68-г. мастър шеф от Кресна Г. Пандов: Действащ готвач, и млад, и стар, криза не знае, и пръстите си да облизва, пак косъм ще зализва

Родовите корени на Георги Лазаров Пандов са във Въчковци, махала към историческото село Влахи. Роден е 1954 година в Кресна и в Кресна живее. До прогимназия учи в родния град. Хляб за цял живот му дава Техникумът по обществено хранене (ТОХ) в Кюстендил и близо половин век вече е вписал в трудовия си стаж работа сред тигани, тенджери и скари. Г. Пандов е бил майстор готвач в Банкя, Слънчев бряг, в кухните на хижи из Витоша, в мина „Пирин”, в Брежани, в училището в Кресна, в Берлин, Кипър и на други места.

Съпругата му Елена Тодорова е от Катунци, медицинска сестра. Имат син Людмил, ветеринарен лекар в Благоевград, възпитаник на Ветеринарния институт в Стара Загора, и дъщеря Анелия, която живее в Брацигово и работи в предприятие, произвеждащо капачки за буркани за почти целия свят.

Радват се на две внучета, Иван и Атанас, ученици, свежа кръв и голямата радост в семейството.

Георги, има лаф, че сред най-добрите професии, които човек може да си пожелае, са – зиме готвач в кухня, а лете вадар из полето. Ти наполовина ли си случил?
Наполовина – имаш предвид студения период от годината, че все съм бил в кухня на топло? Може да се каже, но лично аз не го приемам това за съвсем вярно, че и през зимата и най-модерната кухня си има своите тежкотии, и то такива, че и на готвачите им се приисква да избягат.
И какво те вкара, и то вече близо половин век в кухненските територии?
Не беше мое решение. Повлия ми брат ми Атанас. По-възрастен е от мене, беше вече хванал хляба си като готвач, както се казва. Бях взел прогимназиалното си образование от училището в Кресна. Споделих му, че искам да уча нещо из общообразователните науки, а той ми вика: „Гошка, гледай ме мене, лошо ли ми е, че съм се отдал на кулинарството, та то си е своеобразно изкуство. Не се мотай, ами тръгвай по моя път.” Послушах го и се оказах в Техникума по обществено хранене в Кюстендил.
И се видя сред тигани, тенджери и скари.
Да. И то с нож и черпак в ръце.
Къде започна да се изявяваш в това, което си учил и научил в техникума?
Ами на 19 години бях, когато ме завъртя шайбата. През 1983 година станах помощник-готвач в почивна станция в Банкя, числяща се към Централния съвет на профсъюзите. Беше обаче само за година, че влязох в казармата в Зенитния батальон на 8-ми километър в София.
И видя, и почувства какво е казарма?
Видях, но почти не почувствах, защото скоро като станах войник и си сложих бели дрешки. Не ми се наложи да късам чепици от маршировки по плаца, че ме взеха в кухнята. Майстор ми беше един Харалампи. Благодарен съм му – понаучи ме доста на практика, а и на сръчност. Готвехме за 1500 души различни манджи – боб яхния, кебап, разни меса -пържени, готвени … супи, макарони на фурна, сутляши. Кухнята си беше нещо като малка фабрика.
Разбрах, че ти е поотесняла България, та си поработил и из чужбина?
Вярно е, но това е в по-късните ми готварски години. След уволнението от казармата получих допълнителна гражданска шлифовка на курорта Слънчев бряг като готвач в известния по онова време, а вероятно и сега ресторант „Глобус”, та си проплакнах дупето и в солена вода от Черно море. Скоро обаче се върнах отново в Банкя. И пак в кухнята на почивна станция на Централния съвет на профсъюзите. В станцията, в която постъпих, готвехме за около 250 почиващи. Цял екип бяхме и сега като че са ми пред очи колегите Боян, Горан, Стоян. Готвехме традиционни български манджи – свинско със зеле, с ориз, овнешки и телешки кебап, мусака и, разбира се, меса – печени, пържени… Но така се случи, че не се задържах дълго.
И в каква посока пое?
Не бе към Кресна. Изкачих се този път на планина Витоша. Няколко години поработих, както се казва, като мастър шеф на почивните станции „Бор”, „Родина” и „Средец”. Хубаво време беше, планински курорти, аз пък млад. Туристи много, с този дума, с онзи дума – нещо споделиш, нещо ти кажат и понаучиш, та човек се поотърква, както и диамантите стават по-скъпи като се поошлифоват. Пък и все нещо така постопля и сърце, и душа, ако някой му каже: „Браво, майсторе”.
