44-г. граничен служител, пчелар, ловец и майстор но ножове Й. Тасев от Кресна: Изкачвал съм най-високите върхове на Балканския полуостров, мечтата ми е да преспя на Вихрен и на изгрев да видя Бяло море и

Йордан Петров Тасев от Кресна е  роден през 1979 година. Средно образование завършва в СУ „СВ. Паисий Хилендарски“ в Кресна, а висше – икономика, в ЮЗУ „Неофит Рилски” в Благоевград. Първата му трудова година е като барман в  заведение „Бриони“ в Кресна. От 2002 година се захваща с охрана на границите на страната в Югозападна България първо като служещ във Военната полиция, а впоследствие към Граничната полиция. Семейство създава с Драгомира Христова от Симитлийско, учителка в Кресна, имат с две деца – Теодора и Божидара.

– Йордане, знам, че си се почовъркал из дълбините на родовите си корени. Докъде си стигнал?

– Моето мнение по отношение на това човек да знае откъде е и що е било преди него е много полезно и поучително. Но не е лесно да се надникне много надълбоко във времето, че по време на турското робство са съхранявани малко граждански информации, а и що ги е имало по някакъв начин са унищожени, но все пак успях да понадникна поне около 150 години назад.

По бащина линия родовите ми корени преди тези в Кресна са в историческата почва на Ново село и Шемето, махала към село Влахи. Понавлязох в дълбочина до началото на 19 век и стигнах до някой си Илия, който е имал син Тасе. Този Тасе е имал честта да стане именен родоначалник на рода ни. Той имал син Петър, Петър пък син Илия, вече мой дядо и баща на баща ми Петър. Тази част от рода ни – Илия, Тасе, Илия, Петър, Илия е живяла, коренила и работила в махала Шемето, като дядо ми Илия и прадядо ми Петър са коренили и в Ново село. В Шемето сме били нещо като подмахала, наричана сега Паункова или Понкова.

– И защо с такива имена?

– Ами по време на Балканската война прадядо ми Петър е  бил на фронта. Като попривършила войната, преди да си тръгне за Шемето, видял в някъв двор двойка пауни. Много му допаднали тези красиви птици и ги взел. Как ги е донесъл до Шемето, не знам, но в Шемето те били атракция и хората взели да казват на дядо ми Паунката, Понката и така неофициално сме станали Паункови, Понкови, като наред с Тасеви и с тези две имена сме известни в Кресна.

– Що за махала е била Шемето?

– Махала с около 60 къщи, групирани в няколко подмахали, каквато е била и нашата Паункова.

Край едно дере пък, известно като Сандански андък, е била Санданската подмахала. Тя е така малко по-историческа, че в нея е живял знаменосецът от Кресненското въстание Иван Сандански, баща на бъдещия голям поборник за свобода войвода Яне Сандански, на неговия четник – брат му Тодор. Шемето е родно място и на първия братовчед на дядо Петър, Серафим Стоилков, който от Балканската война все е бил с оръжие почти до края на Първата световен война, а е и участник във Владайското въстание, за което е полежал из затвори във Враца и други градове .

– По женска линия на майка ти откри ли нещо?

– Родовите корени на майка ми Добринка по-малко съм ги човъркал, но от дядо ми Наско, баща на съпругата ми Драгомира, който е от село в Тросково, знам, че в тяхната къща 1901 година Яне Сандански и Христо Чернопеев с четници са укривали пленичките мис Елена Стоун и сподвижничката й Екатерина Цилка по време на аферата “Мис Стоун”. И както са се укривали, пленичките и охраната били обградени от върховисткия войвода Дончо Златков от струмянското село Палат. Пропукали и пушки, завързало се сражение, но Дончо не успял да вземе пленичките и да ги използва той за откуп, какъвто бил взет в рамките на 14 500 златни турски лири, но от Яне Сандански и другарите му и все използвани за освободителното дело.

-Ново село как се вписва в родовата историческа хроника?

– Ново село! Самото му име подсказва, че е било село. Там и сега имаме имоти, там ми е пчелинът, разполагам и с база за излетни празнувания. Твърде любопитна е житейската съдба на Ново село.

