Актьорът от село Падеш Любомир Петкашев: Хубаво е да те ценят като творец, но още по-хубаво е да те ценят като човек

За него всички будни хора са от Будишка махала, в подножието на Влахина планина, откъдето е и неговият род. Той е сред хората, направили всичко възможно за възстановяването на „Спортист 1959 – Падеш”, футболния клуб на родното му село, за който казва: Винаги е хубаво, когато си с приятели и има на кого да даваш кураж. Казва, че като човек се припокрива с героя си Начо от сериала „Пътят на честта”, той му е на сърцето, много любов и страст е вложил в изграждане на този образ.

Известността не му пречи да бъде човечен, откровен и приятелски настроен към всички, особено когато го потърси човек от неговия край. Усетих го още при първия разговор с него, и то по телефона.

Родословният му корен по бащина и по майчина линия тръгва от махала Будишка над благоевградското село Падеш. Навремето е била по-голяма от селото и е закътана в подножието на Влахина планина. Спомня си за прадядото Богдан Здравчин по майчина линия, който е бил комита. Прекарвал е през границата оръжия по поръчка на Яне Сандански, с когото дълги години е работил. Лежал в затвора в Горна Джумая, успял да избяга, но много бой е ял. В Бобошево заклали няколко овце, за да налагат с кожите раните му, и едва го спасили. Доживял до 96 години. Баба Севда и дядо Николай Петкашеви са родители на баща му. От баба си знае, че и този му дядо е бил лют комита. Родителите му са Славка и Кирил Петкашеви и са се занимавали със земеделиe, отглеждали са тютюн.

„Тази махала е родила доста известни личности”, смее се Любо. „Актрисата Мая Бежанска също е от там и ми е втора братовчедка. Дядо ми по майчина линия е от рода Бежанци, но след като се жени, взима фамилията на баба ми – Здравчин. Дядото на Мая и дядото на Любо са братя, а те са втори братовчеди. По бащина линия пък е втори братовчед с журналистката Ани Салич. Дядовците им са братя. Всички будни хора са от Будишката махала! Тя и сега съществува, но в нея са останали двама или трима жители”.

Любо често посещава родното си село, защото го обича. Там е роден на 8 август 1954 година, там е израснал, има много хубави детски спомени. Не е забравил детските игри, приятелите и купоните с тях, съборите. „Аз си падам по тези неофициални срещи. Стига ми да седна на обикновена маса, дори и без покривка, на ливадата с приятели, много ми е хубаво! Да е зелено, да има наоколо дървета, простор и колкото по-планинско, толкова по-добре!”.

Завършва Техникума по металообработване навремето в Благоевград. След като се уволнява от казармата, обича да посещава Младежкия дом в Благоевград, където е имало самодеен театър под ръководството на режисьора Костадин Бандутов. Приятелят му Митко го завел да гледат тяхна постановка. Примамва го с хубавите момичета, които може да срещне там. На една от репетициите разбира, че един от актьорите вече завършил и се прибрал във Враца, а играел една от главните роли. Бандутов попитал Любо дали иска да го замести. И той казал: „Да, да пробваме!”. „Трябваше да играя младия от пиесата „Когато розите танцуват” на Валери Петров. И се получи от раз доста добра постановка. После изиграхме още две пиеси и аз бях в главните роли. „До трети петли” на Василий Шукшин беше едната. Там сме играли заедно с Василка Бумбарова, с режисьора по-късно Владлен Александров и други. И Коста Бандутов ме насочи към висшето училище за артисти в София, за което аз не бях и чувал. И до днес съм му много благодарен, че усети някаква дарба в мен и ми посочи правилния път. Ще ти трябват материали, стихотворение, басня, ми казваше той, и ме насочи какво да избера. Имах късмет, че попаднах на хубав разказ – „Дервишово семе” на Николай Хайтов. Коста ми го препоръча”.

В изпитната комисия по това време са проф. Николай Люцканов и проф. Надежда Сейкова. На всички изпитни кръгове го карат да казва този разказ, толкова впечатлени били от съдържанието и от изпълнението. А на един от туровете играл ръченица и комисията много се забавлявала. Приемат го още първата година, 1979, в класа на проф. Сейкова. Тя била изключително строга и дисциплината при нея била закон. На една Нова година Любо я поканил в Падеш. Там присъствала на ритуала Сурва, който е много атрактивен. Хората вървят по къщите маскирани, тропат по вратите, наричат, стопанинът трябва да се откупва с пари… Самият Любо също е ходил на Сурва като един от беляците – обличат се в бели дрехи с маска, с кървава сабя и една невеста. Проф. Сейкова е наблюдава истински селски уличен театър, цяло чудо е било за нея това представление.

