Актрисата от Благоевград Мая Бежанска на 50

Мая Бежанска е родена на 19 май 1972 г. в Благоевград. Завършва Математическата гимназия в родния си град. През 1994 г. завършва НАТФИЗ със специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“ в класа на проф. Николина Георгиева. След това става актриса в Столичния куклен театър. Занимава се и с пеене, като е най-известна с изпълнението на „Обичам те, мила“ заедно със Стефан Вълдобрев и Камен Донев

– С какво е зает творческият път на Мая Бежанска?

– С много мечти, които знам, че за да се случат, трябва да бъдат превърнати в действия, така че действам. С Елин се срещаме за новата пиеса, която пише, която искаме да направи тази година. Срещите ми с децата на сцената на Столичен куклен театър, това е моят дом, там душата е истински щастлива. Спектаклите с Филип Аврамов продължават да радват зрителите от цялата страна. Срещите ми с децата от дома във Велинград продължават. Лагерите, които правим с моите приятели Росица Казакова и Робърт Меле в Юндола през лятото, предстоят. Работим и по проекта ”Пътят на мечтата”, финансиран от НФК, с деца от институции. Записвам подкаст за „Мускетарите в кукления театър”. Проектът също се осъществява с подкрепата на НФК. И още много идеи, които предстоят да се случат, вярвам!

– В едно от последните си качени видеа в Инстаграм свирите на акордеон. Какво Ви подтикна да засвирите на този инструмент?

– О, това е от тези срещи, за които си мечтаеш и когато се случат, си казваш, че няма случайни неща. Като малка много исках да свиря на цигулка. Във втори или трети клас баща ми донесе един акордеон. И аз му казах, че искам цигулка. Но той ми каза, че няма цигулка, а има акордеон. Ако искаш да свириш – няма значение на какво, можеш да се научиш и на този инструмент. И аз с голяма мъка за две години нищо не успях да направя. Отказах се. Оттогава стои у мен това желание да свиря на някакъв инструмент. През какво ли не минах – исках саксофон, чело… И един ден гледах по телевизията Вероника Тодорова. Това е наша акордеонистка, която от години наред живее в Германия, решава да се прибере в България, в родното си село Дебнево, където започва да преподава на децата в училище. Аз толкова й се възхитих. За мен това са истински българи – тези, които са успели навън и въпреки това искат това, което са научили да го донесат в родното си място. Аз й написах във Фейсбук колко съм очарована и как я подкрепям и колко се радвам, че има такива хора. Погледнах след това и видях, че тя е родена на 19 май, която е и моята рождена дата. И й казах, Вероника, няма случайни неща. Отидох й на гости, даже с мен беше и Елин Рахнев, в село Дебнево. Един приятел ми даде акордеона си и така започна всичко отначало (смее се). Много съм щастлива. Ние поддържаме връзка, тя ме обучава онлайн. Голяма радост за душата ми създаде това момиче. Върна ме към нещо оставено и забравено във времето. Аз обичам детските спомени, които се връщат при нас по пътя, по който вървим. Надявам се да удържа и да продължа да свиря, да не спирам. Тя е един вълшебен и страхотен човек. Развива дейност в селото, прави фестивали. Дори с това, че заставам с акордеона до нея, за да я подкрепя, си заслужава.

– Видеото е заснето на Юндола. Тази година ще организирате ли детски лагери за деца там?

– Юндола е мястото, на което пребивавам цяло лято с много мои приятели, деца. Тази година ще се съберем от 17 юли до 7 август, ще сме на същото място на поляната, до вилата. С много прекрасни емоции. Аз много си го чакам това време, то си ми е като моя подарък за лятото, моята почивка. Децата са в един голям възрастов диапазон – от 5 до 15 г. Без моите приятели Роси и Робърт няма как да се справя. Ние от години си работим заедно. Каним много гости – артисти, хора от сферата на науката, различни изкуства, които запознават децата с нещата от своите професии. Акцентът ни е връзката с природата. Правим големи преходи в планината, защото децата от града нямат много възможност да излизат на дълги разходки. Аз вярвам, че тази връзка с природата уравновесява душата на всеки един човек, независимо на каква възраст е. Около 100 деца минават всяко лято през нас.

