Бивш данъчен касиер в Кресна С. Стоянов: Дойде демокрацията и парите се обезцениха, и след работно време пълнехме чували с пачки, събирахме акциз и за вино, и за ракия, облагаха с налог и ергените, и бездетните

Домакин в предприятие „Каменни кариери” и на училището в Кресна, касиер-събирач на данъци и чиновник в Данъчно бюро в Кресна са службите, които попълват трудовото досие на Симеон Стоянов. Роден е през 1946 година в село Илинденци, на 4 години е осиновен от бездетно семейство в Драколово, махала към село Влахи. По-късно семейството се преселва в Кресна. Образованието си получава в училищата на Полена, също махала към Влахи, учи и във Влахи, и в професионално училище в Сандански, и приключва учението си в Благоевград.

Семейство създава с Фиданка Стоянова от Илинденци, която е с родови корени от Влахи, а с трудов стаж е в търговската мрежа на ПК „Братски труд” – Кресна. Имат три деца – Мария, в Кресна известна като радиоводеща към читалищния радиовъзел, а сега медик в Трета градска болница в София; синът Димитър е  прокурор в Апелативна прокуратура – София, а Райко – известен крояч на облекла в Кресна. И тримата са семейни и вече са увеличили семейната численост с три внучета – Илия, Симона и Ана, ученици.

• 

– Симеоне, знаеш, че темата с осиновяването на деца трудно се коментира, но ще си позволя да те попитам при тебе как се случи?

– Мен ме е осиновило бездетно семейство от Драколово, махала към Влахи, намираща се покрай река Влахинска, в подножието на Пирин планина. Роден съм в село Илинденци в семейство с 5 деца, от което аз съм последно поред. На 4 години съм бил, когато бездетното семейство ме е взело на чедо място.

– Как прие осиновяването си?

– Ами казах вече, че съм бил на 4 години и тогава не съм осъзнавал какво се случва

– А като разбра, че си осиновен?

– Това вече бе в по-големите ми години. Илинденци е било родното ми място, но Драколово си ми остана като такова по сърце и душа, а тези, които ме отгледаха и ми дадоха път в живота, и след като разбрах, че не са ми биологични родители, останаха си мои баща и майка.

• 

– Надниквал ли си в родословието си?

– За това в Илинденци – не. Но откъм страна на осиновителите ми, чиито имена нося – да. Баща ми се казва Стоян. Той не е от Драколово, а там се е оказал като домозет. От село Моравска е, от отсрещната на Пирин – Малешевска планина, така че коренът ми се свързва с две планини. Приелата ме майка се казва Мария и е от Драколово. Но да продължа с родословието ми. Дядо ми се е казвал Спас, прадядо ми пък е Стоян, а над него има един Станоя. Нататък родословната страница за мен е затворена. Фамилно всички са се занимавали  със земеделие и скотовъдство и по-малко с горски дейности.

• 

• 

– Отдавна си напуснал Драколово. Какви спомени имаш от там?

– Доста съм поживял там, и сега всичко ми е пред очите. Случиха се много промени. Когато живеех там, махалата не бе под 40 къщи, вземи на къща по 6-има души с деца и възрастни, ще излезе, че там са живеели към 300 души.

– А сега?

– Не сега, а отпреди близо половин век там няма живеещ по гражданска регистрация. Не е обаче съвсем без живот. Има изградена на р. Влахинска ВЕЦ с обслужващ я персонал. Виждат се и по някой ламаринен и керемиден покрив от пристегнати къщи или нови строежи във вилно състояние от потомци на стари драколовци. Такива имат Борис Томанов, Васил Йосифов, Сталин Гунгалов, Георги Юруков, Йордан Ризов, но и те не са жители, а гости, явяващи се в някои празнични дни.

– А имоти гледат ли се?

– Има по някоя овошка, ама общо взето всичко е пусто.

– Ти как се вписваш?

– Ами аз се вписвам с едно бунгало. Като върнаха земята в началните години на промените, всички се юрнахме по имотите си. Но нещата се оказаха по-други и постепенно всички ги напуснахме. Имам там бунгало, пообзаведено е и за нощуване, ама ето вече 7 години не съм отварял вратата му, а това идва от понапредналите ми години и от това, че нямам никакъв интерес да ходя там. Не проявяват интерес и от страна на челядта.

– А защо?

– Защото Драколово не им е по кръв, а си имат и много ангажименти. Райко е известен крояч на облекла в шивашка фирма, брат му Димитър е прокурор в Апелативна прокуратура, а дъщерята Мария пък е медик в Трета градска болница в София, с ангажименти са и ако имат свободно време, то ще е до Кресна, за да ми погостуват, или пък да хванат път из страната или чужбина. Но все пак знаят какво и що е Драколово. Водил съм ги там, но не за да копаят и садят, а така, като за обща култура, пък и да се повеселим, така да се каже, банкетно, с някое печено агне.

