Благоевградчанинът Валери Николов: Уволниха ме от парк „Рила” в месеца, в който чух за сина си диагнозата рак!
Благоевградчанинът В. Николов: Уволниха ме от парк „Рила” в месеца, в който чух за сина си диагнозата рак! Юристката Д. Башлиева оспорваше болничните ми в РЗОК, докато го водех на химиотерапия…
Много неща мога да простя, но това, че за да се разправят с мен, се усъмниха за болното ми дете – никога! Унизиха ме, лекарите ме гледаха като извънземно…
Казвам се Валери Николов, баща на 3 деца и съм от Благоевград. Запознах се с адвокат Диана Башлиева покрай съпругата ми Илияна Димова, която също е адвокат. През 2015 г. съпругата ми започна да си търси помещение за адвокатска кантора, намери такова срещу бившата книжарница „Перун” и се озоваха в една стая с Диана Башлиева. По същото време аз бях в частния бизнес, където предизвикателствата са много, и когато в лицето на Диана видях възможност да получа държавна работа, реших да опитам. Тя беше външен юрист в парк „Рила” и доколкото бях чувал, там назначения без нейно съгласие не може да има.
Благодарение на Башлиева действително ме назначиха в парк „Рила” – като отговорник за автомобилния парк, щофьор и каквото още се сетите. В парка бързо се ориентирах, че от 14-те служители поне 10 са от Копривлен и Хаджидимово, откъдето е юристката. Говоря за Илонка Христова, Марияна Вантова, чистачката Юлия, Гълъбица Башлиева, която иначе се пише Гаргавелова и е братовчедка на Диана, и т.н.
Самата Д. Башлиева гледа по 2-3 дела на година, от които не съм чул и едно да е спечелила, но за работата си получава всеки месец по 1500 лв. Да не говорим, че в парка има на щат още 3-ма юристи.
Първите 3 месеца от новата ми служба бяха идилия, но между 3-ия и 5-ия нещо се случи, защото започнах да забелязвам по-особено отношение към мен. До днес не знам какво точно стана, но на 5-ия месец директорът Красимир Андонов ме извика и ми каза, че трябва да му подпиша молба за напускане без дата. Тъй като бях на 6-месечен изпитателен срок, който изтичаше на 2 юни 2016 г., а и съпругата ми каза „не”, аз му отказах. Въпреки това го попитах защо, понеже допуснах, че може нещо да съм сгафил. Отговорът му беше: „Не, нищо не си направил, доволен съм от работата ти, просто трябва да го направиш”.
През юни Андонов отново ме извика в кабинета си. Още помня думите му: „Не се опитвай да ме разбереш, защото няма как да стане, просто трябва да подпишеш молба за напускане”. Отказах му пак и поисках среща с Диана, защото разбрах, че нещата идват от нея. Срещнахме се и тя ми се нахвърли с обвинението, че съм събирал фалшиви бележки и съм ги осребрявал в касата на парк „Рила”.
В началото не успях да разбера за какво става въпрос, но после се сетих за 29 април, навързах нещата и ми стана смешно. А на 29 април бяхме в командировка с Красимир Андонов и Таня Спасова. Бяхме оставили колата на паркинг и когато си тръгвахме, директорът плати 6,50 лв. за престоя й. На другия ден аз отнесох в счетоводството бележката от паркинга и казах на момичетата, че трябва да дадат парите на Андонов, защото той плати сумата. Още същия следобед те му дали парите, но ден по-късно на мен ми донесоха протокол за сумата – да го разпиша, за да се оформи документално разходът, който в едно държавно учреждение може да се прави само и единствено с подписа на директора. А протокола го дадоха на мен, защото аз бях шофьор на колата, не Андонов. Значи шефът си получи парите, а аз не съм взел и една стотинка от невероятната сума от 6,50 лв.
Явно обаче подписването на този документ от моя страна е станало достояние на някоя от колежките, които докладват на Диана Башлиева всичко, което се случва в парка, и така въпросните 6 лв. юристката ги използва като коз срещу мен, как съм източвал касата на парка. Обвини ме и за друго – че съм откраднал имущество на парка. Става въпрос за тениски с логото на „Рила”. Те бяха над 5000, направени по някакъв проект, и много често Андонов ми искаше по десетина заедно с календари, за да ги раздава на ученици. Да, аз действително взех няколко тениски и ги подарих на приятели да спят с тях, защото тениските за друго не стават, но блузите не ми се водеха на мен, за да следя броя им, затова не смятам, че съм ощетил парка по какъвто и да било начин.
На другия ден след разговора с Диана отидох при Краси Андонов и му написах на бланка молбата ми за напускане без дата. Беше започнало да ми писва. А и същия този юни месец лекарите поставиха на детето ми диагноза левкевмия и най-малко ми беше до интригите в парк „Рила”.
Помня датата – 23 юли 2016 г., когато чухме страшната диагноза. Казах веднага на пряката ми шефка Илонка Христова и на директора Красимир Андонов, че трябва да си заведа детето в София. И се започна сагата с болничните, които вземах, за да съм с детето си. За първото оставане в болницата за химиотерапия взех отпуск, после лекарите ми даваха за по 3 дни болничен за придружител, а следващите 3 дни трябваше да сме си в Благоевград. В един момент се оказа, че Диана е изготвила 7 протокола за самоотлъчката ми от работа, които после оправдах с болнични. Юристката ми оспори единия болничен лист в РЗОК – Благоевград и горките лекари от София за пръв път в 25-годишната история на болницата, през която нямат нито една проверка, трябваше да дават показания на здравни инспектори кога точно съм отишъл там, защо съм отишъл, какво точно е станало… Унизителна работа – и за лекарите, и за мен.
