Актьорът с корени от благоевградското село Падеш Любомир Петкашев: Най-голяма прилика имам с героя на Начо от сериала “Пътят на честта”
Любомир Петкашев е актьор в Народен театър „Иван Вазов”. Роден е в благоевградското село Падеш. Средно образование завършва в Техникум по металообработване в Благоевград. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1982 г. Първите си стъпки на професионална сцена прави в Драматичния театър във Враца. Сред ролите му там са Джим О’Конър в „Стъклената менажерия” от Тенеси Уилямс, Енди Майо в „Отвъд хоризонта” от Юджийн О’Нийл, Змея в „Змейова сватба” от П.Ю. Тодоров, Гоце в „Суматоха” от Йордан Радичков, Чезуик в „Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, Док Портър в „Престъпления на сърцето” от Бет Хенли.
Кариерата му продължава в Държавен пътуващ театър с ролите на Пенсионирания полковник в „Госпожа на поднос” от Бранислав Нушич, Михаил в „Да поиграем на челик” от Яна Добрева, Дядо Рейнолд в „Уют в три части” от Камен Донев, Сержант Слейтър в „Шантави пари” от Рей Куни, Минувачът в „Цилиндърът” от Едуардо де Филипо.
Сред ролите му в Народен театър “Иван Вазов” са Търкъл в “Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, Портиер и Доктор в “Каквато ти ме искаш” от Луиджи Пирандело.
– Господин Петкашев, Вие сте любимец на театралната публика и зрителите пред малкия екран и благодарим много за този разговор! Кога се качихте на голямата сцена за първи път?
– За първи път стъпих на сцената още преди да вляза във ВИТИЗ – в Благоевград в Младежкия дом при режисьора Константин Бандутов, който беше поставил пиесата на Валери Петров „Когато розите танцуват“. Там изиграх ролята на младия. Когато завърших ВИТИЗ, на професионална сцена отидох по разпределение във Враца и през 1982 г. участвах в пиесата „Отвъд хоризонта“, където изиграх ролята на Енди Майо.
– С кои актьори сте в приятелски отношения?
– От по-възрастното поколение мога да спомена Иван Иванов, Любен Чаталов, Антон Радичев, Филип Трифонов и др. От по-младото поколение съм приятел с Васил Драганов, Бойко Кръстанов, Евелин Костова, Явор Бахаров и др.
– Можете ли да се оприличите с някой от изиграните Ви персонажи?
– Според мен най-голяма прилика имам с героя на Начо в сериала „Пътят на честта“. Смятам, че доста си приличаме. Аз съм си представял, че играя нещо подобно – не точно Начо, а различни ситуации, в които виждаме, че той попада сега. Представял съм си ги и дори съм плакал… без да имам никакъв сценарий пред себе си.
– Кое Ви е разплаквало в тези представи?
– Представял съм си разни тежки ситуации и съм се вълнувал така, сякаш са истини. Ще ви призная нещо – харесват ми по-потиснати персонажи, смачкани, страдащи. Но да не ме разберат погрешно – не обичам да има такива хора в живота, но такива типажи са ми интересни да ги играя. Хора с мъка и страдание в душата.
Усетих, че Начо е точно такъв – смазан човек. Синът му беше убит, после Бонка психически го довърши с това, че изгони снаха му и внучето му.
Когато има усещане за напластено зло, всеки очаква дори една частичка добро, която да внесе по-светли нюанси в ситуацията… Така е, разбираемо, особено пък, когато злото е толкова явно и в такива драстични дози. В случая Бонка е много проклет характер и за нея не е трудно да върши нонстоп лоши неща.
Аз съм си представял много пъти същите ситуации от сериала как биха се развили по друг начин в реалния живот. Много често така се вглъбявам в образите, които пресъздавам, че в един момент те наистина оживяват. На мен не ми се случи да изиграя Начо, аз станах Начо наистина… Репетирам денонощно онова, което той стаява в душата си. Мисля като него и се държа като него дори и извън снимките. Той просто много ме грабна. Страдах заедно с него и даже в един момент се стигна до толкова голяма крайност на вътрешното изживяване, че ние с Бонка имахме един период, в който се намразихме и извън снимките.
– Сериозно?
– О, да. Почти не си говорихме. Подминавахме се. Пренесохме сюжета от сериала в реалността. После, разбира се, се оправихме, но това е моментна емоция, която те владее и няма как да й избягаш. В един момент на Начо просто му се дощя един по-сериозен бунт да направи, но той се съобразява с това, което е написано за него в сценария.
– Такова дълбоко превъплъщаване в образа не води ли до емоционален, а често и до психически преразход?