– Каква емоция Ви дава работата с деца и какво научавате от тях всеки път?

– Срещата с децата пази моето любопитство, добротата. Те притежават неподправена състрадателност един към друг. Много са истински и държат на истината. Животът не ги е вкарал все още в пътя да променят себе си и да се държат по начин, който се очаква от тях. Да се насладиш на общуването с толкова голяма група хора, които за толкова кратко време стават близки приятели и се подкрепят. Ние правим и вечер на талантите. Всяко дете има смелостта и желанието да излезе и да покаже кое е, без да се притеснява от оценки. Ние сме денонощно заедно, гледаме кино, готвим си, палим си огън… Това всичко учи на много неща и ме пази чистичка (смее се).

– На 19 май навършвате 50 г. С какви чувства посрещате този юбилей?

– Годините никога не са стояли за мен на първо място, нищо че съм завършила математическата гимназия. Това са просто цифри. Аз се чувствам много добре. Единственото, с което искам и трябва да се справя, е да мога да укротя времето в себе си. Аз съм изключително деен и забързан човек. Понякога не успявам да си подаря тишина и собствената си самота, да бъда по-дълго с приятелите си в срещите и разговорите ни. Това си пожелавам – да разтегна времето (смее се).

– С Филип Аврамов често забавлявате своите последователи със забавни видеа. Каква е тайната на Вашето дългогодишно партньорство и приятелство?

– С Фицата ни събра сериалът „Домашен арест“. Познавахме се, но не бяхме толкова близки. „Домашен арест“ беше страхотна магия, която се случи. Може би защото бяхме малък екип, в който беше и Татяна Лолова. Тя е един страхотен слънчев човек, който някак си обединяваше с доброто всички ни. Когато сериалът спря, и в нас настана голяма тъга. С Филип си бяхме пожелали да се срещнем и на сцената, защото никога не бяхме работили по театрален проект. Когато ни предложиха пиесата и да работим заедно, без никакви колебания просто скочихме. Като че ли никога не беше спирало нашето общуване. Толкова добре се познаваме и в импровизацията, и в начина на игра, чувството за хумор, че наистина е удоволствие и лекота да работиш с такъв човек като Филип. Много усмивки и щастие дава той на хората. Имаме два спектакъла – „Сватба със закъснител“ и „Образцов дом номер 6“ на Русенския театър. С тях пътуваме из цялата страна и, докато пътуваме, се забавляваме и си правим тези клипчета.

– Ако можехте да промените нещо в живота си – бихте ли го направила?

– Нищо от това, което ми се е случило, няма да променя. Както казах, аз имам проблем с времето и пропуснах дълбоките си срещи с моите учители – проф. Николина Георгиева, Татяна Лолова… С хора, които вече поеха по другия звезден път. Може би това е единственото, което бих променила. Да съм по-близо до тях. Това са хора, които има какво да дадат.

– Какво си пожелавате?

– Пожелавам си всички мечти, които имам, да се сбъднат. Те са наистина страшно много. Една голяма част от тях са свързани с децата и искам да мога да ги осъществя, да имам силата и подкрепата на хората. Надявам се всичко това, което се случва в последните години около нас, просто да спре. Да погледнем в себе си и да погледнем хората около нас. Много ми се иска да живеем в мир. Ние живеем на най-красивото място във вселената – не говоря за България, а за земята. Толкова сме богати на това, което тя ни дава, че просто ми се иска да го погледнем с други очи и да продължим да живеем щастливо тук, на тази земя. И да бъдем по-добри!

– Мая, на 21 април и 4 май вечерта в Столичния куклен театър ще бъде представена комедията „Веселата карета“ по текст на Елин Рахнев. Каква е Вашата роля в спектакъла?