Когато ходех на следващите химиотерапии, ме гледаха като някакво инвънземно, което само неприятности им носи. Дори се наложи да пропуснем 2-3 химиотерапии, защото, когато трябваше да съм в София с детето си, аз всъщност давах обяснения в ТЕЛК – Благоевград по оспорения болничен.
В цялата тая напрегнаха атмосфера срещнах и един благоевградски лекар, на когото трудно бих могъл да се отблагодаря. Става въпрос за д-р Билев, който започна да ми издава болнични за 3-те дни, през които си бяхме в Благоевград. Човекът просто ми каза, че докато детето ми се лекува, той ще ми дава такива болнични. После разбрах, че от ръководството на парка са го заплашвали, че ще има проблеми, но той не се поддаде.
При поредното постъпване в болницата на 17 октомври 2016 г. системата за регистрация на пръстов отпечатък блокира, даде грешка и по технически причини бях записан като придружител от следващия ден, мисля, че беше вторник. Е, тогава стана страшно – веднага в парк „Рила” ми писаха самоотлъчка за 1 ден и по закон аз загубих здравноосигурителните си права в България. Заради този ден държавата спря да ми изплаща обезщетението за болничните листове – така е по закон.
През март 2017 г. лекарите обявиха на детето ми ремисия, а на 18 април изтече последният ми болничен. Явих се при директора и Илонка веднага дотърча с някакви документи да ги подписвам – нова молба за напускането ми по взаимно съгласие. Отказах и те извадиха старата молба – онази, на бланката. Уволниха ме с двама свидетели.
По-късно, когато заведох дело за неправомерно уволнение, пуснах възражение в съда, че на 18 април молба не съм писал, а и те се оплетоха – дадоха по делото молбата ми без резолюция и въпреки че беше на бланка, твърдяха, че собственоръчно съм я написал.
Както и да е – спечелих делото на 2 инстанции, последното заседание във ВАС е било на 5 ноември миналата година и още няма публикувано решение по него, но съм сигурен, че и там съм го спечелил. То всъщност всички уволнени от парк „Рила” печелят делата си за връщане. Такива са Юлия Тренчева, Борислав Ивановски, Атанаска Богоева, Петя Василева… В тази група е и Красимира Габерска, която 3 пъти е била уволнявана и 3 пъти възстановавана от съда, като последния път си подала молба за напускане от 31-о число на месеца, а екипът от страхотно кадърни юристи начело с Диана Башлиева й изготвил заповедта за уволнение на 30-и същия месец, сякаш им е било невъзможно да изчакат още един ден и да се освободят от нея завинаги, и Габерска пак осъди парка.
Искът ми е за 6-месечно обезщетение и да ме възстановят на работа в парк „Рила”. Там, разбира се, никога няма да се върна, защото нямам никакво намерение да се срещна с хората, които, за да се разправят с мен, се усъмниха в диагнозата на онкологично болното ми дете и тръгнаха да разследват лекарите му. Много неща бих простил, но това – никога!
Цялата тази история съм я описал и изпратил в Министерството на околната среда и водите, преди 3 седмици я пратих в централата на ГЕРБ и на омбудсмана, но отговор отникъде нямам. Разбира се, още преди 2 години писах и в Инспекцията по труда в Благоевград, но оттам и не чакам някой да ми отговори – нали се сещате, че техните кабинети са един етаж над този на областната управа, където губернатор е съпругът на Диана Башлиева Бисер Михайлов.
Междувременно през септември 2017 г. синът ми получи рецидив на заболяването остра лимфобластна левкемия. В България лекарства за това нямаме и ни предложиха трансплантация на костен мозък. Проучих, че у нас такава трансплантация е направена на 30 деца, от които 29 са починали, и подадох молба за лечение в чужбина. На 6 декември 2017 г. от Фонда за лечение на деца ми отказаха пари. Заминахме за Германия без парите на фонда и там на сина ми му направиха трансплантацията. Лечението му излезе над 600 000 евро и ако трябваше да плащам, никога не бих се справил. Намерих обаче начин – започнах работа в Германия и само след две седмици, през които ме осигуряваха, получих право да лекувам детето си безплатно.
България абдикира от мен, но Германия ми подаде ръка и аз съм безкрайно благодарен на тази държава за всичко, което направи за сина ми. Продължавам да работя там и да си плащам осигуровките, а тези дни трябва да заведа и сина си там за бебешките ваксини, защото неговата кръв е изцяло сменена и тепърва трябва да му се правят ваксини за морбили, варицела, полиомиелит. С всяко ходене в Германия се опитвам да помогна на някое друго дете от нашия край, което е с такова заболяване – отведох едно момче от Благоевград и друго от Дупница, обяснявам на родителите им как могат да се справят със ситуацията, помагам им при настаняването в болница. Тъй като държава нямаме, единственият ни начин да оцелеем е ние сами да си помагаме и аз го правя, доколкото мога. Единствената отплата, която искам, е детето ми да оздравее напълно.
ВАЛЕРИ НИКОЛОВ, Благоевград в.Струма