Твоите уши чуваха ли такива думи?
Случваше се.
Разбрах, че към 1978 година пак ти е замирисало на войнишка кухня.
Случи се. Върнах се в Кресна и постъпих като волнонаемен в полка в Кресна. Впрегнах се в полковата кухня с майстор старшина Пеньов и взехме да храним 250-300 момчета, като ни помагаха и войници.
Имаш и миньорски стаж.
Не точно миньорски, а като готвач в мина. Това пък бе в Брежани, в кухнята на ДМ „Пирин”. Готвехме яко и калорично като за миньори, на смени, така общо за около 1500 души. Разполагахме с хубава база. Като си помисля какво беше мината тогава за икономиката и какво за Брежани, а какво е сега, струва ми се, че е било някакъв хубав сън, че сега и от мината почти нищо няма, а е похабена и базата й.
След полка в Кресна накъде с черпака?
Пак в Кресна, в СУ „Св. Паисий Хилендарски”, в което съм учил. Не влязох обаче в класните му стаи, а в приземната му кухня и столова. И не беше за кратко, че вписах доста години в трудовата си книжка като готварски стаж в училище. С помощниците си Луиза Арнаудова, Краса Янева, домакина Иван Димитров се справяхме с ученическото хранене с два варианта – първи със закуска и обяд за учениците от 5 до 12 клас, и втори – за тези от 1 до 4 клас. И тук, както в Брежани, картината е така потъмняла. Някога в училището е имало и над 800 ученици, и то при съществуващи училища в селата Долна Градешница, Ощава, Стара Кресна, Влахи, Горна Брезница и Сливница, а сега всички ученици, събрани на едно място, не са повече от 300.
Георги, стана по-напред реч, че ти е поотесняла България. Къде другаде друмове са те водили през граници?
Водили са ме различни друмове. Имаше и за работа по това, което мога, имаше и така за свят да видя. Поработих в Берлин, но в източната му част, когато беше столица на ГДР (Германска демократична република), която се самоликвидира 1989 година. В Берлин бях в ресторант „Спортна среща”, там се хранеха предимно спортисти.
Германската кухня различна ли е от нашенската?
Доста. Набляга се повече на това, което расте на кокал, а не на корен. Като при нас е, че се консумира в пържено, печено и варено състояние, но много повече. Но пък не се набляга на хляба, като при нас някога белият хляб беше лукс, а при тях се предпочита филийка ръжен.
Впечатли ли те с нещо Берлин?
О, да! Ред, чистота, архитектура, история – много неща впечатляват. Нозете ми са стъпвали по световноизвестната „Унтер дер Линден”, което ще рече „Улица на липите”, на която е величествената Бранденбургска врата. Учудва това, че по много места влаковете се движат по линии над улиците. Ами „Александър плац”, телевизионната кула… Дълго е за разказване. Бил съм и в Лайпциг, но там не е като работещ в кухня, а само на разходка. Бил съм и на футболния му стадион и гледах мач на нашия „Ботев” от Пловдив с техния „Лайпциг”. Из полята там нататък някога се е водила прочутата битка на народите Наполеон Бонапарт и Франция срещу обединените войски на Русия, Австрия, Англия и други страни.
В следващи странствания къде?
Пак в чужбина с черпак в ръце. В 2000 година бях на остров Кипър. Там ме прати най-вече нуждата от пари – синът Людмил и дъщерята Анелия поотраснаха и станаха студенти и трябваше да се покриват нарастващи разходи. Заслуга за Кипър има и една жена от село Струмяни, която бе работила там. Послушах я и отидох и не сбърках. Закотвих се в курортното градче Аганапа, където в някои зими наши футболни отбори правят зимната си подготовка. За по-малко от година си докарах чисто над 5000 долара, а това си бяха тогава пари. Интересното на Аганапа е, че през зимата постоянните му жители са да речем 10 хиляди, но през курортното време нарастват поне още три пъти. Бил съм и в Ларнака. Приятно градче, чисто, бяло. Там има и оградени улици, които са само за английски гости.
След Кипър затвори ли кухненската страница?
О, не! Този път се озовах от източната страна на Пирин, точно срещу Кресна. Позадържах се с това, що мога да правя в кухни в Банско. Беше 2001 година, градът се развиваше бурно в курортно отношение и такива с моята професия се търсеха. Поработих в „Обецанова механа” и „Лялевата механа”. Но и те не отстраниха мириса на кухня от носа ми, защото се заредиха години и в кухнята на „Митьов хан” при Кресненско ханче в Кресненския пролом.
