Антикомунизмът си отиде, Борисов може да спи спокойно-протести няма да има
Бойко Борисов много се страхува от протести и затова не иска да направи правителство само с ДПС и Делян Пеевски. Затова му трябва ПП-ДБ като „правилна евроатлантическа брошка“, която да усмири евентуалния гняв на жълтите павета от правителство на ГЕРБ и ДПС.
Това е призрачната мълва, която упорито броди из политическите среди. Отвреме – навреме при срещите си със симпатизанти на ГЕРБ и лидерът на партията Борисов повдига темата, говорейки безадресно (както обича), че „нещо му готвят“. И често – често, след като здраво е нажулил „Промяната“, съветва своите „да внимават с критиката, защото „след 9 юни трябва да се работи някак“.
Борисов трябва да е спокоен, протести няма да има, ако ще да се съюзи и с „църния дявол“ (както едно време се изразяваше охранявания от него Тодор Живков).
Защо ли? Защото енергията, която помпаше протестите и изпълваше площадите, беше антикомунизмът. Затова всички протести в столицата ставаха големи, ако бяха срещу БСП или можеха да бъдат изкарани, че са срещу БСП. Ако на тях можеше да се скандира „Кой не скача е червен!“
Това време мина. Днешните млади не разбират този слоган. Те се интересуват от други неща. А протестната енергия винаги е „млада“. Антикомунистическото ядро в центъра на столицата просто „остаря“ по чисто биологически причини.
През 2013 г., когато управляваше правителството на Пламен Орешарски, Делян Пеевски бе предложен за шеф на ДАНС. Това взриви площадите и те изригнаха в обичайното „Кой не скача е червен!“, макар че Пеевски никога не е имал нищо общо с БСП като партия - политическата му биография започва от НДСВ, след това става депутат от ДПС. Но правителството бе с мандат на БСП, значи комунистите са виновни! Кой друг? Този отговор изглеждаше логичен за общността, наричаща себе си градска десница. Още повече, че на провелите се току-що парламентарни избори нейните представители не бяха намерили място в парламента (ДСБ получи под 3%, а СДС – 1,37% на вота през 2013 г.), което сигурно е усилило неколкократно справедливия им гняв срещу комунистите.
Не бива да се забравя и средата. През всичките години след 1989 г. злото, виновно за всичките ни беди, бе представяно като двуглава хидра – „комунистите“ и „ченгетата от Държавна сигурност“. В тази посока водеха коментарите не само на политиците от десницата, но и на „правилните“ анализатори. Никой и по никакъв повод не дръзваше да спомене на висок глас, че не всичко преди 1989 г. е било лошо. Сякаш във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. не е имало слънце, само вечна зима, мрачна, студена и безнадеждна. И безконечни репресии, разбира се.
Дори политиците от БСП някак свенливо предпочитаха да не се споменава на коя партия е наследник БСП и, ако защитаваха достиженията на социализма, гледаха да го правят в тясно партийна среда или когато наоколо няма журналисти.
Е, провинцията, както и крайните квартали на София, така и не разбраха напълно централно-столичният антикомунизъм и омраза към Държавна сигурност и затова СДС увяхна съвсем, когато се появи ГЕРБ, а ДСБ си остана софийска партия.
За жълтите павета ГЕРБ и Бойко Борисов бяха реинкарнация на БКП плюс Държавна сигурност. Редиците на току-що създадения ГЕРБ бяха пълни с бивши комунисти (като се започне от лидера му) или техни деца и внуци, както и с „ченгета“. Останалата част на страната обаче видя в ГЕРБ и Борисов прераждане на 70-те години – златните години на живковия социализъм. Времето, когато се строяха заводи и пътища, здравеопазването беше достъпно и безплатно, образованието беше качествено и дори децата, учили в малките градове и села, можеха без проблем да попаднат и в най-престижния софийски вуз. И най-вече – това беше времето, когато всички бяха спокойни.
Самият Борисов интуитивно или не подклаждаше тези настроения – неуморно режеше ленти, откриваше предприятието на всеки по-голям бизнесмен, който го покани, обикаляше строежите и по находчивия израз на проф. Даниел Вълчев „не остана багер, с който нашият премиер не се е снимал“. „Градим“ беше основният глагол в слоганите на ГЕРБ.