Любо завършва ВИТИЗ през 1982-а и по разпределение, което беше задължително по време на социализма, постъпва в Драматичния театър във Враца. Сред ролите му там са Джим О’Конър в „Стъклената менажерия“ от Тенеси Уилямс, Енди Меьо в „Отвъд хоризонта“ от Юджийн О’Нийл, Змея в „Змейова сватба“ от П.Ю. Тодоров, Гоце в „Суматоха“ от Йордан Радичков, Чезуик в „Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Кеси, Док Портър в „Престъпления на сърцето“ от Бет Хенли. Кариерата му продължава в Държавен пътуващ театър с ролята на пенсионирания полковник в „Госпожа на поднос“ от Бранислав Нушич, Михаил в „Да поиграем на челик“ от Яна Добрева, Дядо Рейнолд в „Уют в три части“ от Камен Донев, Сержант Слейтър в „Шантави пари“ от Рей Куни, Минувача в „Цилиндърът“ от Едуардо де Филипо.

„Тогава отношението към театъра беше по-различно и аз се чувствах много добре там, изиграх много хубави роли и винаги се събирахме в клуба, обсъждахме пиеси, също качеството на актьорската игра”, споделя Любо Петкашев.

От 2010 година е актьор в Нардния театър „Иван Вазов”, където също се чувства добре, но като че ли отговорността е по-голяма, все пак е народен театър. Но сега след представление всеки си тръгва за вкъщи, няма ги онези задружни времена! Сред ролите му в Народен театър „Иван Вазов“ са Търкъл в „Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Киси, Портиер и Доктор в „Каквато ти ме искаш“ от Луиджи Пирандело. Сега играе в „Народът на Вазов” от Александър Секулов, постановка на Диана Добрева , „Двубой” на Вазов, режисьор Мариус Куркински, „Нова земя” по романа на Иван Вазов, сценичен вариант на Юрий Дачев и постановка на Бина Харалампиева, и „Животът е прекрасен“ от Николай Ердман – спектакъл на Александър Морфов в Народния театър.

Когато е в четвърти курс във ВИТИЗ, среща и любовта. Жената на живота му е Антонина Желязкова, историк по професия, културен антрополог. Родена е на 28 ноември 1952 година в София. Завършва източни езици в Софийския университет и специализира история на балканските страни. През 1987 година публично се противопоставя на така наречения „възродителен процес”. Съучредител е на Русенския комитет и на Клуба за подкрепа на гласността и преустройсвото в България. Тя е една от познавачите на Турция, исляма на Балканите и албанския национализъм. Преподавател е по културология в Софийския университет „Св. Климет Охридски” и в Нов български университет.

Любо и Антонина се женят през май 1982 година и правят две сватби – едната в София, в някогашния хотел „България”, и другата – селска сватба в Падеш, на открито и с музика на живо. „Истинска селска сватба, беше прекрасно! Дойдоха моите колеги. Проф. Сейкова каза: „Такова чудо не сме виждали!”.

Любо и Антонина имат двама синове – големият също се казва Любчо, но не е кръстен на баща си, а носи името на дядо си по майчина линия – акад. Любомир Желязков, когото наричат „мозъка в българската фармацевтика”. Антонина си спомня, че не се е страхувал да изпробва върху себе си и децата си нови лекарства. Той е създател и ръководител на Научноизследователския химикофармацевтичен институт /НИХФИ/ . От края на 40-те години до началото на 90-те там се разработват и внедряват нови български лекарства. Бил е и зам. председател на БАН. Брат е на Бинка Желязкова, първата жена режисьор у нас.

Синът Любчо е завършил Софийския университет, специалност „История”, и сега работи като екскурзовод. Води чужденци из България и често разказва на баща си за Рилския, Бачковския, Троянския манастир, за римските терми и могили и за много други забележителности в страната ни.

Малкият им син Радослав работи като журналист и шеф на спортния отдел в Агенция БГНЕС. Той е завършил „Английска филология” и има отношение към театъра, защото вече е превел няколко пиеси от английски. Две от тях вече се играят, а в момента се репетира трета пиеса в негов превод. Той със сигурност е наследил уменията на баба му по майчина линия – преводачката германистка Марта Желязкова.

И двамата синове са семейни. Любчо има две внучки от големия син – Антонина, на която казват Нини и е на 10, и Лияна – Лия, на 3 години. От малкия син Ради Любо има едно внуче – Даниел, също на три години. Те са му голямата радост. Много ги обича и много се занимава с тях. Всякакви игри им измисля, когато е свободен, учи ги и на тези от неговото детство. Още не ги е водил в родния му край, защото трябва да построи нещо, за да има къде да спят, казва той. Наследил е парцел от баща си в с. Падеш и е решил през пролетта да започне да строи своя къща, за да има къде да заведе семейството си, децата и внуците, да тичат и растат на воля. Те също обичат да ходят на пикник в планината и той е решил да им осигури такова място там, където го тегли сърцето. Иска да има зелена ливада, да е подредено и да имат удобства в близост до планината. Няма да му е лесно, защото си дава сметка, че днес, когато всичко поскъпва, трудно се строи, но ще го направи на етапи.