И…
Ами сега съм трудотерапевт на възрастни и немощни хора. Помагам им с чистотата, снабдяване с лекарства, с храна. Не се спирам пред каквато и да е работа, а като работя, се чувствам полезен и за себе си. Моето верую е. че трудът е свалил човека от дървото и труди ли се, няма пак там да се качи.
Георги, от кой готвач си ял най-вкусно ястие?
Мене основно са ме хранили трима готвачи – мама, съпругата ми Елена и аз си. И така вече 67 години. Гозбите на мама естествено винаги са били сред най-вкусните. На съпругата ми Елена – също, пък и да е имало нещо за критика, не го казвам, че може да ми дръпне чинията от масата… Моето си е мое, да не го окачествявам аз, а тези, които също са го яли.
Да те върна в Банско. Какво се предпочиташе в кухните там?
Най-вече капама в гърне с кисело зеле и три вида месо – свинско, телешко и суджук. Предпочитан е и чомлек – свински джолан с картофи, а и целовадки с червено варено цвекло в запръжка с червен пипер.
А в Кресна?
Кресничани са поизбягали от старата традиционна кухня, както са избягали и от планината, та са слезли край Струма. У дома, а и в заведения може да се приеме като специалитет чушкин боб – боб, който расте на пръти и се готви с обвивката (с чушките) си, но винаги в съпровод на свински крачета, част от свинска глава, уши и пиперки, приготвено в гърне, а може и в друг съд. На мода все още е и исменка – праз със свински ребра на фурна и там разни подправки. Прави се и матен праз – варено мляко с праз. От старо време е и гозба варено месо с чекане. Иначе из заведения, а и по домовете, най-често се отива до различни супи, боб яхния, боб с месо, със суджуци, чести са на трапезата и пържолите, кебапчетата, кюфтетата.
Кой е мастър шеф у дома ти?
Аз съм мастърът, а жената е шефът. Истината е такава, че у дома жената е готвачът, че на мен ми е и поомръзнало, та гледам да си гледам отстрани. Е, това не касае, когато имаме повече гости, като за рождени и именни дни, и други големи празници.
Като ти се случи свободно време, що го правиш?
Ами харча го на кафе с приятели, пред телевизора за някой футболен мач или новините. Имам си дворно място със зеленчукова градинка, та и из нея, малко лозе, от чието грозде си правим ракийка, винце.
Доволен ли си от професията си?
О, да! Има лаф, че действащ готвач, и стар, и млад и в криза не знае що е глад, че и пръстите да си облизва, пак косъм ще зализва.
Извън кухнята на друг фронт изявявал ли си се?
Ами майсторувал съм на курбани при общоселски и други празници в Кресна и други селища. Не съм водил статистика, но не ще да са поне под 100, и то така за стотици люде. Имам и много сватби, в които съм хранил сватбари по 200-300 души.
Вече си известен майстор, не само по тапия, а скъпиш ли се на съвети към млади колеги?
Не. И мен са ме съветвали и не съм загубил от това, и аз съветвам, стига да има някой да иска съвета ми. Аз занаят не крия. Хубаво е всеки каквото знае да научи и друг, че все да се наследява, а и да се подобрява. Ако нещата не отиват от човек на човек, развитието ще се спре.
А къде, да го речем, не по кухненски пътища из чужбина къде още си бил?
Къде, къде… Ами из Гърция. Това Метеорите, из Солун, Драма, Серес и сега са ми пред очите. Бил съм из Хърватия – Дубровник, бре що история, бре що старини. Нозете ми са стъпвали из Черна гора, Албания – Тирана, в Турция – Кушадасъ, из Северна Македония със столицата Скопие, където ме впечатли това, че имат паметник на Яне Сандански на кон, а ние в Кресна сме без никакъв нишан, макар че е от съседното село Влахи, а сегашните кресничани са потомци на влашене (*от село Влахи). В Скопие ме впечатли и музея на майка Тереза, канонизирана за светица.
Ще има ли и още пътища?
Ами на 67 години съм, нозете отмаляват, меракът понамалява, ама човек да не се зарича, че пътят му и онзи, що е горе някъде, ги предрича. Сега обаче гледам личния ми житейски път, а и в семейно отношение, да върви напред и да се удължава в години, а и все със здраве.