Александър Лазов-Звяра от Благоевград: Достоен съм за Рекордите на Гинес като единствен оцелял 50 г. с петричанка
Той е от хората, които разказват истории, понякога истински, понякога измислени, но винаги с чувство за хумор. Сега го помолих със сериозен тон да ми разкаже историята на рода си. Александър е наследник на един от братята Александър и Петър Минови Лазови, които са родени в гр. Неготин в Тиквешката котловина на Вардарска Македония. Те идват в Горна Джумая и остават в историята като братя Лазови. Това става след потушаване на Тиквешкото въстание през 1913 година, провокирано от сръбските зверства спрямо българското население. Сръбските офицери се обръщали към местното население с думите: „Море майку ви бугарску, ми знамо да йе Тиквеш мала Бугарска, а Кавадар мала София. А тиквешани сте сви бугари…”.
Братя Лазови имат роднински връзки с Лазар Мойсов, също от Неготин – виден политик, юрист, дипломат, журналист и бивш президент на югославското правителство. Когато братя Лазови идват в Горна Джумая, тук е имало добра среда за икономически инвестиции и Александър казва, че и двамата са били хора с търговски нюх и с възможности да се развиват, тъй като в родното им място са били свидетели на най-добрия пазар в околията навремето, както пише и Васил Кънчов.
Преди да дойдат в Горна Джумая, се заселили в Симитли и отворили кебапчийница. След това дядо му Александър купува турска къща в съседство със семейство Мишеви в Горна Джумая, които също са преселници от Тиквешкия регион. Това е първата къща в Горна Джумая, където дядо му монтира инсталация за парно отопление. Петър се жени за влаинка и нямат деца. Дядо му Сандо се жени три пъти. От първата жена има двама синове, единият от които се казва Лазар и той е бащата на Анжела Лазова. Бащата на Александър – Кирил, е син от втората жена на дядо му, но и на двете баби той не си спомня имената. Помни само името на третата му жена – баба Веса. Къщата, в която и днес живее Александър, дядо му оставя на синовете си Кирил и Лазар, а за себе си строи отделна къща.
Петър и Александър създават индустриално предприятие – мебелна и столарска фабрика „Братя Лазови” в Горна Джумая. Откриват и стъкларски магазин, където продават стъкларски, порцеланови, фаянсови, емайлирани, алуминиеви, бакърени и други стоки за бита. Продават и обикновени и луксозни столове. Столарската фабрика се намирала на мястото, където е Тютюневият комбинат в Благоевград. Имали са склад за въглища на гарата . Пред тяхната къща е бил разположен единственият в града кантар за каруци, камиони и други тежки товари. По това време двамата братя Лазови заедно с техния съгражданин от Неготино Гаврил Салавьов стават и съдържатели на хотел „Сплендит”, разположен в центъра на града.
По времето на кмета на Горна Джумая Васил Мечкуевски /1924-1927 г./ по-заможните хора като братя Лазови са инвестирали и са създали по-модерен облик на града, който по това време е частично електрифициран. След като се женят, братята се разделят и столарската фабрика остава на Александър, а на Петър остава частта за таблени, месингови и железни кревати, пружини за кушетки и отоплителни материали.
Бащата на Александър – Кирил Лазов, учи във Виена и защитава докторат по философските науки. Когато се връща в Горна Джумая, участва с Владимир Давчев и Илия Бръчков в създаването на самодейна театрална трупа в града. Изявявал се и като актьор. Александър със сигурност е наследил артистичните качества от баща си. Освен че всеки ден измисля свои игрални етюди пред приятели, той участва и в документалния филм „За полза на Отечеството” – за горноджумайския войвода Ичко Бойчев – автор Владо Каперски и оператор Александър Караджов.
Александър разказа, че в Горна Джумая е бил щабът на фелдмаршал Вилхелм фон Лист, който организирал офанзивата в направление Гърция по време на Втората световна война. Бащата на Александър – Кирил Лазов, знаел немски и бил преводач към щаба. Веднъж с коменданта се качват на Ловния дом и се разхождат по вадата. Изведнъж немецът вижда, че красивата природна гледка не само е зацапана, но и развалена от изгледа към циганската махала, и възкликнал: „Как е възможно цигани на това хубаво място! Не, утре отделям шест вагона и ги товарим”. Гражданите обаче се застъпили за тях, защото му казали, че те им помагат при пренасяне на въглищата и в други дейности, и тогава той казал: „Вие не знаете какво добро ще направим, ако ги качим на вагоните, но това ще го оцените след много време”.
