефан Стамболов води независима политика, затова е и убит.

– Проучвайки фактите, къде намирате най-голямо изкривяване с идеологеми и митове?

– Най-опасният мит е, че „кат Русия няма втора, тъй могъща на света”, че „Тя е нашата опора…”, и това трябва да предполага любов към всичко руско и задължително благодарност, че ни е дарила свободата. Всъщност свобода е получила само малка територия – Княжеството (от билото на Стара планина до Дунава), а Съединението (1885 г). и Независимостта (1903 г.) са си българско дело.  Митове има и непосредствено след освобождението (говори се за братска помощ, но не и за окупационния дълг на България към Русия, изчислен на 10 618 250 pyбли и 40 ĸoпeйĸи – 89 640 000 злaтни лeвa – 32 тoнa злaтo). И след 1944 г., когато 100% подражаваме на съветската политика.

– Описвате Санстефанския мирен договор като инструмент в ръцете на руската дипломация в нейната политика на Балканите.

–  Това е блестящ ход на руската дипломация – Санстефанска България никога не е било предвидено да съществува. Никой никога – руска и европейска дипломация, не е смятал, че това е нормален договор. Затова се нарича прелиминарен (предварителен). Русия предварително се е договорила с Австро-Унгария, че няма да допусне създаването на голяма държава. В чл. 8 от договора пише, че след освобождението България се намира под руско окупационно управление за срок от 2 г.  Санстефанският договор е мит, но жесток мит за историята ни, защото цялата ни следваща история е подчинена на този идеал – да обедини всички българи. Това е неосъществима мечта.

– В книгата казвате: „Българските русофили трябва да си отговорят с разум на няколко въпроса:  Защо са русофили? Защо искат българската политика да следва пътя на руската? И на коя руска политика – тази на руските царе, на Ленин, на Сталин или на Путин? На коя от тези Русии нашите русофили искат да подражаваме и към нейния стандарт да се стремим? Имате ли за себе си някакъв отговор.

– Обяснявам си го с активната руска политика – чрез дипломация и агенти, в България.

– Много русофили казват: „Ние обичаме руския народ“.

– Ако обичат руския народ, може ли да обичат тези, които съсипват този народ – като се започне от руските императори, задържали до късно крепостничеството, мине се през Ленин и Сталин и се стигне до Путин.

– Казват: „Обичаме руската култура.“

– Една огромна империя с много народ, разбира се, че ще има своите гении. Никой не отрича Чайковски, Репин… Но така е по света. Малка Литва има своя Чурльонис (художник), Ливан има поета и мъдрец Джубран Джубран, да не говорим за музикалните гении на Италия, за импресионистите на Франция, за Фрида Кало в Мексико… Целият свят създава култура. В руската култура няма нищо извънредно. А и руската култура не компенсира поведението на Сталин или Путин.

– Вие сте химик, преподавател. В книгата описвате един момент от по-новата ни история за изискване „отгоре“ за „идеологизация на лекциите“ и във всяка лекция да се споменава приносът на съветската (руската наука).

– Това беше доста смешно. За някои науки това беше възможно – Фройд да се замени с марксистките философи; Мичурин и Лисенко да се противопоставят на западните защитници на наследствеността; българистите ще преподават „Сталин за езикознанието“. Но ние, физикохимиците? Не може непременно да изсмучеш от пръстите си руски учен с голям принос за квантовата химия например. Как да прескоча приноса на Ръдърфорд, на Планк, на Хайзенерг… С много усилия успявам покрай Лавоазие да спомена Ломоносов. Покрай създателя на парната машина Джеймс Уат разказвам за несбъднатата мечта на Ползунов да конструира такава и в Русия на Екатерина Велика…

– Русофоб ли сте?

– Не съм – в смисъл да мразя руския народ, не отричам традициите и културата му. Ако под русофоб се разбира отричане на начина на управление на страната – да, русофоб съм.

– Тревожи ли Ви поведението на Путин?

– И ме тревожи, и ме гневи, и ме отвращава.

– Какви бяха политиците, когато съпругът Ви влезе в политиката, и какви са сега?

– Йордан Соколов беше юрист, влюбен в професията. Много начетен. Знаеше с подробности българската история. В правителството на Филип Димитров отидоха като големи идеалисти. С мъка напусна любимата си професия. Казваше: „Стига сме чели и сме се възхищавали на хора, направили нещо за страната си. Хайде и ние, ако може, да направим нещо за нея“. Цялото правителство на Филип Димитров бяха идеалисти. Сега идеализмът отшумя. Идеологията изчезна. Чета програмите на различните партии – доста еднакви, и е необяснима агресията на лидерите им.

– Гласувате ли?

– Винаги. Мисля, че това е мой дълг. Тази година е още по-трудно, но ще гласувам.

– Разкажете за дъщерите си.

– Имам много публикации, книги, учебници – професор не се става лесно. Но най-голямото ми постижение са моите две дъщери – умни, възпитани, отговорни, делови и сърцати. Едната е адвокат, продължи професията на съпруга ми, а другата е доцент по физикохимия във фармацията. За тях Йордан беше татко, защото той ги отгледа – те бяха на 5 и 14 г., когато станахме семейство.

– Какъв съпруг беше Йордан Соколов?

– Беше един твърде мек човек – с принципи, но с много топло сърце. На всички снимки е усмихнат. С него се чувствах принцеса. И да говорим, и да мълчим – винаги ни беше хубаво. Когато си отиде, не знаех с кой ключ се отваря селската ни къща. Всички ангажименти той поемаше. След смъртта му 3 г. не бях на себе си. Чувствах се онеправдана от съдбата. Една сутрин портретът му срещу леглото като че ми проговори: „Защо се чувстваш толкова нещастна и смяташ, че си изключение. Защо не мислиш за хубавите мигове, които сме изживели?“. От този момент се почувствах щастлива, че 45 г. съм прекарала с един изключително мъдър, почтен, любим и любящ човек.

Когато пишех книгата за Русия, имах чувство, че седи до мен. Ние мислехме еднакво за всичко.

Казват, че съм щастливка. Така е. В един брак са нужни няколко неща, за да бъдеш щастлив, аз имах всичко.

– За компромис ли говорим?

– Не. В съпруга си да имаш приятел, другар (това са две различни неща) и сексуално да се разбирате.

– Какво е другар?

– Приятели много, но другарят е този, който е до теб, когато имаш нужда от истинска помощ. А той беше всичко. Усъпруга си виждах държавника, политика и дипломата

– Йордан Соколов беше политик от СДС, председател на Народното събрание. Кои моменти от политическата му кариера бяха най-трудни за Вас?

– Много трудно беше времето, когато беше министър на вътрешните работи в правителството на Филип Димитров (8.ХІ.1991-30.ХІІ.1992). В България всичко бушуваше. Вечер, като  се прибираше, го гледах в очите, за да разбера как е минал денят. Страхувахме се от атентати и какво ли не. Особено трудно беше, когато падна правителството на Филип Димитров. Какви ли не приказки се изговориха тогава и се пишеха: едва ли не, че Соколов готви армия от мародери, които ще възстановят властта на СДС. Тогава беше много трудно.

Никога не е било лесно. Пътувала съм с него по света, когато съм била канена – винаги е бил нащрек какво и как ще го каже. Спомням си пътуването до Китай (2000 г.) – то стана, когато американски бомбардировачи атакуваха по погрешка посолството на Китай в Сърбия. Мъжът ми се срещна с Ли Пън. За кой ли път видях у съпруга си и държавника, и политика, и дипломата.

Назаем от tretavazrast.com