– Симеоне, из Кресненско стане ли дума за Драколово, все се намесва и историята с полковник Янко Анастасов. Какво си чул и знаеш?

– Това е една голяма трагедия. Янко Полковника, както се вмества по име в много разговори, с голяма чета става курбан през 1906 година. Събитието е точно на празника Великден. Четата се установява в къщата на Йордан Бошнако да празнува и нощува. Полковникът е бил така малко салтанатлия човек, сигурен в неговото войводство и боеспособността на четата си. Без да вземе предпазни мерки, цялата чета се отдала на пиене на греяна ракия, после на ядене на печено и други разпивки. Попийнали момчетата доста. Турските власти обаче подразбрали и със силна войскова част обградили къщата. На призива им да се предадат четниците, като знаели какво ги очаква, отказали. Тогава турците започнали да стрелят, но четата се укривала зад стените. Сетили се турците и донесли газ и с нея подпалили къщата. Пред опасността живи да се опекат, четниците взели да се показват по врати и прозорци и който както се покажел, бил посрещнат от куршуми. Загинали всички, само един се спасил, успял да скочи в някакви съчки и избягал. Така цялата чета станала курбан на празника Великден, включително и войводата им.

– Къде са погребани четниците?

– Аз не знам точно, но някъде край Драколово. Това го казвам, защото край Драколово е погребан и полковник Янко Анастасов. А това го знам, защото съм чул, че през 30-те години на миналия век гробът му е бил известен и е идвал негов син, изнасяна е панихида. Сега дали е там, не знам, както не знам къде са погребани и четниците. Хубаво е обаче това да се проучи и нещата да се възпоменат, ако не с нещо друго, поне с някаква паметна плоча. Говори ли се за Драколово, големите истории не свършват само с Янко Полковника, има и от по-старо време.

– Ами разкажи ги.

– Много са.

– Поне някои.

– Ами да започна с името Драколово. Не ще да е свързано с румънския граф Дракула /Граф Цепеш/, който се знае, че е бил ктитор на манастира „Св. Георги Зограф” в Света гора, не ще да е свързано и с драки, тъй като в района такова нещо няма. И тук идва на помощ едно име от строителната стела от древните римски времена. Тази стела е намерена в античния град Нейне, намиращ се в м. Хилядница край село Долна Градешница. На нея са изписани имената на 10 от първенците на селището, които трябвало да осъществят изграждането храм на богинята Изида /съдба/, почитана в Египет. Какво е търсила тя тук, по земите край Струма, не е известно, но най-вероятно ще е станало по искане на римски военни ветерани, служили в Египет и преместени по тези земи. По-интересното в тази стела е, че един от 10-те първенци се е казвал Мокас и е бил син на Дракула. И тук логично може да се приеме, че този Дракула ще да е дал името на Драколово, който по всяка вероятност ще да е бил римски ветеран, а известно е, че римските власти на свои ветерани, служили 25 години в армията, предоставяли в дар имоти, а и цели селища, и Драколово може да е било в негово владение.

– Друго нещо има ли, останало от римските времена?

– Много. Потвърждават го фрагментирана битова и строителна керамика. Драколово по предания е било известно селище. В разговори, предавани от дядовци на синовете, те на свои синове и така в дълбочина се стига до приказката, че в Драколово е имало 70 дюкяна. Когато римляните се напънали да го превземат, местните люде, за да не го плячкосат римляните, събрали всичко що имало златно и го закопали на тайно място в пиринчена бъчва. 10 девойки го заклели колкото косми имат по косите си, толкова дни римляните да не го откриват.

– И намерено ли е?

– Не съм чул. Въпрос с трудност и за иманярите. Знае се обаче, че злато в малки кюлчета е намирано.

– От по-ново време някакви съществени древни останки има ли?

– Като строежи няма. Но има нещо много любопитно. В края на селището има местност, която се казва Римските гробища. Погребенията са обикновени и най-вероятно на хора, работили в мини. Това пък го подсказва една друга местност в Пирин планина, в района на върховете Шаралия и Конски кладенец, казваща се Римските дупки. Хора, посещавали тези дупки, казват, че като хвърлят камък, дълго време се слуша ехтенето му.

– От по-ново време някакви останки има ли?

– Да, и то забележителни. Тук ще посоча стари гробища край м. Въртопо. Може би са от ранно християнско време. Към това време ни пренася повече като легенда и по-малко в останки един манастир „Св. св. Козма и Дамян”, който в писмени извори се сочи, че е съществувал над 500 години. Имало е втори манастир, който се е намирал в източна посока от Драколово, но и той вече е повече в света на преданията. В оскъдни останки е и една стара църква. Тодор Драчов в книгата си „Влахи – История и предания” я сочи с името „Сретение Господне”.