Останките от старата църква и име на местност Манастирището отвеждат историята към древни години. Изследователят Васил Кънчов го сочи като турско и християнско селище към края на 19 век, но с име Ново село, което ще рече, че е имало и старо. При Кресненското въстание селището е превзето от въстаниците. През Балканската война всички турци го напускат и в следващите години тук се заселват преселници от Шемето, Ново село пък се е оформяло като населена местност до 1955 година, когато се заличава от списъка на населените места поради липса на жители, поради изцяло преселването на новоселци в Кресна.

– Посещаваш ли Ново село и Шемето?

– Ами за Ново село, че е на километър от Кресна, а там ми е и пчелинът, то се измерва в хиляди пъти, а за Шемето и 50 пъти да го кажа, ще е малко. И там като в Ново село имаме много земеделски имоти, които обаче отдавна са забравили какво е плуг да влезе в тях.

Когато сме били и в Шемето, и в Ново село все сме имали и много домашни животни – овце, кози, кон, вол, прасе, кокошки. Та и после в Кресна пак, та и аз съм се занимавал с такива животни, а не съм бил далече от работа и по тютюн, царевици, та съм си чисто селско чедо. Вероятно това е и причината сега да съм почитател на животните и природата. Най-много сигурно ми повлия ходенето с дядо Илия да пасем нашите овце из Пирин, групирани в голямо стадо с друг фермер. Най-често бяхме на лагер в м. Зиданицата, близо до връх Албутин. Божествени изгледи, божествена природа е там. Научих се и на труд – имаше мандра, правехме сирене, като аз повече чиракувах. Научих се и да доя овце, да извеждам стадо из пасищата по Итипица, по Странето под седловината Кончето. От тези години ми дойде до глава да карам нозете си, а и джипа ми, който е японски “Мицубиши”, да хаби гуми и по кози пътеки, ако е възможно. И не мирясвам.

– И сега като граничен служител?

– Да, нямам мира. Имам ли ден или повече свободни накуп и хващам из хълмове и висини. Сигурно малко ще е да кажа, че поне 30 пъти съм се качвал на връх Вихрен, там някъде наблизо ще са по брой и на Бански суходол, Кутело, Разложки суходол, Кончето. Не съм забравял и Каменица, Невързум, Плешки, Албитин, Муротов връх, Георгица,Синаница, Шаралия.

Като мой личен успех смятам, че съм се качвал на трите най-високи върхове на Балканския полуостров – Мусала, Митика в Гърция и Вихрен.

– Като си се качвал толкова много пъти на Вихрен, не се ли среща с бог Перун. Нали там му е седалището?

– Да, наистина Вихрен е тронът му. И срещал съм го. На този връх се е случвало и дъжд да ме мокри, и град да ме удря, и вятър да ме вее, а нали тези стихии са под неговото всевластие.

– И сега ли гониш върховете на Пирин?

– Все по-рядко и по рядко. И на мен, както и на почти всички люде по земята най-често липсващото нещо са времето и парите. Но за Вихрен имам мечта поне за още едно, но специално изкачване. Мисля и да преспя на него. От дядо Илия съм слушал, че ако се хване чисто време в предизгревно слънце, можело да се види Бяло море, а и проблясването му в прозорците на Солун. Ще ми се да видя и това.

– Като бродиш из природата, само на омайни гледки ли си?

– Почти. Природата е истинска магьосница. От връонебо над Пирин се открива такава гледка към планината Рила, Родопите, Славянка, Беласица, Огражден, Малешевска, Влахина и долините на Места и Струма, че на човек му се прииска и да политне над тях. Божествени са изгледите и из по-ниските места, където в белоалена жарава в зелени шепи от ниви и гори блестят градчета и села.

– Само заради тези ли гледки обикаляш навред?

 – Има и друго, което е по-маловажно, но ми идва на сърце. Гъбар съм, събирам горски плодове и като къпини, дренки, трънки, бера мащерка, риган, разни билки, та си правим в буркани разни сладка, пием чайове.

– Ами гъбите?

