75 години от избиването на българския елит от комунистите

На 1 февруари 2020 г. се навършват 75 години от най-черната дата в съвременната българска история – масовото избиване на българския елит от комунистите.

На 1 февруари 1945 г. органът на червения терор – така нареченият Народен съд, произнася най-много смъртни присъди в историята на България. Клането е извършено още същия ден през нощта. Държавници, политици, военни и интелектуалци са избити до запустяла яма в Орландовци, изровена от бомбардировките.

Сред жертвите са братът на цар Борис III – княз Кирил Преславски, заедно с другите двама регенти на малолетния цар Симеон – световноизвестният учен проф. Богдан Филов, и ген. Никола Михов. Заедно с тях са екзекутирани министрите в двата кабинета на Богдан Филов, както и министрите в правителствата на Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев, депутати, военни и др.

Общо избитите от Народния съд в България са над 2730 души, с което страната ни се нарежда на първо място в света по смъртни присъди, произнесени заради избухването на Втората световна война /1939-1945 г./, а ние дори не воюваме срещу съюзниците от антихитлеристката коалиция, и се включваме във войната на страната на Оста през 1941 г., цели две години, след като тя е започнала. В Германия, която е главният виновник за разпалването й, са произнесени 12 смъртни присъди от Нюрнбергския процес. Осъдените на смърт от Токийския трибунал са 14 души.

Жертвите на новата комунистическа власт, водена от вожда Георги Димитров, не се ограничават само с избитите на 1 февруари 1945 г. Избиването на българския елит започва още с момента на взимането на властта на 9 септември 1944 г. През първите дни след преврата, по различни оценки, са избити няколко хиляди души без съд и присъда. Това са преди всичко представители на елита, който, според комунистите, може да се противопостави на новите управници-рецидивисти, слезли от горите или освободени от затворите. По-късно Народният съд ще осъди вече избитите, за да легализира отнемането на тяхната чест и имущество.

Не само политици и военни стават жертва на новата народна власт. Тя е безпощадна и към интелектуалния елит на страната. Подсъдими са 101 писатели, художници и журналисти, сред тях са вече убитите Райко Алексиев и Данаил Крапчев.

Сред физическите извършители на убийствата личат имената на бъдещия диктатор Тодор Живков, на садистите Мирчо Спасов /от който, както казват, – дори Живков се е респектирал/ и Лев Главинчев. Последният е най-масовият убиец в българската история. На неговата съвест лежат убийствата на княз Кирил, световноизвестните учени и ректори на Софийския университет проф. Богдан Филов и проф. Александър Станишев, както и много други – стотици от най-уважаваните българи преди преврата от 9 септември. Някои от тях са убити заради своето обществено положение, а други – защото са българи и не са искали да променят своята националност, според плановете на Сталин, Тито и Коминтерна начело с Димитров. На погребението на садиста Главинчев, неговият брат ще се „похвали“, че последният е „убил 226-ма македонски фашисти“…

Много от емблематичните сгради в центъра на София, които днес сме свикнали да свързваме с културни и обществени институции, в първите дни след девети се превръщат в сцена на жестоки убийства и саморазправа. Такива са сградата на днешната Агенция „Архиви“, на ъгъла на улиците „Московска“ и „Малко Търново“, където са се помещавали арестантските килии за разпити на страховитата Държавна сигурност, или пък „Славянска беседа“ на улица „Раковски“, където е бил щабът на Народната милиция. Не по-малко зловеща е сградата на Дирекция на полицията на Лъвов мост, прочула се като „Народен дом на терора“.

В периода от 9 септември 1944 до 1948 г. България губи много свои синове и дъщери, които не приемат насилствената промяна на самосъзнанието на населението в Пиринска Македония, извършена от зловещия тандем Тито-Димитров. Последният дори подготвя предаването на националния суверенитет с желанието си да влезем в Югославия, която се разпадна в кървави войни през 1991-1999 г.

Еднакво трагична е съдбата на хората от Вардарския и Пиринския край на Македония – един народ с обща история, култура и религия, но разделен по силата на несправедливия договор от Букурещ /1913 г./. За броени дни в навечерието на Коледа през 1944 г. на територията на днешна Македония са избити хиляди без съд и присъда. Тази трагедия е известна като “Кървавата Коледа”. По заповед на югославския диктатор Йосип Броз Тито хиляди са товарени на камиони и избивани в дерета и горски местности. Така е в Скопие, Куманово, Щип, Велес, Охрид, Гостивар, Битоля, Владимирово, Берово и Прилеп. Операцията по избиването им се ръководи от комунистическия лидер по онова време в Скопие Лазар Колишевски. Той стриктно изпълнява нарежданията на Светозар Вукманович – Темпо, личният пратеник на диктатора Тито. По същото време в България се ликвидира ВМРО.

Историците определят днес така наречения „Народен съд“ като политически процес за разправа с неудобните противници. Неговите престъпления не могат да бъдат оправдани. Те нанасят жесток удар по България, от който тя не може да се съвземе и днес. /БГНЕС