30 години от митинга, който трябваше да промени България! Синята вълна на 7 юни 1990-а - един милион вярваха в победата на демокрацията!

Преди 30 години – на 7 юни 1990 година, три дни преди първите свободни избори след промяната „Орлов мост“ и „Цариградско шосе“ (тогава булевард „Ленин“) посиняха.

И до днес неофициално се твърди, че митингът на СДС е събрал един милион граждани – събитие, което не се повтори никога от тогава насам. Нещо повече – в историята на България събитието остава като най-големия митинг, провеждан някога в страната.

Много от младите българи, които сега завършват средното си образование, вероятно не знаят имената на първите сини политици, които след падането на Берлинската стена създадоха първата опозиционна сила - СДС, участваха в Кръглата маса, договорила стъпките на промяната, пълнеха площадите с речите и ентусиазма си и разпалиха надеждите на българските граждани, че страната тръгва да гради правова държава и демократично общество.

На трибуната в онзи юнски ден е почти целият Координационен съвет на СДС, основен оратор е първият лидер на коалицията и бъдещ президент д-р Желю Желев (1935-2015). Говорят още д-р Петър Дертлиев (1916-2000), световноизвестният режисьор и сенатор в Сейма от „Солидарност“ Анджей Вайда, Стефан Тафров, Мачей Янковски от името на Лех Валенса, Евгения Иванов прочита писмо от Едуард Кенеди, огласено е приветствия от френския президент Франсоа Митеран.
Около трибуната са американския посланик тогава Сол Полански и други представители на западните мисии.

Но митингът на СДС нямаше да е митинг на СДС без незабравимите шлагери на промяната - „Аз не съм комунист“ на Кирил Маричков, „Времето е наше“, „Развод ми дай“, без невероятните Богдана Карадочева и Стефан Димитров, Васил Найденов, Валди Тотев, Милена Славова, Георги Минчев.

Тогавашният син оратор, бившият конституционен съдия Георги Марков, сега депутат от ГЕРБ, си спомня: „Ако някой през юни 1989 г. беше предрекъл, че на 7 юни 1990 г. ще има такава еуфория и море от хора със знамена на СДС, пеейки, че комунизмът си отива, щяха да го помислят за луд. Това обаче се случи. Пространството от Орлов мост до хотел “Плиска” беше запълнено с един милион българи, повечето от които млади, одухотворени и с озарени от надежда лица. Беше пълна и цялата улица “Иван Асен”, успоредна на “Цариградско шосе”, и съседните преки. Беше пълна и цялата Борисова градина. Такава еуфория България не познава в цялата си история.“

В писмо до д-р Желю Желев Лех Валенса пише: „В тези дни България е изправена пред събитие, което може да промени облика на тази страна. Изборите, към които пристъпвате, трябва да станат свидетелство за зрелостта на народа и неговата воля да гради демокрация и плурализъм.“

Митингът на опозиционната сила е последният тест за опозицията преди решаващия вот на 10 юни. Вот, който излъчи депутатите за Великото народно събрание, приело новата Конституция на България.

В духа на посланието на Валенса е и словото на д-р Желев: „Ние днес имаме редкия шанс да решаваме своето бъдеще. Ще е фатална грешка, ако пропуснем този шанс. За Европа ще означава, че ние като народ не сме дорасли за свободата и демокрацията. По силата на историческите обстоятелства СДС е силата, която може да изведе България от кризата и към демокрация“.

Паралелно със синия митинг своето заключително предизборно събитие в столицата провежда и БСП. Мястото е площад „9 септември“, днес - „Княз Александър Батенберг“. Червените водачи Александър Лилов, Андрей Луканов, Добри Джуров са събрали близо 200 000 симпатизанти. По думите на ораторите БСП е единствената демократична сила, способна да осигури мир, сигурност и просперитет на българите.
Социалистическите лидери, осъществили смяната на Тодор Живков на 10 ноември, несъмнено се радват на подкрепа. Но и беглото сравнение не оставя никакво съмнение, че синият митинг е по-внушителен, по-импозантен, зареден с повече емоции, еуфория и вяра.

Вяра в победата. Английският „Индипендънт“ пише, че „българската опозиция празнува победата преди изборите“.
„Демокрация“ е категорична: „Митинг, какъвто България не помни“.

В книгата си „Революцията в България – 1989-1990“ Димитър Луджев, историк и деен участник в събитията, свидетелства, че в победата е бил уверен и д-р Желев: „След големия митинг Желев беше в еуфория и не искаше да приеме прогнозата (б.а. - че в страната социалистическата партия събира сериозна подкрепа). В София смятали, че ще спечелим изборите навсякъде, дори можем да получим 70 на сто от гласовете...“

И още: „В това време от изборния щаб на БСП обявяват пълна мобилизация...По-късно Любен Гоцев споделя, че митингът на СДС в София накарал ръководството на БСП да „нагреят“ до крайност партийната машина, каквото и да значи това.“

Резултатите наистина са гигантско разочарование за сините. След двата тура БСП печели 211 места във Великото народно събрание, СДС – 144.

Дали само червената изборна машина бе причина за загубата на сините е трудно да се каже. София не е България е едно от най-често срещаните обяснения.

Самият д-р Желев в книгата си „Въпреки всичко“ изтъква и други причини: „Първата ни грешка бе, че се съгласихме изборите на ВНС да бъдат през юни, вместо да се проведат през есента, например през октомври или ноември същата година. Другата ни грешка беше, че настоявахме това да бъдат избори за ВНС, което да приеме това демократична конституция, вместо за Обикновено народно събрание, което да пристъпи направо към законите за икономически и социални реформи.“

Три десетилетия след „нежната революция“ в България резултатите от закъснелите икономически реформи са повече от видими. Докато опозицията слага акцент върху политическите промени – да падне член Първи за водещата роля на БКП, да има честни и демократични избори и т.н., трансформацията на държавната и общинска собственост в частна бе започнала трескаво и задкулисно.

Но да се върнем към датата 7 юни 1990 година. По различни изчисления от „Орлов мост“ до хотел „Плиска“ е имало около 700 000 граждани. Точната статистическа бройка обаче няма фундаментално значение. СДС наистина загуби първите избори, но митингът със сините песни и синьото лъвче стана еталон за автентична гражданска протестност в България. Еталон, който си стои ненадминат до днес.Епицентър