– Да, каретата поема по своя си път! Щастлива съм и дано да е дълъг и смислен. Аз играя Бившата. Жената, която не е издържала всички емоционални състояния, в които всеки творец изпада и го е напуснала. Тя се грижи за двете им деца и, както се досещате, материалната част в живота става голям проблем между тях.

– Доколко импровизирате на сцената?

– Аз харесвам текста, който Елин Рахнев е написал и не виждам смисъл да интерпретирам или добавям. Обичам хубавата драматургия и с уважение се отнасям към нея. Импровизации винаги има, но гледам да са по линията на образа и сюжета.

– Спомняте ли си момента, когато ви поканиха за ролята. Какво си помислихте тогава?

– Познаваме се с Елин от години и винаги сме си казвали, че нашата среща предстои и ето, че се случи. Много съм щастлива за тази покана. Благодаря и на директора на Хасковския театър за възможността да съм част от този актьорски състав. Аз обичам да се срещам с колеги от други театри и искам да кажа, че те са прекрасни актьори, от които има какво да вземеш. Благодаря им!

– С повечето от актьорския състав на „Веселата карета“ се срещате за първи път заедно на сцената. Създадохте ли приятелства?

– Това са най-хубавите мигове, репетициите, когато ставате едно цяло, гледате в една посока и няма начин да не станете приятели. Да, радостна ми е всяка среща с тях!

– Как се справи Димитър Ковачев-Фънки с ролята, това е негов дебют?

– Ще го питате него. Фънки е най-прекрасният човек, когото в последно време съм срещала. Благодарна съм! Добър и честен човек, а когато си такъв и в работата нещата се получават по най-добрия начин. Обичам те, Фънки!!!

– Анотацията на представлението задава три основни житейски въпроса: „Живеем или се преструваме? Мечтаем или само сънуваме? Има ли разлика между горе и долу?“. Вие самата как бихте отговорила на тези въпроси?

– Това са вечните въпроси, които все по често загърбваме, защото така се живее по-лесно. По течението, което обаче влачи много боклуци, мръсотия, лъжи… Крием се! По-угодно е да бъдеш воден, но дали това е смисълът на съществуването и не е ли това един от проблемите на свободата! Изискванията ни към другите са все по-големи, а в себе си все по-малко се вглеждаме. Трябва да се вгледаме в себе си, да се познаем и да се приемем, така ще можем да променяме нещата по най-добрия начин за всички, като се водим от истината.

А иначе, каквото горе, такова и долу. Едно е сигурно, всички ще си платим за действията и мислите. Дано да се осъзнаем и да живеем в мир със себе си и другите.

– Промениха ли се отговорите, след като взехте участие в представлението?

– Важно е въпросите да стоят в нас, за да не изживеем този живот на автопилот. Като се обърнем назад, да има за какво да благодарим.

– Каква е равносметката, която си направихте?

– Изкуството задава въпроси, не прави равносметки.

– А какво ви споделиха зрители, след като изгледаха спектакъла?

– На 21 април и на 4 май може да ги попитате (усмихва се). Не си говоря със зрителите. Моментите след представление, както за актьорите, така и за публиката, са много лични мигове, в които всеки остава сам или с колегите си, приятел, с когото е гледал. Вярвам, че когато едно представление е докоснало душата, човек иска да остане по-дълго в тази емоция. Е, ако не е бил твоят спектакъл, бягаш с пълна газ, поне на километър от театъра (смее се).

– Спойката между вас на сцената е много голяма – личи си, че играете органично и с любов. Възможен ли е вариант за „Веселата карета 2“ или пък Елин Рахнев да напише нещо ново за вас специално?

– Искам си моята среща с Елин Рахнев. Обичам го много! Имаме обща тишина, тъга, щастие… абе, мой човек! Както обичаме да се смеем с него: ”Ние сме от неправилните!”.в.Струма