– Гъбите ги ядем, и то така без страх, че бера само от тези, в които съм сигурен.

– Данчо, да се поразходим из любимата ти природа и като ловец?

– Мен по-скоро трябва да ме смяташ за природоловец, но оръжие лично имам и по служба, а и като ловец. С ловна пушка съм от 2012 година. Членувам в дружинка в Кресна към ловно сдружение “Синаница“. За изминалите вече 10 години имам отстрел само на едно диво прасе. Иначе беше доста ячко – над 130 килограма. Пред пушката ми бе по пиринския хребет Баба. Бях последен на пусия, излезе ми чисто на 50-60 метра и с втория изстрел му прекратих житейския път.

– С друг дивеч как си?

– Ами имам 3 лисици, няколко язовци, стрелял съм по патици. Що да ти приказвам, ловец съм повече заради хубавите приказки с колегите, за мъжки преживявания.

– Природа, лов – някакво друго хоби?

– Квалифицирах се в правене на ловни ножове. Купувам си стоманени шини, разрязвам ги. Правя им украси и дръжки, като дръжките най-често са от черница, бреза или орех. На вид ги приближавам към изкуството, но иначе са си хладни оръжия и могат да режат от домати до кости.

 Ще добавя още, че на млади години играех и футбол. Нещо като наследство ми дойде. Баща ми Петър играеше някога в местния „Перун“ и аз го наследих като ляв бек.

– Йордане, имаш име и на пчелар. Как хвана тази зараза?

– Не е наследствена. В рода ни до мен и в Шемето, и в Ново село пчелари не е имало. Това ми влечение дойде от дядо ми Аспарух, бащата на мама Добринка. Той е от Сливница, редовно си подържа малък пчелин. Беше 2003 година. Хванал един рояк и ми го подарява. Вкарахме го в кошер. Бързо беше по време и хванахме още един рояк, наместил се в хралупа на сух дъб. Дупката бе тясна, та се наложи да режем дървото. В акцията се включи най-добрият пчелар в Кресненското – Атанас Шатев, който впоследствие ми стана нещо като наставник и учител, но разбира се, като ученик се числя и към дядо ми Аспарух.

– Докъде стигна с пчелина?

– Сега пчелинът ми е от 13 кошера. Мечта ми е към 20, но едва ли ще я осъществя, че много са служебните ми ангажименти и причината ще е недоимъкът на време. Не е нужно да отглеждам повече кошери при неспазване на всичко необходимо. По-добре малко по възможностите ми, като така поне това, което очаквам, може и да се сбъдне.

– Къде ти е пчелинът?

– На едно усамотено място в Ново село, близо до р. Влахинска. Близо до това място е била къщата на прадядо ми Петър /сега е в руини/ и на дядо Илия и баба Миропа, които после са се преселили в Кресна. Близо до пчелина семейно с баща ми засадихме овощна градина, имаме там и други земеделски имоти.

– Голяма наука ли е пчеларството?

– Ако се търси голяма слука и сполука, то не може без нужната наука, наистина грижите не са ежедневни, но трябва да се прилагат само когато е нужно, а и ги има почти през цялата година. Всеки добър пчелар знае кога и как да подхранва, да проверява пилото в какво състояние е. Редовна грижа му е почистването на кошерите, ремонтирането им, както и на рамките. Хубаво е всеки пчелин да бъде добре ограден, за да не го нападат животни. И друго за пчелите – те са Божи благодат за овошките и другите цъфтящи дървеса, за билки и цветя, че като събират нектар и прашец от тях, те пък са полезни като ги опрашват. Слушал съм, че учени са казали, че животът на земята ще продължава за човека докато има на нея и пчели.

– С базата как си?

 – Добре съм. Пчелинът е построен на място с чуден изглед пред него. Цялата площ е изпълнена с ябълки, круши, кайсии и други плодни дръвчета.

Пчелинът ми е на път, често съм там дори да нямам никакви причини да съм. Все го наглеждам и така, докато дойде време да се слагат пити с мед в центрофуга.

– И слагаш ли?

– О, да. Та нали за това ги гледам.

– Какъв мед произвеждаш?