В родното му село има футболен отбор, чийто председател е Кирил Цацов. Той с помощта на други фенове направил всичко възможно за възстановяването на клуба. Навремето се казвал „Спортист Падеш”, сега е ФК „Спортист 1959 – Падеш”.

„Приятели сме и от време на време не само аз, но и който може, им дава по някой лев, за да ги има, за да се радваме на взаимни мигове заедно. Сега на 23 декември този отбор има коледно парти и ще се съберем в селския ресторант. Винаги е хубаво, когато си с приятели и има на кого да даваш кураж! Те са от средно ниво футболисти в селската група, но се надявам да стават все по-добри и по-добри!”.

Давал е доста интервюта за театралните и филмовите си роли, но не може да минем без тази тема. Всичките герои, които е изиграл, му харесват, но като човек Любо казва, че се припокрива с героя си Начо от сериала „Пътят на честта”. Този герой му е на сърцето. Много любов и страст е вложил в изграждане на този образ. Играл е в „Столичани в повече” като политика Праматаров. Тази роля му дава възможност да изрази и личното си сатирично отношение към съвременната политика. Играе и в сериала „Съни бийч”, където е барманът Кацко. През пролетта очаква да започнат снимките за третия сезон на комедийния сериал „Съни бийч”. Свои роли е изиграл във филмите: „Парашутистът“ – „Бащата на яйцето“,“Бодигарда“ – „Госпожа Динозавър“, „Председател на ТКЗС“ – френска продукция, „Последният господар на Балканите“; „Миро“ – „Врабците през октомври“, „Министър Андрес”- „Цахес“ на режисьора Анри Кулев; „Есперантото“ – „Гори , гори огънче“, „Шеф на трамвайно депо“ – „Другия наш възможен живот“, на режисьора Румяна Петкова; „Лейтенанта“ – „Вик за помощ“ с режисьор Никола Рударов. Участва в трите сезона на италианската продукция „Дело по съвест“ на Луиджи Пирели. Последната му филмова роля е на Андро във филма „Имало една война” на режисьора Анри Кулев – за Сръбско-българската война през 1885 година.

Обича да разпуска, като слуша музика. Предпочита класиката. Опиянява се от „Болеро” на Равел. Харесва песните на „Щурците”, ФСБ, но най-много харесва старите македонски комитски песни. Дори когато е с приятели и си пийват на маса, ги запява. Една от любимите му песни е свързана с Крушовската република, оцеляла няколко часа. Наскоро е участвал в заснемането на клип за песен над село Делвино, Благоевградско. Песента е за Постол войвода и се изпълнява от народния певец Иво Попов. В ролята на войводата е Любомир Петкашев. С гордост казва, че играе ролята на генерал Владимир Вазов, който е разгромил англичани, французи и гърци при Дойран в спектакъла „Народът на Вазов” от драматурга Александър Секулов. За хората казва, че много харесват това представление, и се надява да го изиграят един ден и на благоевградска сцена.

Любо обича да идва в Благоевград, защото тук също има много спомени и приятели. Любимо място му е Младежкият дом, откъдето започва актьорската му кариера. Драматичният театър също, защото там за първи път е стъпил на професионална сцена, макар и с малки епизодични роли. Много хубави места за него си остават „Воденицата”, ресторант „Бор”, ресторант „Ален мак”, като притегателен център за танци и забавления на младите по време на социализма, и най-вече бохемският легендарен хотел-ресторант „Волга”. Спомня си младежките години с Кольо Кимчев, който като студент заедно с него е участвал в спектаклите на Коста Бандутов в Младежкия дом. Пепи Кьосев му е приятел, навремето Боронсузов, Кольо Чобанов, Юлия Дживджорска, почти всички от старите легенди на театралното изкуство в града.

Любо е от хората, които имат нужда да даряват внимание и любов на близките и на другите, до които се докосва. Това е неговата човечна философия за живота, който те учи да се чувстваш щастлив, когато си на върха, но те учи и да понасаш провалите и да ги приемаш като житейски уроци, които ще те издигнат на по-високо ниво в следващата стъпка.

„Хубаво е да те ценят като творец, но още по-хубаво е да те ценят като човек!”, смята той. И затова има много приятели, които го обичат. Обича ги и той!