– Да се поразходим малко и из ученическите ти години, когато Драколово е било многолюдно.

 – Ами след седмата си година учех до 4-о отделение в една съседна махала – Полена. Тази махала бе с около 50 къщи, а в училището бяхме над 50 ученици. Сега от тази махала и следа няма. Има само една вила и сградата на училището, но подобрена по времето на кооперираното земеделие, когато районът бе превърнат в ливади, а сега е пасища. Има и една строяща се църква от общината и дарители, която се казва „Св. Дух”, по името на унищожен някога тук параклис. Някога докъм 70-те години на миналия век и тук, както и в Драколово, живот е имало.

– След учението в Полена?

– Във Влахи прогимназия. Всеки учебен божи ден от Драколово до Влахи 4 км и при сняг, и при дъжд и пек, и още толкова път обратно. Училището беше с над 150 ученици. Но и Влахи не удържа на промените и на обезнаселяването. Някога селото е било над 1000 жители, а сега е с десетина, и то с временна регистрация по ГРАО като фермери. А училището му е било сред първите в Мелнишка каза – още от 1844 година, когато е строена и църквата „Св. Пророк Илия”, която обаче е оцеляла и в сегашно време. След прогимназията ми във Влахи бях в осми клас в Сандански. Изгоря ни обаче къщата в Драколово и спрях. По-късно започнах 9-и клас в професионално училище, поучих и в Благоевград и Разлог, та стигнах и до средно.

– С училище свързваш и трудови години?

– Да. Бях домакин на училището в Кресна и се грижех за снабдяването на цялото училище, като имах и грижата за пансион с над 140 прогимназисти от селата Будилци, Моравска, Сливница и Долна Градешница. Имах на разположение каруца, която по-късно смених с автомобил. По това време училището в Кресна беше с прогимназията към 800 ученици, като близо толкова се учеха и в училищата на Стара Кресна, Влахи, Ощава и началните ученици още 4 селища. И що ученически мероприятия се провеждаха, празненства, спортни междуучилищни състезания… Сега в цялата община училището е само едно, а общо учениците са не повече от 300.

– Другият ти трудов стаж?

– Ами бях домакин малко и във фирма „Каменни кариери”. 40 работници произвеждаха по над 300 павета всеки от тях дневно, които отиваха за настилки на улици и площади из страната, а и в чужбина. А сега тази дейност в района вече е напълно забравена.

– А по-дългият ти стаж?

– Той пък е свързан с броене на пари, и то такива, с които хората не искат да се разделят. 1985 година бях назначен в община Кресна в служба „Данъци и такси” като данъкосъбирач с месечна плата от стотина лева. В интерес на истината обаче ще кажа, че по това време данъците бяха ясни и точни и хората си плащаха. Рядко се е случвало някой да се заинати, та дори и с председателя на общината сме ходили да го увещаваме. Тогава събирахме и данък акциз върху вината и ракиите, но така, между другото – вземахме по 10, 15 и рядко до 30 лева, без да мерим какво има в бъчвите. В тези години имаше и един данък, известен като ергенски – налагаше се с 10 процента върху доходите на несъздалите семейство след 25-годишна възраст или нямащи деца.

• 

– В годините на промени как беше?

– В данъчната система нещата се усложниха. Въведе се много бумащина. В Кресна се създаде общинска данъчна служба и постъпих в нея. Като касиер изкарах 14 години. Парите се обезценяваха, като хартия се трупаха, та често с началничката Веска Мелезимова и след работно време правехме тестета и пълнехме чували.

– И дойдоха пенсионерските години!

– Да.

– И как я караш?

– Ами на 76 лазарника съм, ама като поизоставих Драколово, тук, в Кресна, се грижа за овощна градинка, за лозе в Долна Градешница, правя си вино и ракийка. Така…

• 

– Доволен ли си от житейската си съдба?

– Да. Аз, така да се каже, съм военноинвалид. Бях войник в Благоевград. Заминахме на стрелба в Шабла. Служех в 57-а милиметрова батарея. На връщане паднах от влака и целият се изпотроших. Какво да кажа на Онзи отгоре, освен едно „Благодаря!”. Той и медицината ме спасиха.

– И сега?

– Гледаш ме, на нозе съм, поработвам в лозето и градината, имам прасе, козичка. Случва се в свободното време да съм пред телевизора или на пазара. Абе няма какво да го шикалкавя – доволен съм от съдбата си. Челядта ми е добре, имам внуци, които като инжекции ме ободряват. Събираме се семейно на празници. Хубаво е така да е и занапред…

БОРИС САНДАНСКИ/в.Струма