Белишкото село Краище храни с гъби Швейцария и Германия
Дори децата в белишкото село знаят кои са ядливи и кои отровни гъби. Те носят славата на едно наше село в Западна Европа. Благодарение на тях в Швейцария, Германия, Франция, Австрия, Италия не само чуват, но и говорят за Краище.
В случая обаче не иде реч за родни гурбетчии, каквито изпраща зад граница всяко населено място в региона. А за гъби. Селото на гъбарите. Така е известно за другоселците село Краище в община Белица.
Гъбарството храни стотици семейства тук. Това е основен поминък. Няма фамилия, която да не бере гъби. Тази година се надяват да започне сезонът още до края на този месец и да продължи чак до началото на декември. Много от местните хора дори предлагат да си направят герб, а в него да намери място манатарката, тъй като я смятат за царицата на гъбите.
"За да си добър гъбар, е необходимо не само да познаваш гъбите, но и да обичаш планината, а и да имаш здрави крака. Селото ни е между три планини – Рила, Пирин, Родопите. Има къде да тичаме. В региона най-много виреят манатарките, пачият крак, рижиката, челядинката, овчият крак, масловките, среща се и смръчкулата”, споделят местните гъбари.
Те тръгват от ранни зори към гората. В последните години имат и конкуренция. Пристигат на тумби селяни от други общини, опъват палатките край селото и също събират гъби. Но не ги гонят. Защото и тях недоимъкът е довел тук. В началото на всяка година се молят за берекет. За да могат да вържат двата края, да купят учебници и дрехи на децата си.
"Смръчкулата е стигала цена от 35 лева за килограм, но се намира малко – по 200, по 300 грама. Миналата година манатарката купувахме по 14-15 лева за килограм. Ние с жена ми Хатидже също години наред тичахме по гората от сутрин до вечер. Ходехме по над 12 часа, изминавахме по 20-30 км, че и отгоре. Гъбата е много лъжовна,у намериш 2-3 в даден район, продължиш напред с надежда за още, но се окаже, че вървиш с часове, а нищо не си набрал. Има и дни, в които с късмет може да набереш и 100 килограма", разказва 52-годишният Али Рункьов.
Затова понякога гъбарите се губят, не усещат кога се е стъмнило, завладени от мисълта за богат „улов” и за висока надница. Други пък излизат очи в очи с разни хищници – лисици, вълци, дори мечки. Миналата година баба с двете й внучета прекарали цяла нощ сами в гората. За щастие ги открили на сутринта живи и здрави, макар да били уплашени и измръзнали.
Вече три години Али и съпругата му работят в единствения цех за преработка и консервиране на гъби в Краище. Собственик е пернишкият бизнесмен Константин Драгомиров, който рискувал да стартира бизнес тук. В началото хич не било лесно, но с времето спечелил доверието на местните хора.
„Изкупуваме гъба и от други райони. Карат ни ги с микробуси. Делим ги на качество – първо и второ, компромис не правим с това. Даваме от стоката проби за изследване в столична лаборатория, за да се проверят за наличие на радиоактивност. Че само за една такава гъба може да се наложи унищожаването на цял тир със стока”, разкрива Али. А гъбата на Краище се търси почти в цяла Европа. Камиони, натоварени с нея, пътуват до десетки европейски страни.
„Клиентът ни в Швейцария държи гъбата да е срязана на две, да не е цяла. По този начин се гарантира, че някъде в нея няма червеи. В най-силния сезон в цеха се трудят над 50-60 жени, които получават добри заплати”, споделя Рункьов. Те чистят със специални ножчета пънчетата от пясък и кал, а с мокри кърпи почистват шапките на гъбите. До момента няма нито една върната гъба от чужбина заради лошо качество, хвали се мъжът.
Цехът дава шанс на местните гъбари да не се съобразяват с цената на брокерите, а директно да пласират стоката си при Али. А той винаги е готов да даде по-висока цена на берачите, тъй като и той близо 20 години това правил и знае колко труд и пот се изискват, за да успееш. А брокерите седят в гората или по селата и чакат наготово. Плащат някаква цена на гъбарите и после прибират процент за себе си при предаването на гъбите в цеха. Преди да отвори врати предприятието прекупвачите ходели до Банско и Сатовча да предават стоката, но правели и разходи за транспорт. Същото важало и за гъбарите, които искали сами да продадат набраното на фирмите. Али изкупува и приема гъбите, разполага с необходимото модерно оборудване.
Всички машини са нови, помещенията са лъснати до блясък. Част от гъбите се замразяват шоково, други се сушат естествено или изкуствено, трети се бланшират. Някои се ползват за лекарства, от овчия крак се прави йод. Гъбарството е наука, нужно е да знаеш много. Манатарката е най-хубавата гъба, с най-много калории, най-вкусна е, категорични са местните хора. Тя е два вида – широколистна и иглолистна. В черния и белия бор тя е с черна шапка, в дъба може да е със светла или кафява шапка, в смърча е с бяла шапка. „Иглолистната манатарка е много калорична, по-тежка е за ядене от широколистната”, разкрива Али.
Признава, че понякога има разминаване между очакване и реалност при гъбарите. Защото от голям урожай не винаги има полза. Огромните количества гъба веднага свалят цените. Това е основен пазарен принцип. Понякога пък е с ниско качество. Целта на всеки бизнес е да печели. Затова няма как да се плати за лоша гъба на цената на хубавата гъба. Защото разходите и за пернишкия бизнесмен не са малки – плаща осигуровки и заплати на работниците, има разходи за ток и вода, за транспорт. Непрекъснато има проверки от различни контролни органи и институции.
„Основното правило да успееш и да не губиш клиенти е да гарантираш качеството на стоката. И ние го правим. Затова гъбата сродява малкото ни село Краище с 2500 жители с държави като Швейцария, Германия, Австрия. Гордеем се с този факт. За нас гъбарството е и ще си остане основен поминък”, уверяват съпрузите Али и Хатидже. Безработицата, особено сред мъжете, е висока. Доста семейства гледат тютюн, но и от него не изкарват кой знае какви пари, а превиват гръб по нивите 6-7 месеца в годината. Заради славата ни на гъбари идват фирми чак от Пловдив и Пазарджик, за да изкупуват манатарка и пачи крак, хвалят се жители на Краище. На нас ни дай да се трудим и да тичаме по гората, повече не ни мисли, уверяват те. За мързеливци в селото няма място.
Всички са трудолюбиви и честни хора. „Хлябът ни е по-сладък, когато го ядем потни от работа", признава Джалал. Той и останалите гъбари не предават всички гъби на брокерите и фирмите. Задължително затварят в буркани или пък в бидони като туршия. И през зимата си хапват консервирани гъби. С тях се отсрамват и пред гостите си. Дори децата тук знаят кои стават за ядене и кои са отровните им двойници. Затова и в селото няма случай на отровени с гъби хора. Затова всеки гост в Краище спокойно може да похапва от гъбите, с които го гощават. Че гъбарството е в кръвта на местните хора. А манатарката скоро може да се появи в герба на селото.