Хората явно харесваха тази картина, още повече че „бате Бойко“ им обясняваше света на достъпен език. И приказките за неговото минало не хващаха декиш.
Така се нижеха годините, след всеки поредни избори Борисов гордо заявяваше „Пак ги бих!“ Кого, ли? Разбира се, тях „комунистите“, които бяха убили дядо му. Тези, които харесваха управлението на ГЕРБ – защото се строят магистрали, издигат се заводи и т.н. (друг е въпросът какво се построи на практика и как), не забелязваха бившите комунисти в редиците на ГЕРБ. А и Борисов по живковски ловко се отърваваше от всеки, който вече не можеше да допринесе с нищо за имиджа на партията му. И привличаше (главно от НПО-тата) хора, които според него решаваха тази задача успешно.
В един момент стана това, което обикновено става винаги, когато една власт дълго време няма коректив. Тя се самозабравя.
И в началото на юли 2020 г. това самозабравяне достигна своя връх. На 9 юли прокурорското Бюро за защита нахлу в президенството и арестува секретарят на държавния глава Пламен Узунов и съветникът Илия Милушев. Акцията беше предшествана от агресивна реторика към президента Румен Радев от страна на управляващите.
И столицата избухна! Хората се събраха пред „Дондуков“ 2, мислейки, че следващият арестуван ще е самият държавен глава. Главни „герои“ на саморъчно нарисуваните плакати бяха Борисов, Пеевски и Гешев. Имаше опит да се подхване познатият рефрен „Кой не скача е червен!“, но това не стана.
Вече бяха други времена и старите заклинания явно не вършеха работа срещу новите „злодеи“.
Радев подкрепи протеста с вдигнат юмрук, жест, който десетилетия означава „Но пасаран!“ На площада бяха гласоподавателите, както на традиционната десница, така и на БСП. О, чудо - обединени.
Точно тези протести, нестихнали цяло лято, явно още пазят влага на Борисов, макар че той успя да ги "преживее" и да довърши мандата си. Въпреси това, мине не мине време и на някое предизборно събрание той споменава „юмрука“, но свързвайки го с актуалните си „врагове“ - „Продължаваме промяната“.
Не че няма основание – кадрите на „Промяната“ дойдоха от служебните кабинети на Радев, а самата партия стана възможна, защото множеството тогава, през лятото на 2020 г., наистина търсеше и искаше промяна. Друг е въпросът какво направи партия ПП с тези надежди.
Протестите през 2020 г. обаче показаха, че антикомунистическият заряд вече го няма. Битката с миналото, страхът, че то може да се върне и да отклони България от европейския й път, пълнеше всеки път площадите преди. Но този страх си беше отишъл. Няма как да мобилизираш множеството с плашилото, че ей сега ще дойдат комунистите, които ще ни извадят от Европейския съюз и ще ни помъкнат към Евразия.
А сякаш съвсем неотдавна, по времето на шествията, които затваряха Орлов мост през 2013 г., дори се играеха цели сценки на тази тема.
От 2020 г. изминаха четири години и времето се раздели по друг признак – преди ковид и след ковид. Старите антикомунисти неусетно остаряха, думите им звучат така, както на старите комунисти в началото на 90-те – приказки на стари, уморени хора, чието време е минало.
А темпът в едно общество винаги го задават младите – все едно за добро или за лошо. Повечето от тях не знаят кой е Тодор Живков, не са чували за БКП, не им пука за Държавна сигурност. И не разбират какво му е лошото на Делян Пеевски. Нали е много богат. А те през целия си живот това са слушали – че е важно да имаш пари и кариера, да си успешен. Нима Пеевски не е успешен?
От 2007 г. България е член на Европейския съюз. На изборите след две седмици ще гласуват родените през 2006 г. Те сигурно имат и своите страхове, и своите надежди. А може би и своя гняв. Но те просто са други, не като на протестиращите през 2013 г.
Защото от 1989 г. минаха повече от 34 години. Комунизмът е само блед спомен дори в съзнанието на тези, които са живели по онова време. Никой няма да напълни площадите, за да се бори с призраци.
А без вдъхновяваща идея площадите остават празни.
Затова Борисов може да спи спокойно.
Епицентър.бг/автор:Красина Кръстева/снимка:илюстративна