Както знаем, след 9 септември 1944 година цялото имущество на братя Лазови е национализирано. Александър не помни баща си, защото след национализацията през 1947 година в рамките на три години умират дядо му Сандо, дядо му Петър и баща му Кирил. Тогава Александър е бил на 3 години. Смята, че стресът от промените убива и тримата.
Дядо му Никола Симов по майчина линия е офицер от Седма Рилска дивизия – 14-и Македонски полк. Той също е бежанец от Вардарска Македония. Записва се доброволец в армията още преди да навърши годините и се издига до чин подпоручик. Участвал е във всички балкански войни и е награден с 16 ордена за храброст. Имал е и сребърен нагръден орден „Свети Александър”. Първо е разквартируван в Разлог като военен. След това в Дупница, където му дават земя като ветеран от войните.
От времето на окупационната война в Беласица са най-добрите спомени на дядо му Никола, когато е бил пленен от англичаните. Като млади офицери те искали да имат качествени бастуни, които изработвал един от войниците, и отишли по Беласица да отрежат хубави пръчки. В гората били пленени от англичаните. Дядо Никола му разказвал как офицерите ги отделили от останалите и понеже ги намерили с окаляни дрехи от окопите, там им дали нови дрехи от хубаво английско сукно, без пагони, разбира се, и когато минавали покрай тях френските и италианските войници, им отдавали чест. В събота и неделя ги гощавали с пуйка и вино. Но бил много разочарован, че Българската армия решила да ги прибере и ги разменила за италиански пленници. При размяната неговият приятел му казал: „Симов, Симов, като гледам колко са окаляни българските офицери, брадясали и с тези оръфани шинели, се питам ние или те са пленниците?!”. Дядо му с въздишка казал, че ако не са ги разменили, щели да изкарат много хубаво цялата война в плен.
Майката на Александър се казва Теофания, което на гръцки значи Богоявление. Тя придобива медицинско образование във френски лицей в Скопие, или така наречения католически монашески орден по българските земи „Кармелитки”. Името идва от босоногите монахини от Ордена на Блажената Дева Мария от планината Кармил. Те принадлежат към монашеско семейство, създадено през ХII в. в Палестина и е реформиран през ХVI в. от Света Тереза от Исус и Свети Йоан от Кръста. По време на Втората световна война, когато започват да се изтеглят българските войски от Македония, на майка му казвали: „Фани, бегай да си одиш, оти тука ако останеш, ке ви се влачат цревата из улиците”. Тя се прибира в Горна Джумая и няколко години след смъртта на съпруга си започва работа в болницата, където е първата дипломирана медицинска сестра и там се пенсионирала. До нейното идване е имало само милосърдни сестри.
С годините Теофания става старша сестра на болницата и изпълнява тази дейност в продължение на 16 години, до 1972-а. На края на кариерата си е рентгенолог. Владеела е перфектно френски език. Тя умира през 1990-а на 76 години, когато Александър и съпругата му Златка са в Либия и дори не са успели да дойдат за погребението. Децата им се погрижили да бъде изпратена във вечното жилище.
Александър Лазов е единствен син на Кирил и Теофания Лазови. Роден е на 21 март 1947 година. Кръстникът му е д-р Гоце Николов. Били са семейни приятели. Отгледан е от баба му и дядо му в Дупница, защото от „Жилфонд” в дома им в Благоевград настанили още две семейства, и майка му живеела буквално в половин стая.
„Народната власт така действаше – ако имаш две стаи и една кухня, в двете стаи веднага настаняваха и други хора”, обяснява Александър. „По това време комунистите обезлюдиха селата и трябваше да се намери място в града за нови работници”.
Лелинчо му, който е съпруг на една от сестрите на майка му, е бил директор на „Тютюнева промишленост” в Дупница и му съдействал да учи в паралелка, където се изучава технология на тютюните.
Питам го какво пренася като генетични заложби от предците си и вместо Александър ми отговаря съпругата му Златка: „От рода носи борбения дух, предприемачеството и чувството за свобода, които са изключително силно развити в него, за хумора да не говорим. Той е номер 1. И не на последно място – стабилният характер!”.