– Изисква се много наистина, но се оказва двустранно… Хем ти взима много енергия, хем те зарежда по неповторим начин. Окриляващо е усещането, когато постигнеш спойка в собствената си представа за образа и започнеш да го реализираш така, сякаш си ти самият. Няма изтощаване – взима ти много, а всъщност ти дава повече.
– А как приемат тези Ваши крайни вглъбявания в образите близките Ви?
– В случая с Начо за тях няма кой знае каква разлика, защото аз и в живота съм си горе-долу такъв. А и иначе вече не се стряскаш, защото отдавна са ми свикнали.
Много пъти, докато стоя в кухнята например, защото много обичам да готвя, си репетирам на глас. Нужно ми е да се чуя как звуча, защото целта, която гоня, винаги е да звуча максимално естествено и правдоподобно.
– Какви реакции имат хората навън към Вас, най-вече разпознавайки един от любимите си образи на Начо от „Пътят на честта”?
– Хората много харесват Начо. Поздравяват ме, а често ми изказват и съжаление заради Бонка (усмихва се). Има и такива, които директно ми казват какво трябва да направя с Бонка, да не я търпя, да я размажа дори (смее се).
Наскоро ми се случи дори, докато пътувам в трамвая, наум да си репетирам дадена сцена. И така се бях унесъл в другия сюжет, че в един момент очите ми са се насълзили, хората, които седяха отсреща, аха да ме попитат дали имам нужда от някаква помощ (усмихва се).
– А какъв сте в живота – по-експресивен, какъвто сте в нашия разговор, или по-вглъбен в себе си, какъвто е Начо?
– Интересен въпрос. В реалния си свят приличам много на Начо, с тази разлика, че когато се наложи в дадена ситуация, реакцията ми като съпротива е възможно да е по-силна. Характерът ми е по-силен, особено ако ми се е случило преди това много да търпя нещо. Но така е в живота – който дълго търпи нещо, в един момент избухва много лошо, защото е натрупал повече барут в себе си.
– Какво може да Ви накара да избухнете?
– Някаква наглост. Това ме вади извън равновесие. Например, когато става дума за политическа наглост, много се изнервям. Просто ми се е случвало дори да чета вестник и така да ме хване яд, че да го смачкам и захвърля настрани.
Това, което наистина ме кара да избухвам, са моментите, в които виждам, че се вършат лоши неща от хора, които трябва да се борят с тях! Да вземем този пример – бандитът е лош човек, но кой трябва да е против него? Полицията! Но когато полицаят му сътрудничи, това два пъти повече ме вбесява, отколкото самият бандит. Или пък някой, който трябва да се бори с корупцията и е назначен за това, да бъде най-корумпиран! Има нещо много нагло в това!
– А какво ще кажете за ролята си в „Столичани в повече“ като Праматаров?
– Ролята на Праматаров ми донесе голямо професионално удовлетворение. Даде ми възможност да изразя сатиричното си отношение към съвременната политика.
– Коя Ви е любима театрална постановка?
– Бих споменал пиесата на Яна Добрева „Да поиграем на чилик“, поставена от Илия Добрев от Държавния пътуващ театър на НДК. Това от близкото минало. В сегашно време любима ми е пиесата на Камен Донев „Работно време“.
– Имате ли любим актьор?
– Любими актьори – бих споменал Робърт де Ниро, Ал Пачино, Леонардо ди Каприо.
– Разкажете за Вашия личен свят, за семейството Ви и живота Ви извън сцената?
– Женен съм от 1982 г. Жена ми се казва Антонина Желязкова – историк, специалист по проблемите на малцинствата. Имам двама синове – Любчо и Ради. Любчо е екскурзовод, Ради е спортен журналист. Имам 3 внуци – Нини, Лия и Дани – голяма радост.
– А какво място заема музиката във Вашия личен живот?
– Обожавам музиката. Бих казал, че това е „моят наркотик“. Харесвам различни жанрове музика – класическа. Например ме опиянява „Болеро“ на Равел. Харесвам някои български групи – „Щурците”, ФСБ. Освен това съм роден в Пиринска Македония. Много харесвам стари, автентични македонски народни песни. И освен че ги обичам, понякога ги пея.
– Съгласен ли сте с мисълта „Има ли желание, има и начин! Няма ли желание, намираме оправдание“?
– Да, напълно съм съгласен! Много ми харесва тази мисъл. Смятам, че ако не се работи, ако не се опитва, ако не се прави нещо, нищо няма да стане. Сега се сещам за едно послание на английската кралица до българския княз Батенберг, когато избухва Сръбско-българската война през 1885 г. Посланието е само от няколко думи: „Никога не се оплаквай, никога не се обяснявай!“.
Източници: Alternativavestnik и show.blitz.bg
