На 6.11.1920 г.: Сърбия окупирва българските Западни покрайнини
На 6 ноември 1920 г. войските на Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС), без да дочакат международната комисия да определи точно исканата от Кралство на сърби, хървати и словенци военностратегическа граница с България по Ньойския договор, окупират Царибродско, Босилеградско, Струмишко, части от Трънско и Кулско – територии, станали впоследствие известни като „Западни покрайнини". Делегатът на САЩ в Комисията изразява протест, който не е взет под внимание.По-голямата част от тези територии (1545 кв. км.) днес влиза в състава на Сърбия и именно тя е известна като „Западни покрайнини", а по-малката (1028 кв.км. в Струмишко) сега е в Република Македония.
По онова време там живеят 64 509 души, като 54 758 са българи, 8637 - власи, 549 - цигани и само 127 са сърби. Това население живее в два града, в три пазарни средища и в 118 села. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7892 ученици.
В Западните покрайнини тогава има 45 български църкви с 42 свещеници. Първоначалното основание на Великите сили по това време е, че е необходима временна буферна демитализирана зона за защита от бъдеща военна агресия от българска страна.
Наредилото се сред победителите в Първата световна война ново южнославянско кралство предявява териториални претенции спрямо България относно градовете Видин, Кула, Белоградчик, Брезник, Трън, Радомир, Кюстендил, Петрич, Цариброд и Босилеград с прилежащите им землища. КСХС претендира и за териториите около град Струмица и полага огромни дипломатически усилия, за да убеди западните си съюзници, че икономическите ѝ интереси налагат да получи още и Пернишкия въглищен басейн.
Според мирния договор от Ньой е съставена международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в комисията Ордьони признава, че „няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходима крепост от планини".
Така се очертава наречената от журналистите „черна граница", която разсича 25 български села - Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и др., като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели.
Българското население посреща с бурни протести решението от Ньой за прокарване на тази невероятна по своята антихуманност граница. Тя е описана от очевидеца френския журналист Анри Пози: „Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича...Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска...Аз видях гробища, разделени на две... Нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска територия, да идат да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени върху насипа костите на нещастните мъртви – както видях при Извор." „Телените мрежи са били поставени по затворената граница най-напред, за да се спре изселването на поробената население, доведено да отчаяние от насилия и гонения".
След присъединяването на Западните покрайнини в състава на КСХС, по-късно преименувано в Кралство Югославия, югославските правителства подлагат българското население на денационализация, насилствена асимилация и сърбизация. През 1920 г. е приет Закон за защита на държавата, който не признава националните малцинства в държавата и принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена. Към фамилните имена, вместо утвърдените техни български окончания „ов" и „ова", принудително се поставят сръбски окончания на „-ич". Забранено е говоренето на български език на публични места.
Много българи загиват на новата българо-сръбска граница „при опит за бягство". До 1930 година на тази граница са убити повече от 300 души. Повече от половината от населението е принудено да емигрира в България. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Часовете по вероизповедание се провеждат на сръбски език. Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби.
На населението в Западните покрайнини са налагани тежки данъци, реквизиции и глоби по всякакъв повод. Принудителният труд също се практикува повсеместно. Липсата на пътища между Западните покрайнини и градовете във вътрешността на Сърбия практически изолира населението. Българското население е ограничено в политическите си права – то може да участва в парламентарните и местни избори, но е ограничено да гласува само за представители на традиционни сръбски партии.
Опитите за сърбизиране на българското население срещат организирана съпротива. През 1923 г. е създадена Вътрешната западнопокрайненска революционна организация „Въртоп". Тя е основана в отговор на терор над българското население и въплъщава идеята за въоръжена борба за национално освобождение и присъединяване на Западните покрайнини към България. Когато репресиите достигат застрашителни размери, членовете на организацията пристъпват към провеждане на серия от атентати, политически убийства и диверсии на територията на Западните покрайнини - Враня, Ниш, Пирот, Цариброд, както и в Белград.
На 15 и 16 юни 1924 година в София е основан Временен върховен комитет за бежанците, който свиква първата Конференция на бежанците от Западните покрайнини. Създадена е организация с повече от 3000 членове с 68 дружества. Започва издаването на вестниците „Западни покрайнини" и „Западно ехо". Представителят на организацията поетът Емануил Попдимитров пледира за правата на българите от Западните покрайнини пред редица международни форуми. Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет е създаден Научен институт „Западни покрайнини", в който членуват 44 именити български учени. Основната цел на Института е да събира и опазва материали за българския характер на населението в Западните покрайнини.
/По материали в интернет/