– Моят мед обикновено е билков. Такъв е, че районът на пашуване на пчелите е изпълнен с мащерка и какви ли не още билки и цветя. В добро пасище са и по драки, акации, млада шума на стари дъбове. Хубаво е и това, че не губят много курсове, че рядко пътуват на работа на повече от 3-4 километра.

– Пчелинът ти осигурен ли е с вода?

– Ами на височина е, при него вода не тече. Има обаче няколко големи бидона, които все са пълни. Докарвах си вода от Пескио андък /Кучешки андък/ по открит маркуч, но съм намислил да осигуря постоянна течаща вода от Влахинската река от м. Гракалица пак по маркуч, а това вече ще е към близо 2 километра, но ще си струва, че ще я ползвам и за овошките.

– Как се познава кой мед какъв е?

– Билков е този, който е събиран предимно от цветя и билки, акациев – от акации. Всеки мед е хубав, ако не е, както се казва магерен с глюкози и захар. Важното е да не е менте. Според пашата медът може да е на  цветове тъмен и светъл, а моят на цвят е кехлибарен.

– Как оползотворяваш каквото си произвел?

– Ами ядем го. Пък и даряваме на близки и роднини. У дома всички го ядат, и то с апетит и още повече с уважението, че медът е и в голяма степен лекарство, а не само храна.

– Йордане, да се попрехвърлим и по границите със Северна Македония.

– Може. Опазването им е и моя основна работа и мое основно задължение. Задачата на граничната ни служба е да браним района от бракониери, емигранти  и други нарушения.

– А има ли нарушения?

– Щом залавяме, значи има. Често се сблъскваме с така наричаните мулета, пренасящи забранени стоки, като цигари без бандерол и други от Македония.

– И заловените що ги правите?

– Под конвой ги провеждаме до началството в Благоевград и там то се знае. Има и любопитни случки. Хванат преди дни бракониер и воден в Благоевград, пак да го хванем. Пренасянето на непозволените стоки става през границата чрез камиони, където има пътища, но и на коне и мулета.

– Как е сега границата по Малешевска планина и Огражден?

– Граница реално няма. Няма кльон, няма бразди, няма телени ограждения, заставите не работят. Не е необичайна гледка да се види македонски овчар, понадникнал и към нашенско, а пък нашенец към тяхното.

– Само по границата със Северна Македония ли служиш?

– Не. Често съм в командировка и на турската граница, където основната ни задача е залавяне на нелегално преминаващи емигранти.

– Защо? Та нали там се изгради здрава и сигурна ограда?

– Ами строена е, ама емигрантите я режат, пък случва се и от свлачища да се скъса, и по други причини, а пък се намират и канали и каналджии.

– Заловените емигранти къде ги водите?

– В установените лагери в Свиленград и Любимец.

– Граничарската работа по сърце ли ти е?

– Ами ще го кажа така – отговорна работа, мъжка, но за мене добра, че и тя е свързана с природата и ме удовлетворява.

– Оказва се, че свободното ти време все е в недостиг. И все пак, когато се случи какво правиш?

– Когато се случи, съм на нозе или с джипа из хълмове и пирински висини. Като средностатистичен гражданин и аз се случва да разлистя някоя книга, като любими автори са ми най-вече Йордан Йовков, Елин Пелин и Иван Вазов, че на мен специално много ми допада всичко, свързано с бита на хората, а те там са майстори. Гледам и телевизия, старая се да съм в близост с децата и цялото ми семейство.

– Каза, че си по бита. Имаш ли нещо като кът?

– Да, имам? В него съхранявам все неща, с каквито са си служили моите прадеди, а и преди тях. Имам бъклици, заструци, копанки, дървени черпаци, лъжици, паници, трикраки столчета. Имам различни клюмби и хлопатари, грънци, тикви водни, части от тъкачни станове. Оползотворявам и разни пънове и клони, намирани из гората, напомнящи за разни животни по вид и всякакви фигури и форми.

– Йордане, така досега. А за напред?

– Занапред, дай, Боже, пак така!

БОРИС САНДАНСКИ в.Струма