Със Златка се запознават в парк Бачиново, където Сашо работи като спасител и, живот и здраве, през 2024 година ще отпразнуват 50 години съвместен живот. Той не е от романтичните мъже, но по всичко личи, че му е добре до Златка. Тя е родена в Петрич на 4 януари 1955 г. в семейство Чучурови. Баща й се казва Спас, а фамилията на дядо й по майчина линия е Христодополу. С тази фамилия той идва от Лиговани в Егейска Македония. Дядо й, който носи фамилията Чучуров, също идва от Егейска Македония. Заселват се в Петрич, където ги оземляват по спогодбата „Моллов – Кафандарис” и там родът й пуска корени. Нейната баба и дядо са живеели заедно с бащата на баба й и той купува земята, където е построена къщата им. В Гърция са имали хан, кафене, но те остават в родния им край и в Петрич се занимават със земеделие. Майка й Тодорка е била трудоустроена поради здравословни проблеми с очите, а баща й Спас Чучуров се занимавал със строителство, но на финала на кариерата си работил като механик в ДАП – Петрич. Златка завършва гимназия в Петрич, след това медицинското училище в Благоевград и след като се омъжва за Сашо през 1974 година, остава в Благоевград. Дванайсет години работи като медицинска сестра в реанимационното отделение на благоевградската болница, след това заминават с Александър за Либия, където тя упражнява професията си. Там престояват 9 години и 6 месеца. Връщайки се в Благоевград, започват частен бизнес.
Александър е работил много малко държавна работа. Известно време карал общинското влакче по алеята на здравето до парк Бачиново. Бил е шофьор в ДАП – Благоевград. Опитвал се е да работи към международния транспорт, но от МВР му отговорили , че не може да работи такава работа, защото баща му бил в немското разузнаване. Попитах го откъде идва прякорът му Звяра. Така го наричат всички в града. Казва, че не знае, но предполага, че БКП му е кръстница, защото когато ходил в полицията през 5 години за презаверяване на пистолета си за самоотбрана, служителят от МВР гледал досието му, в което все още е запазен фактът, че през 60-те години на миналия век Александър е нападнал милиционер и го е ударил по главата. „Явно от този факт са ми лепнали този прякор комунистическите агенти”, смее се Александър. Златка добавя: „Този прякор не подхожда на Александър, защото той има изключително развито чувство за справедливост. И познавайки го добре, някак си характерът му не се съвместява с този прякор, но той е факт, дори вече се пренася и на внука ни, който също носи името на дядо си”.
Александър ми разказа, че наистина е ударил милиционер и имал присъда – затвор две години. Не е лежал в затвора, но в досието му пише, че присъдата е изпълнена. И по ирония на съдбава от Шуменския университет му дават диплом за специалността „Организация и управление на системите за националната сигурност и управление на кризи и конфликти”.
Питам Сашо дали се сърди, като го наричат така, а той казва: „Не, аз съм прекалено чувствителен човек, но не мога да се сърдя на нещо, което партията ми е дала!”.
Александър и Златка имат дъщеря, която е кръстена на баба си Теофания. Трудно са защитили това име, защото по време на социализма имаше списък с имена, които могат да изберат родителите за детето си. Но са разрешавали, ако детето вземе точното име на баба си. Процедурата по вписване името Теофания в общинските регистри е продължила пет месеца. Синът им Божидар се ражда през 1979 година. Днес и двамата си имат своя път в живота и своята реализация. И както дядовците му, и Александър е оставил децата да вървят по пътя си и да не си пречат взаимно.
Златка казва, че Александър усилено тренира да забрави всичко. А той отговаря, че по този начин не го боли никога глава. Той смята, че чувството за хумор и промените, които всеки сам прави за себе си, са признак за дълголетие. Семейството е поставил на първо място в живота си и смята, че най-хубавото нещо в България са жените. Питам го къде поставя децата и внуците, и той с неговото непоправимо чувство за хумор ми отговаря: „Не, те създават проблеми, дръж се за жената и всичко ще ти е наред, въпреки че аз мога да се класирам за книгата на Гинес като единствения оцелял, женен за петричанка! Това е тест за търпеливост”.
Александър и Златка са избрали пътуванията и живот на кемпер, защото са разбали, че пътят и разнообразието им осигуряват добро здраве. Във всяко нещо търсят смешната и позитивната страна и когато си настроен на тази вълна, забавлението идва само.в. Струма